Невероятната и тъжна история на единственото албанско село в България – Мандрица (Видео)
В село Мандрица в миналото живееле близо 3500 души, през днешния ден са останали не повече от 30. Всички те приказват остарял албански език, тъй като селото е основано от албанци, споделя журналистката Радиана Божикова за bTV.
„ По улицата основна на селото ходя, чудя се аз по какъв начин стана по този начин?
Село, в миналото цялостно с народ, обърнало се през днешния ден на пустота и на гроб.
Село албанско, албанско, само че християнско.
Училища, библиотека, болница, киносалон – през днешния ден са записани в един том. “
Това е стих от ненаписаната и неиздадена стихосбирка на Костадин Георгиев Бейчев или както той самичък се нарича – КГБ-то. На 70 години се завръща в родното си село. Цял живот се занимавал със строителство, а през днешния ден от самотния си дом трансформира старостта в лирика.
„ Никога преди не съм писал. Не съм си мечтал за такова нещо, само че каквото измисля, ей тука една лента в главата се върти… “, споделя Костадин.
Разказва и живота си в рима. А в римите, отдадени на прехода, белязал живота му, съгласно него като че ли се оглежда и сегашното.
„ Наниза се година тежка, само че един ден народа рече…
Таз бедност ни пристигна до шия.
Всички живеем на версия.
Извинявайте приятели, само че помислете и за нас,
тъй като един ден народа ще ви слави от власт “
Костадин няма съседи. В селото живеят най-вече 30-ина души, само че при започване на 20-ти век популацията тук достигало 3500 души. Той е измежду последните пазители на предишното. Всъщност Мандрица е единственото албанско село в България,
„ От къде сте, добре сте пристигнали! “ – С тези думи, само че на албански ни посреща 89-годишната Султана Александрова. Това са обичаните й думи на този език, тъй като й e прелестно, когато в селото идват нови хора, младежи. Казва, че старите хора тук към момента си приказват между тях на албански, само че се тормози, че някой ден, когато си отидат от този свят, няма да има кой да придвижи във времето езика по нашите земи.
Село Мандрица е основано през 1636 година от трима албанци, преселници.
„ Те имали доста овце, желали със скотовъдство да се занимават. Направили си и мандра, и сирене и затова селото носи името Мандрица. Тези албанци останали тук, оженили се за българки и оттогава селото ни го назовават албанското село, само че ние нямаме нито четмо, нито писмо “.
Изгубени във времето: Село Мандрица (СНИМКИ + ВИДЕО)
Мандрица е единственото албанско село в България, само че вярата им е християнска
Корените на Султана са сред Албания и Гърция, само че тя се усеща българка. Спомените ѝ за двете учебни заведения в селото, където е учила български език, през днешния ден са премесени с горест.
„ Когато минавам, като ги виждам тези учебни заведения ми се плаче. Нашите дядовци са правили тухли и тези тухли толкоз народ е имало – от ръка на ръка, нареждали се хората чак до учебното заведение. Родилен дом сме имали, зъболекарски кабинет, докторски кабинет. Нашето село беше доста хубаво. Знаеш ли какъв брой професори от Мандрица са излезнали. Чак в Мексико има хора от Мандрица. От една Мандрица имаме хора из целия свят хора… “, споделя Султана.
Основното прехранване в селото в миналото били производството на тютюн, тахан и бубарството. Затова втория етаж за къщите съставлява голям салон, в който се отглеждали бубите. Били доста заможни и това проличава и от красивите й къщи. Но през днешния ден единствено само фотосите в дома на Султана припомнят за живото село. Тя споделя, че в миналото имало концепция селото да стане „ младежко село “, само че след основаването на ТКЗ-то в селото, хората последователно се изселили.
Мечтите за младежко село към момента пламтят като тлеещо огънче. Кой знае? Може би наследниците на Костадин и Султана, пръснати по света – някой ден ще ги разбуят. За в този момент тук има хотел. Едно британско семейство също е заживяло тук.
„ Съселяни, съграждани, към този момент стартирам да ги апелирам –
от целия свят върнете се да работим, да творим,
Мандрица да възстановим.
Черницата да посадим, бубарството да възстановим,
елате си…, но никой не си идва… “
С този печален стих ни изпраща Костадин…
