Времето ни учи какви да НЕ бъдем
В Съединени американски щати назовават baby boom-ърите *поколението аз* (the me generation). С лека ръка децата им (поколенията X и Y) са квалифицирани като егоисти – презадоволени от съществуването на артикули и услуги, в по-голямата си част налични масово; общуващи единствено посредством екрана; искащи и получаващи всичко незабавно. Рядко обаче се обръща внимание какво и по какъв начин е докарало до това състояние тези деца, които към този момент много пораснаха, по-голямата част от тях също към този момент имат поколение.
X и Y децата са съвсем като променливите в математиката – комплицирани за схващане и изискващи съществуването на избрани условия. Тази им същина идва от потребността да се приспособяват и да се трансформират по отношение на заобикалящия ги свят – свят, за разбирането на който, те не получиха поддръжката от родителите си.
Докато бяхме дребни, всички лели по улиците ни питаха какви ще станем като пораснем. Днес сме не тъкмо това, което искахме тогава, само че към този момент никой не ни пит а.
Има някои фундаменти, които ни водят и до днешния миг – какъв желая да съм в работата си, какъв родител желая да бъда, какъв сътрудник. За себе си знам отговорите на тези въпроси и те са съвсем толкоз универсални и ясни, колкото отговора на всички въпроси съгласно Дъглас Адамс (42) – каквито не бяха родителите ми.
→ Вижте също: Не остарявай, мамо
Не ме разбирайте неправилно, родителите ми пасват добре в калъпа за учтив, обикновено изглеждащ, просветен човек, само че в тях липсва живот. Възпитанието – да се държиш постоянно обичайно (т.е да не се набиваш на очи и да не повдигаш глас), външния тип – порядъчен и нищо екстравагантно и друго от всеобщото не се позволява (дори пъстрите облекла се броят за „ по-така “ и са подобаващи единствено за младежи, за които черно е по-скоро нежелателно), образованието е наложително висше – магистър, тъй като с по-малко няма по какъв начин да си намериш работа.
Но още нещо – родителите ми са съвършените егоисти, без да го желаят и осъзнават.
За тях личното жилище е най-важното пространство, без значение че в действителност не е добито от тях, а наследено от техните родители. Постиженията към този момент нямат смисъл – животът им е спретнат по някакъв избран метод, който по-добре да не се променя, тъй като смяната носи стрес.
Парадоксът тук е, от една страна, естествената потребност на индивида да черпи опит от по-възрастните генерации (особено родители) и да ползва този опит в живота си. И от друга – явното разминаване сред този опит и сегашния свят.
→ Вижте също: Моите баби
50-70 годишните в близост гледат от една камбанария, позиционирана някъде в покрайнините на града и не престават да отстояват мястото ѝ точно там. Разочаровани са от света и постигнатото, само че към този момент е късно за промени, а и те не са привикнали на тях. Затова просто изискват дължимото към себе си- почитание. Kоето, обаче, в днешно време следва да бъде справедливо, а не се дължи a priori.
Пишейки тези думи, съзнавам, че не трябва да се генерализира, само че проучването на трендове е добър метод –принадлежността към междинната класа и наблюдението единствено допълват думите.
Надявам се, че бъркам.
Надявам се и в моето потомство да има хора, които се въодушевяват от родителите си и черпят познание и опит.
Автор: Ивелина Стефанова
