Откъс от "Агресията: защо от нея се нуждаем и ние, и децата ни" на Йеспер Юл
В рубриката " Детски Дневник публикуваме фрагмент от " Агресията: за какво от нея се нуждаем и ние, и децата ни " с създател Йеспер Юл, възложен от Издателство " Жанет 45 ".
" Родителите обичат Йеспер Юл, тъй като той разкрива изходите от възпитателните проблеми на сегашното. "
Frankfurter Allgemeine Sonntagszeitung
" Откъде идва мощното отвращение да се конфронтираме с експанзията, щом за него няма научно пояснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница сред деструктивната и градивната експанзия, защото няма подозрение, че и двата типа експанзия съществуват, само че първата, за разлика от втората, не обогатява безстопанствен живот и не носи изгоди за цивилизованото общество.
Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш старания да се оправиш с бурните усеща в фамилията, в детската градина и на улицата, са две радикално разнообразни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогичен опит аз стигнах до някои на практика отговори, които ще изложа тук.
Напоследък освен на експанзията измежду децата и младежите се слага етикет " проблематична ". В домовете и центровете за дневни грижи се следи наклонността като неприемливи да се жигосват всички съществени страсти като се изключи щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази наклонност, кара родителите да се отхвърлят от човешката си същина и да се трансформират в артисти. Това разбиране не е почерпено от мъдростта на сегашното или предишното, нито от някакви новодобити знания за това, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то образува визиите ни за " положителния " и " сполучлив " човек.
Конструктивната експанзия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети дружно, са повода да ни има; те обогатяват връзките ни с другите, разрешават ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем упоменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем независимост на деяние на тези деца и младежи, които разчитат на нас и на съчувствената ни поддръжка. "
Йеспер Юл, " Агресията: за какво от нея се нуждаем и ние, и децата ни "
Йеспер Юл (Дания, 1948 г.) е интернационално приет създател, фамилен терапевт, възпитател и оратор, който развива активност в над 15 страни из целия свят.
През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за развъждането на децата и поощряване на персоналното им и обществено развиване. Основната му цел е да въодушевява, поддържа и оказва помощ на родители и експерти в името на общественото и умствено здраве на новото потомство, като предлага други възможности на неправилните способи, по които сме гледали, и за жал продължаваме да гледаме, децата си.
Йеспер Юл е основател и началник на Family-lab International – организация, предлагаща семинари, лекции, уъркшопи и консултиране на родители и фамилии. Автор е на петнайсет книги, отдадени на фамилията и децата, преведени на 20 езика.
Превод от немски Мария Енчева
Оформление Христо Гочев
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Предговор
Превръща ли се изобилието от страсти, които логиката на психиката посочва " експанзия ", в следващото табу? И рискова ли е експанзията? И на двата въпроса ще отговоря с твърдо " да ". Те са повода да напиша книга по тематиката. Още помня добре първия път, в който ми направи усещане наклонността измежду педагозите и възпитателите, психолозите, терапевтите и родителите към табуизиране на експанзията. Преди петнадесетина години имах достойнството да образовам личния състав на едно заведениех за така наречен " деца с възпитателни компликации ".
Докато разисквахме поотделно всеки един от случаите, с които се сблъскваха чиновниците при общуването си с тези деца, част от малчуганите ми биваха представяни по следния метод: " Това е Йохан, който има проблеми с експанзията ". На третия път запитах сюрпризиран: " А какъв тъкмо му е казусът? ", тъй като мъглявата диагноза, която се поставяше на тези деца, не ми звучеше познато. Педагозите повтаряха думите си буквално, а когато се пробвах да изкопча повече, губеха самообладание и отсичаха: " Просто е нападателен ". На въпроса ми: " И за кого е проблем това? " те подвигаха безпомощно ръце. Онова, което на тях им се струваше ясно като бял ден, за мен беше оригиналност.
Следващия път, в който се натъкнах на тази " диагноза ", аз побързах да се осведомя: " Някой от вас питал ли е момчето (понеже в 95% от случаите ставаше дума за момчета) на кого и за какво е ядосано? ". Всички ме зяпнаха учудени, след това забиха носове в листовете си и заклатиха глави невярващо. Никой в никакъв случай не беше задавал на тези педагози най-логичния въпрос на света.
Щом опознах по-отблизо историите на упоменатите момчета и девойки, ми се стори същинско знамение, дето до момента не са умъртвили човек. Броят на насилниците измежду биологичните и доведените родители, бабите, дядовците и учителите, с които се бяха сблъсквали тези младежи през късия си живот дотук, беше шокиращо, по-тресаващо висок. Въпреки това тези дребни жертви бяха посочени с пръст и изпращани за лекуване.
