В следвоенна Америка правителството започва усилена пропаганда с цел да

В следвоенна Америка държавното управление стартира усилена агитация за да наложи вярването, че съществува директна връзка сред комунизма и покварата и че половите перверзници са по-опасни даже от комунистите, като под “сексуални перверзници ” се има поради леките дами и хомосексуалистите. Хомофобията се трансформира в публична държавна политика, а ловът на гейове, провеждан постоянно и от чиновници на ФБР – в обичан народен спорт. Страхът от гонене кара доста хомосексуални мъже да подписват фиктивни бракове с дами, а други са принудени да се крият в сенките на нощта.

Такъв е животът и на нашия воин. Роден и бранш в консервативния Юг, за него хомосексуалността е не просто стеснение, а същинско прочувствено задължение. По-късно антагонизмът сред южнашките настройки и личната половост ще залегне в основата на множеството творби, които излизат отдолу под напоеното му с гневна реалистичност перо. А то се смята за едно от най-гениалните в историята на американската и международна драматургия въобще – перото на Тенеси Уилямс.

Роденият през 1911 година в Калъмбъс, Мисисипи Томас Ланиер Уилямс[1] прекарва детството си в, меко казано, проблематична фамилна среда. Майката страда от гранично личностно разстройство и постоянно изпада в рецесии. Бащата е пътуващ търговец на обувки и злохарактерен пияч, който демонстративно фаворизира по-малкия си наследник, Дейкън, пред мекушавия, хилав Том. Понеже момчето избира четенето пред спорта, бащата постоянно го нервира, викайки му “Мис Нанси ”, намеквайки по този метод, че се държи като женка.

Тормозен от личния си татко и подценяван от майка си, Томас е непосредствен само с чернокожата им бавачка и по-голямата си сестра. Роуз е стройна красавица, която на доста дребна възраст е диагностицирана с шизофрения, поради което прекарва огромна част от съзнателния си живот по психиатрични заведения.

Понеже обаче всевъзможните лечения се оказват несполучливи, родителите й позволяват да бъде подложена на префронтална лоботомия. Считаната в наши дни за нечовечна оперативна процедура не усъвършенства положението й, а единствено го утежнява още повече и я трансформира в неработоспособен. Биографите на драматурга допускат, че с изключение на вдъхновителка на доста от изключителните  женски персонажи, които основава, Роуз е тази, която отключва у него алкохолизма и наркоманията на по-късен стадий.

Не единствено Роуз, само че и целокупното дисфункционално семейство Уилямс ще се трансформира в неизерпаем източник на музи за подиуми и герои в творчеството на Тенеси Уилямс. Какъвто да вземем за пример е казусът със “Стъклената менажерия ” – пиесата, с която прави огромния си пробив на Бродуей през 1944-45 година Историята е за млад мъж, Том, сакатата му сестра Лора и завладяващата им майка Аманда. Да ви звучи познато?

Огромният триумф на идната му пиеса “Трамвай Желание ” през 1947 година циментира статута му на популярен драматург. 47-ма е и годината, през която Уилямс прекъсва първата си сериозна сантиментална връзка – с Панчо Родригес и Гонзалес, мъжът по чийто облик е основан иконичният персонаж на Стенли Ковалски.

След триумфа на “Стъклената менажерия ” Уилямс отпътува за Таос, Ню Мексико. Още със стъпването на тамошна почва го обзема трансцеденталното възприятие, че е живял на това място в някой предходен живот – толкоз мощна и моментална е връзката му с него. Друга причина да хареса Ню Мексико от раз е запознанството му с 24-годишния чиновник в хотел, Панчо.

Мургавият юноша по този начин му завърта главата, че, без да се замисли, Тенеси го кани да се реалокира при него в Ню Орлиънс, с цел да работи като негова персонална жива муза! Хронологията на траялата две години връзка е неясна; известно е единствено, че поради ревностната природа на Панчо и склонността му да злоупотребява  с опиати тя е всичко друго, само че не и безметежна. Двамата живеят и пътуват дружно докъм края на 1947-а, когато Тенеси взема решение да приключи любовните им връзки.

Защото си е намерил друга муза.

Скоро след премиерата на “Трамвай Желание ”, драматургът взема решение да замине за Европа за да отърси от раменете си физическото и прочувствено напрежение, на което е бил подложен по време на написването на пиесата. Чувства се толкоз изцеден душевен, че е сигурен, че повече няма да може да напише и ред. Психосоматичното му положение води до един дълъг, непроизводителен, саморазрушителен интервал, през който Тенеси се отдава на пиене, неконтролируемо усвояване на огромни количества шарени хапчета и безразборни полови контакти – с който и където му падне. Чак когато изпада в безсъзнание след изпиването на шепа седативи, и не се появява на галата в негова чест след лондонската премиера на пиесата му, осъзнава, че по този начин повече не може да я кара. Случката му работи като отрезвяващ пестник и писателят взема решение да се върне в Щатите.

