Денят на малките големи герои
В международен мащаб се раждат към 15 млн. недоносени бебета всяка година. Знаете ли, че 17 ноември е Световният ден на недоносените бебета? И аз не знаех, преди да станем част от тази статистика. Аз и моето славно момиченце юначе.
Не имах вяра в чудеса.
Прехвърлила 30-те и след три несполучливи бременности, минали в прекършени фантазии и спряла сърдечна активност, купища и купища проучвания, които не демонстрират нищо, и докторското отрязване: „ Грешка на природата ” и стесняване на рамене… ето ме на прага на четвъртата. Не напълно предстоящо и доста плашещо, малко поизгубила предходната мощ или може би заредена с доста повече, без още да допускам. Поглеждам надолу и виждам двете чертички…
Виж още: Нероденото бебе „ знае “ дали е мечтано. Чува, усеща, даже може да учи
Всички сте гледали филми с клишираните подиуми, в които това е постоянно един от най-щастливите моменти и знаете по какъв начин майката споделя на мъжа си: „ Ще си имаме бебе! ” или „ Ще ставаш татко! ” След което се юрват да подреждат бебешка стая, да купуват бебешки дрешки и играчки… Всички сме виждали и клипчета, в които радостни бъдещи майчета измислят всевъзможни способи, с цел да изненадат брачна половинка си с тази най-прекрасна новина, или пък двамата дружно устройват автентичен сюжет, посредством който да оповестят новината на щастливите баби и дядовци. А аз постоянно съм гледала на сходни подиуми освен с огромна доза удивление, само че и лека злоба, тъй като след всичко претърпяно двете чертички провокират у мен всичко друго, само че не и нехайно очакване, безоблачно забавление и откровена наслада. Тук ще прекъсна незабавно безконечните оптимисти, които нравоучително ще ми кажат, че неприятните мисли притеглят неприятни събития, тъй като неведнъж в живота ми тази максима е издишала безславно като спукана топка.
Така че ето ме на – вгледана в двете чертички и прибрала боязън в сърцето си.
Прескачам първите сериозни седмици, съпроводени с нормалния болничен престой към 8-ата седмица, и нямам доверие съвсем, че за първи път преминавам сполучливо през първото тримесечие. Не обръщам внимание нито на киселини, нито на гадене, нито на болки, нищо не ме интересува – броя дните, часовете, минутите и секундите до идната гестационна седмица. И до момента в който слушам на всеки обзор, че нещата вървят „ като по учебник ”, си разрешавам лека-полека да се успокоя да стартирам да изпитвам неописуемото възприятие на удовлетворение, горделивост, трогване при мисълта, че същинско дребосъче от плът и кръв пораства в корема ми. И тъкмо когато си разреших да бъда щастлива, пристигна първият кръвоизлив, а с него и новината, че плацентата не се е вдигнала, а даже е слязла още по-надолу и се открива като плацента превия тоталис. Бъдещи майчета, не започвайте в този момент да ровите в интернет, с цел да разберете какво е това - ще прочетете най-ужасните сюжети на света, каквито майчиното сърце не може да понесе. Няма да ви неистина, че всичко ще е наред, само че би трябвало да повярвате, че всеки случай е самостоятелен и че постоянно, постоянно има вяра.
Ето ме на прага на 20-ата седмица, когато всичко се прекатурна с главата надолу. Следват седмици на непосилен боязън, кръвоизливи, живот в болничната стая и куп забрани: възбрана да си допирам корема, с цел да не предизвикам контракция; възбрана да се дръзвам, с цел да не предизвикам контракция; възбрана да рева, с цел да не предизвикам контракция; възбрана да кашлям, с цел да не предизвикам контракция; възбрана да ставам, да сядам, да се обръщам… Толкова забрани, че от време на време внимавах по какъв начин вдишвам.
Виж още: Ин витро веритас
Вече знаех, че детето ми ще се роди прибързано. Въпросът беше какъв брой тъкмо. А не дали. Вече знаех, че животът и на двете ни е в заплаха. Без пресилване и без декорация. Вече знаех и на кого мога да разгадавам от приятелите си, от сътрудниците си – множеството лицемерни думи и нескритото любознание изхвърлих уверено зад тила си. Вече знаех каква голяма поддръжка мога да получа от брачна половинка си, който не си разреши да издаде страха си нито веднъж; от мама, която се смали до точица бездумност; от лекарите, акушерките, санитарките, които ми помогнаха да се запазя душевен и физически до съдбовния миг, който всички знаехме, че ще настъпи ненадейно и унищожително. Не спирах да чета за развиването на плода не просто във всяка седмица, а във всеки ден… коя част от организма му се образува, какъв е процентът на уврежданията в съответната седмица, какви грижи би трябвало да се поставят за едно недоносено дете… цяла една непозната Вселена, която ми се беше случила и аз бях длъжна просто да се оправя с нея. Или да полудея. И по този начин след десетки безсънни денонощия, след надупчени от абокати вени, след десетки изтекли банки, непрекъснато следене на тоновете… моментът настъпи вечерта в 20 ч. Не ме заболя. Само леглото ми стана топло и мокро – разбрах, че е кръв и някак знаех, че този път няма да я овладеят. А бях в 32-ра гестационна седмица.
Много боязън. Много преглътнати сълзи (нали не можех да плача). Но и доста срещи с Доброто…
… когато дългите седмици в болничното заведение една акушерка ме държеше в прегръдките си (за да не ставам), до момента в който санитарките ми сменят чаршафите от следващия кръвоизлив;
… когато една санитарка ми приготвяше друга закуска, особено за мен препечена филийка с масло, с цел да мога да хапна нещо, което да не повърна моментално;
… когато същата тази санитарка и още две акушерки ми помогнаха да се изкъпя (веднъж за 6 седмици);
… когато акушер-гинекологът ми идваше всеки ден да ме види и ми вдъхваше кураж;
… когато една акушерка ми разреши да дремя в сестринската стая, тъй като не можех да мигна от хъркането на една „ съквартирантка ” към този момент трета нощ;
… когато акушер-гинекологът ми имаше 90 секунди, с цел да извади щерка ми (при разреза се слязва първо плацентата и притокът на О2 към бебето спира), другояче рискът от увреждания се усилваше стремглаво.
