В търсене на баланса между даването и получаването, митовете и

В търсене на салдото сред даването и приемането, митовете и действителността, назаем от книгата на „ Уважавай себе си “ от Патриша Спадаро (Изд. AMG Publishing)

(The Talk, Georges Lemmen (1865 ~ 1916)

„ Ако някой е изгубил връзката със себе си, той не може да допре другите. “  ~ Ан Мороу ЛИНДБЕРГ

♥ В търсене на баланса 

„ Добър съм, когато давам на другите. По-добре е да даваш, в сравнение с да получаваш. “ Мит или магическа действителност?

Въпреки че мнозина израстват с убеждението, че наш значим дълг е още веднъж и още веднъж да даваме на другите, това изказване е правилно единствено на половина – то е мит, който ни пречи да живеем щастливо и да даваме всичко от себе си. Помисли вместо това върху думите на великите международни мислители: Длъжен си да даваш на другите и да даваш на себе си. Когато си в потребност, би трябвало и да получаваш. Този съвет е толкоз явен и все пак – какъв брой от нас слагат себе си някъде при започване на личния си дълъг лист със задания?

Принципите да даваме и получаваме, които се отнасят за всекидневието ни, не са по-различни от правилата на природата, която ни заобикаля. „ Отпочиналата равнища дава изобилна годишна продукция “, споделя римският стихотворец Овидий. Земята би трябвало да получи задоволително слънце, вода и хранителни субстанции, с цел да може да даде изобилна годишна продукция от семената, които сме засадили. След като земята роди реколтата, тя би трябвало да си почине и да възвърне виталните си сили, с цел да може да дава още веднъж. Същото предписание важи и за твоя живот. Как да даваш на останалите, в случай че не задоволиш първо личните си потребности?

По някакъв метод, за който евентуално не си мислил преди, този въпрос е затвърден в първия принцип, на който ни учат като деца – златното предписание. Златното предписание участва във всички международни обичаи. Махабхарата, античният епос на Индия, гласи: „ Не прави на другия това, което, в случай че създадат на теб, ще ти аргументи болежка “. Ислямът твърди, че един същински набожен „ желае за брат си това, което желае за себе си “, а християнството ни учи: „ Обичай близък си както себе си “. Но в случай че ще обичаме и ще се отнасяме към другите както обичаме и се отнасяме към себе си (тоест, по същия начин), какво остава за тях, в случай че се отнасяме към себе по всевъзможен различен метод, само че не и с обич и обвързаност? Или, казано с други думи, не можем в действителност да почитаме потребностите на другите, в случай че първо не уважим нашите лични.

Мит:

Мое обвързване е постоянно да давам на другите.

Магическа действителност:

Мое обвързване е да давам на себе си по същия метод, по който давам на другите. Когато давам на себе си, аз давам на другите.

И по този начин се изправяме пред първия абсурд на вътрешното изкуство да даваш и да получаваш – способни сме да даваме най-хубавите грижи и обич на другите, когато първо се грижим за себе си и се обичаме. Както при всички същински парадокси двете на пръв взор противоположни неща не се изключват взаимно, а се допълват.

Има време и да даваш, и да получаваш. Еклесиаст, прочут още като Проповедника, ни споделя (с думите, разпространявани в песента на Пит Сиджър): „ Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш насаденото; …време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш обятия “. Нашата задача е да разберем в кое време живеем в дадения миг и да обърнем внимание на неговия апел.

♥ Да се научиш да даваш на себе си

Някои от нас се оправят ужасно с даването, само че не толкоз добре с приемането. Не търсим поддръжка. Не признаваме пред другите или пред себе си, че имаме потребност от нея. Дори не обичаме да получаваме похвали. Живеем от едната страна на парадокса („ Мой дълг е да давам на другите. “), само че сме не запомнили другата („ Мой дълг е да давам на себе си. “). Когато това се случи, Вселената ще се намеси, с цел да ни разсъни, да сътвори баланс и да ни покаже, че би трябвало да почитаме и себе си.

Независимо кои сме, животът непроменяемо ни научава на изкуството да даваме и да получаваме, като уроците ни постоянно стартират с това, което можем да забележим и докоснем – нашето тяло. Тези уроци стартират със следните въпроси: Обичаш ли себе си задоволително, с цел да уважиш потребностите на тялото си? Осигуряваш ли си храната, почивката и развлеченията, които заслужаваш?

Ако не даваш всичко това с подготвеност на себе си, тялото ти най-после ще направи всичко допустимо да го получи. Видях по какъв начин се случва това при една позната, с която извозвам известно време няколко пъти годишно по време на служебни срещи. При една от тях я попитах по какъв начин се усеща, защото знаех, че се възвръща от скорошна интервенция. „ Добре съм, само че още веднъж съм претрупана − сподели тя и се намръщи. − Ако скоро не си взема отмора, ще би трябвало да възнамерявам ново посещаване в болничното заведение! “ Сърцето ми подскочи, защото осъзнах, че по всяка възможност личното ѝ предсказване ще се сбъдне. Тя не беше научила урока, който нейното тяло се беше пробвало да ѝ даде първия път.

Въпреки че са ни учили, че духовността ни предизвиква да отклоняваме вниманието си от тялото и материалния свят и да го насочваме към нещата „ от другия свят “, тази логичност е обхваната от едно неправилно разбиране – нещо, за което великите международни учители ни предизвестяват да внимаваме. Те ни споделят, че в случай че желаем да се докоснем до вътрешния си капацитет, би трябвало да се погрижим и за тялото си.

Например Раби Нахман от Брацлав споделя: „ Укрепи тялото си, преди да укрепиш духа си “. Повече от две хиляди години по-рано, осъзнаването на същата концепция подтиква създателя на будизма да развие един от основополагащите правила на философията си – Средния път. Сидхарта Гаутама, индийски принц, напуснал своята брачна половинка и дребното си дете в търсене на освен това от благосъстояние и материални богатства. В продължение на шест години той живял като монах с убеждението, че огромните ограничения ще го отведат към задачата му да реализира прояснение. Като се лишавал от нужната за него храна, той измършавял толкоз доста, че един ден едвам не починал от апетит.

По щастлива случайност Гаутама бил открит от младо момиче, което му предложило купа с хранително оризово мляко. След като осъзнал, че неговите саможертви не го приближават до просветлението, той с признателност приел храната. Вече подсилен, той дал обет да медитира под едно дърво и да не стане оттова, до момента в който не реализира прояснение. По време на тестването Гаутама бил изправен пред голям брой изкушения, само че силата му останала непокътната и той най-сетне съумял да реализира задачата си. След това първото нещо, което проповядал, е, че единствено при следване на Средния път – отбягване на крайностите на себеугаждането и себеотричането – човек може да реализира прояснение и всяка своя съкровена цел.

От: „ Уважавай себе си “, Патриша Спадаро, изд. AMG Publishing
Картини: The Talk, Georges Lemmen (1865 ~ 1916), chinaoilpaintinggallery.com