Преди злощастното престояване в Европа Тенеси изкарва временен романс, безусловно едночасов, с добре комплициран бачкатор от италиански генезис, с който се среща в бар в Провинстаун. Тогава дори не му запомня името.

Къщата на Тенеси в Кийуест

Това, което помни от срещата, разказва в записките си по този начин: “Той се беше навел, опрял лакти на парапета – носеше дънки Levi’s и аз не спирах да го зяпам. Погледът ми би трябвало да е прогорил дупка през кожата на раменете му, защото  по едно време се обърна и ми се ухили. ” Без много-много приказки следва секс в дюните на плажа. След което всеки си потегля по пътя – без замяна на адреси, без заричане за нова среща.

 Само че било писано двамата да се срещнат година по-късно и инцидентната, анонимна свалка да прерастне в единствената, огромна обич в живота на драматурга.

Прясно завърнал се в Ню Йорк, един ден Тенеси похапва в дребен ресторант на Лексингтън Авеню, когато съзира познато лице. Чакай, но това не е ли…? Ами да, сицилянчето от Провинстаун! Сега към този момент се срещат както прилича. Хубавецът се споделя Франк Мерло, някогашен морски пехотинец и участник във Втората международна война и сегашен актьор… понякога.

Влюбването е мълниеносно. Какъвто си е импровизиран, Тенеси му предлага да се придвижи при него, в манхатанския му апартамент, което Франк и прави няколко седмици след тази съдбовна втора среща. Така стартира и най-щастливият, най-спокоен и най-плодотворен в професионално отношение интервал в живота на Уилямс. Оставяйки правилен на правилото си да построява персонажите си въз основа на действителни персони от персоналното му обграждане,  първообраз на основният воин в идната му творба, “Татуираната роза ” (1951), става точно Франк Мерло.

Франк обаче не е единствено младият, буен ухажор. Той бързо влиза в ролята и на готвач,  камериерка, водач и секретар. Най-важната му роля обаче е тази на коректор на деструктивните привички на своя обичан. Франк се старае да държи Тенеси надалеч от хапчетата, пиячката и манхатанските свърталища на гейове, където обича да се навърта за “едно небрежно. ” Освен това съумява да балансира пристъпите му на меланхолия и да притъпява трансформиралия се в клиничен боязън да не полудее, като сестра си.

Уви, по този начин, както инцидентно ги среща през оная знойна, лятна нощ в Провинстаун, със същата безгрижна индиферентност ориста взема решение и да ги раздели 15 години по-късно.

Когато  Франк, върл пушач, който стига до четири кутии цигари дневно, е диагностициран с рак на белия дроб, Уилямс внезапно се озовава в неговата роля – грижи се за обичаното си момче до гибелта му на 21 септември 1963 година

След като Мерло си отива и към този момент няма какво да го пази на рационална отдалеченост от ръба на пропастта, Уилямс се срутва. Последвалата меланхолия е толкоз тежка, че прилича на кататония. Писателят се връща към опиатите с у̀дарен възторг. Опитват да го лекуват в няколко клиники и санаториуми, само че все безрезултатно. Накрая го препращат към лекар Макс Джейкъбсън, който по-късно ще се покрие със злокобната популярност на лекар Фийлгууд, задето ползва извънредно рисково лекуване на меланхолия, комбинирайки амфетамини с успокоителни.

В резултат на нетрадиционните способи на Джейкъбсън Уилямс на няколко пъти се явява на изявленията в извънредно несъответстващо положение, некадърен да обели даже две думи. Постепенно репутацията му на уважавана обществена персона стартира да вехне и при започване на 80-те той към този момент е полузабравен, давещ се в личната си слюнка дядка, за който на никой не му пука.

На 25 февруари 1983 година 71-годишният Тенеси Уилямс е открит мъртъв в хотелска стая в Ню Йорк. Резултатите от аутопсията демонстрират, че се е задушил с капачката от шишето за капки за очи, която е глътнал, до момента в който е дръжал сред зъбите си, само че не е могъл да изплюва, тъй като признатите преди този момент опиати и алкохол са потиснали мускулните му рефлекси.

Братът на драматурга подценява желанието му да бъде заровен в морето (по-точно Карибско море)  и подрежда да заровят теленните му остатъци в гробището в Сейнт Луис, Мисури, където почива и майка им.

В наследството си Тенеси Уилямс приписва писателските си права на Южния университета в Съуайни, Тенеси, в чест на дядо си, който е негов ученик. След доста години прекарани в санаториум, обичната му сестра Роуз умира през 1996 година и по умря на брат си завещава седем милиона $ от нейната част от фамилното завещание на същия университет, който и до през днешния ден спонсорира с даренията специфична академична стратегия за млади писатели.

[1]Писателят ще смени името си на Тенеси, като родния щат на татко му, през 1939 година, когато се реалокира за няколко години в Ню Орлиънс.