В точния момент Той ще си спомни колко я обича

В точния миг

Той ще си спомни какъв брой я обича едвам след края на света,
когато единствено негова и доста ничия
тя се трансформира във звезда.
Когато всичките ѝ атоми
образуват огнено кълбо,
когато лумнат сетивата му
във нейния лъчезарен поток,
когато се взриви душата ѝ
прераждайки се във пулсар
и жадната ѝ гравитация 
погълне смазващия мрак,
ще звъннат песенно фотоните
и светлината ще се стича,
а той ненадейно ще си спомни,
че в действителност доста я обича. Ще схванеш, че ме е имало едвам когато
осъмнеш в взор, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, комплицирани завои.
Когато чуеш по какъв начин ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните… ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли… направи ме непотребна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А след това просто… времето се скъса.
И аз разбрах, че към този момент нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш…
Тъй както не изиска да остана.
Ще схванеш, че си ме имал чак най-после.
Когато схванеш, че мен ме няма. Обикновена съм. Като солта и хляба.
Не знам дали със мен ще се заситиш.
Не знам даже дали ти дотрябвам.
Не знам даже дали да те попитам.
Не знам дали ще можеш да обикнеш.
(не през днешния ден, а в миналото, по принцип…)
обърканите дири на фантазиите ми,
в които имам вяра и нямам доверие в Принца.
Не зная какъв брой доста ти отнемам…
Незнам задоволително ли давам.
Знам единствено, че съм толкоз елементарна,
като деня на вън. Като солта и хляба. Когато ме поискаш ужасно доста,
с притворени очи и тежък глас,
ще съблека последния си облак
и ще остана единствено по мъгла.
Под нея ще светлеят в полуздрача
две обли и изпълнени Луни…
И тя ще стане още по проьрачна.
А ти ще станеш доста безмълвен.
Ще паднат безшумно тънките презрамки
от шепота напразно по мен.
Ще се надиплят сънени воали
край глезените ми. Като море.
Ще ги прескоча боса и свенлива.
И безшумно ще те хвана за ръка.
Навярно ще съм демонски красива –
една обичана, обичаща жена.
А ти ще ме целуваш дълго,дълго,
препил от чашките на двете ми луни.
До тук е приказка. Натам – е знамение.
И то не се побира в стих. Затварям думите си. Нека да мълчат.
Във тишината единствено ще се случвам. Във тази тънка, хладна тишина,
която вятърът бродира върху къщите… Сърцето ми приказва различен език –
безмълвен, и безбуквен и мълчалив.
Със слух само не можеш да го
доловиш. Нито с което и да е от сетивата си.
Не можеш да го чуеш. Знаех си.
Това се чува единствено от сърцата.
Когато ти долипсвам, може би
ще се научиш да разбираш тишината…

Все в миналото ще бъда изтощена
от дългия си полет към звездите.
И ще желая някой да ме вземе
във шепите си.За отмора.

Да ми смъкна крилете отмалели.
Със устни да ми вдъхне земен въздух.
В прегръдката си да ме залюлее.
И да го усещам.И почувства.

Да ме научи да обичам.По човешки.
Да ми покаже по какъв начин се върви по земятя.

И в случай че в миналото ме види тъжна,
да каже:
– Пазя ги… Крилата ти…

създател: Радосвета Аврамова (caribiana)

още от Радосвета Аврамова вижте на  Някъде под покривите на града