Децата и младежите, за които ви описвам, не бяха нападателни в обичайния смисъл на думата: те не бяха нападали педагог или преподавател с сопа, нож или юмруци. Най-често се бяха ступвали с някой връстник или бяха побутвали другиго. Като цяло проявяваха прочут самоконтрол, който прочее беше много по-голям от самоконтрола, който показват възрастните, когато са притиснати в ъгъла. Въпреки това те бяха заставяни да лекуват експанзията си. Все едно да третираш човек, който кара тежка бронхопневмония, не с антибиотици, а със сироп за кашлица. Или да подложиш някого на терапия поради напълно законни усеща: тъй като е влюбен, благополучен, неудовлетворен или тъгува по непосредствен. Агресивното държание приказва за дефицит на грижи и за други неналичия, които тези малчугани и юноши, даващи воля на гнева и фрустрацията си, са претърпели в ранното си детство.
В доста страни достигнахме " висоти ", при които пренебрегването на тези деца и младежи от страна на педагозите стана по-сериозно даже и от неглижирането в фамилията. Обществото обаче преиначава този факт и избира да повтаря по какъв начин от ден на ден и повече деца и юноши имат " специфични потребности " или демонстрират " поведенчески проблеми ", по какъв начин им " липсват обществени умения ". Едно е несъмнено: таман хората, които работят с тези деца и младежи и носят директна виновност за неглижирането им, замазват очите на обществото със статистики за растящия брой поведенчески аномали и.
Актуално изследване*, извършено в Дания (2012), в което за първи път в историята на обществените науки думата беше дадена на децата в детските градини, демонстрира, че 24% от момченцата не се усещат изключително добре в тази среда. Възпитателите (най-често жени) го удостоверяват: съгласно тях 22% от момченцата са " проблематични случаи ", защото " изкарват нескрито " гнева и фрустрацията си.
Тоест всяко четвърто дете на възраст сред три и шест години е нарочвано за " проблематично ". Гарантирам
ви, че напълно дребна част от тези малчугани са ставали жертва на безгрижно отношение и принуждение в фамилията си. Както на професионално, по този начин и на национално равнище това е скандал за една система, която се има за образец измежду останалите страни в света. Нека не ѝ спестяваме острата, само че основателна рецензия: тръгнали сме по рисков път. Длъжни сме да намерим градивен метод за справяне с феномена " експанзия ", другояче ще сеем все по-големи и по-големи вреди.
" Разбираме те, в действителност! Само че вземи да се успокоиш малко! " Педагози и възпитатели отправяха и не престават да насочат това " доброжелателно " обръщение към хилядите деца и юноши, обект на принуждение и безгрижно отношение.
Чуя ли сходни думи, и аз изгубвам хладнокръвие! Немалко родители се подвеждат по тази наклонност. Моята задача е да се опитам да трансформира гледната им точка. През последните петнадесет години се следи изключително усилване на наклонността детските градини и учебните заведения да дискриминират гневните и фрустрирани малчугани. Днес експанзията е доведена до положение на табу. Не беше от дълго време времето, когато на същото бе подложена и човешката половост. Споменавахме я само когато раздавахме морални присъди.
Професионалното или хуманно отношение към сексуалността беше нещо нечувано. Новото табу – това, което тегне над експанзията – би могло да има по-тежки последици даже от осъждането на сексуалността, макар че и последното нанесе значително вреди, като вгорчи желанието на хората за непосредственост и насладата им от нея. Новото табу слага на карта психологичното здраве на децата, тяхната самокритика и доверието им в самите себе си.
Докато подготвяхме актуалната книга, се разтърсихме за възможни научни пояснения на въпроса за какво институциите, които работят с деца и младежи, нямат ни минимум предпочитание да се занимаят свястно и градивно с тематиката за експанзията. Отговор по този начин и не открихме. Често се натъквахме на строго теоретични разработки със стъкмени образци, в които не се правеше разлика сред нападателния възрастен и агресивното дете. Наред с това тези разработки разглеждаха експанзията единствено откъм моралната ѝ страна.*
Пример от профилираната литература: " Бягството и нападени- ето са релативно примитивни форми на поведение; да ругаеш, крещиш, скубеш и така нататък е елементарно. Всеки човек – даже дребното дете – го може и го има в репертоара си. За разлика от това градивните други възможности (аргументацията с думи, търсенето на решения на конфликта) изискват повече старания, изключително при мощна възбуденост, която освобождава физическа сила, само че попречва комплицираните мисловни процеси. [...] От казаното дотук може да се заключи, че градивното разрешаване на аверсивни [будещи омерзение, неприязън, б. пр.] житейски обстановки кардинално допуска по-задълбочена реакция от агресивното държание ".
Изключение правеше британският педиатър и психоаналитик Доналд Удс Уиникът*, евентуално тъй като бе правил интензивни наблюдения върху деца в хода на тяхното развиване. Откъде тогава идва мощното отвращение да се конфронтираме с експанзията, щом за него няма научно пояснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос.
Наред с това ще направя опит да прокарам ясна граница сред деструктивната и градивната експанзия, защото няма подозрение, че и двата типа експанзия съществуват, само че първата, за разлика от втората, не обогатява безстопанствен живот и не носи изгоди за цивилизованото общество. Ако деветгодишен възпитаник насочи вербални или физически нападки към учител или родител, то тогава няма подозрение, че и двете страни се нуждаят от помощ. На момчето би трябвало да се помогне да дефинира какво тъкмо поражда фрустрацията му и да се научи да я показва по по-малко унищожителен (който постоянно е и саморазрушителен) метод.
Възрастният пък има потребност от помощ, с цел да очертае персоналните си граници и да ги отбрани, като показва персонален престиж и самоуважение. Тъкмо това е точката, в която се срещат фамилната терапия, систематичната доктрина и невробиологията: експанзията е обществена реакция, която извира от мозъка ни.
Тя никога не е генетично предопределена. Да дешифрираш агресивното държание на един субект, без значение от възрастта му, значи да погледнеш оттатък морала и самосъзнанието.
Ежедневно в работата си пътувам из дузина страни, всяка от които – със своя просвета и история. Много от жителите на тези страни са белязани от войни и от групови контузии (които не са друго, с изключение на дълготрайни последици от войните). В резултат на това хората с друга национална принадлежност ползват раз- персонални модели, с цел да обяснят локалната наклонност към отменяне на експанзията и на всяка демонстрация на нападателно държание у децата. Мнозина имат вяра, че единствено по този начин ще предотвратят нов боен спор. Деструктивната сила обаче се предава от потомство на потомство, а нито една от тези народи не е намерила верния метод към ветераните си, което поражда все нови и нови образци на принуждение и самоизтребление. Не се удивлявам, че това предизвиква общата злост към експанзията, макар че логиката тук не се разграничава много-много от логиката в тази ситуация с момчетата и девойките с " възпитателни компликации " от институцията, за която ви описах първоначално.
Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш старания да се оправиш с бурните усеща в фамилията, в детската градина и на улицата, са две радикално разнообразни неща.
Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогичен опит аз стигнах до някои на практика отговори, които ще изложа в края на книгата.
Получих бойното си кръщение по време на консултацията с единадесетгодишно американско момче, на което му се носеше славата на нападателно дете. То непрестанно нарушаваше разпоредбите и не допускаше никаква непосредственост. Момчето стартира диалога с " отзивчивата " закана: " Повече няма да одобрявам да ми пробутват лайна! Никога към този момент! Ясно ли ти е, мистър? ".
Посланието му беше красноречиво. Онова, което в действителност заявяваше момчето, беше: " Ако искаш да те взема на съществено, тогава ми покажи, че и ти ме вземаш на съществено. Недей да ми четеш проповеди, задето съм еди-какъв си или не съм еди-онакъв си! Имам право самичък да вземам решение какъв да бъда, по тази причина по-добре не опитвай да ме промениш! ".
Напоследък освен на експанзията измежду децата и младежите се слага етикет " проблематична ". В домовете и центровете за дневни грижи се следи наклонността като неприемливи да се жигосват всички съществени страсти като се изключи щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази наклонност, кара родителите да се отхвърлят от човешката си същина и да се трансформират в артисти. Това разбиране не е почерпено от мъдростта на сегашното или предишното, нито от някакви новопридобити знания за това, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то образува визиите ни за " положителния " и " сполучлив " човек. Реших да нарека този феномен " ботокс за душата ". Надявам се, че мнозина от вас ще се причислят към мен в търсене на по-добро решение за идващите генерации.
Конструктивната експанзия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети дружно, са повода да ни има; те обогатяват връзките ни с другите, разрешават ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем упоменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем независимост на деяние на тези деца и младежи, които разчитат на нас и на съчувствената ни поддръжка.
II. НЕ ИСКАМЕ НАСИЛИЕ
Похвални са напъните ни да преборим насилието удома и на открито и аз ги поддържам с две ръце. Но, коства ми се, мотивацията зад тези ни дейности е най-често следната: " Отхвърляме изрично изблиците на принуждение, тъй като не желаеме повече войни ". За жал, обаче, около това отхвърляме и всяко друго държание, в основата на което видимо стои само експанзията.
Идеята за връзката сред насилието и войните крие в себе си две уловки. Първата е неправилната логичност, която води до неправилно заключение. Не желаеме войни, а защото насилието поражда войни, а експанзията – принуждение, се дистанцираме от експанзията и я трансформираме в табу.
Твърдението, че войните почиват на принуждение, е правилно единствено ненапълно. Насилието е съществена характерност на всяка война, само че военните спорове се разпалват от политически упоритости, лакомия и агитация. В този ред на мисли и експанзията е съставка на насилието, само че насилственото държание не поражда в следствие само на нападателните страсти. Те са просто инструмент за предаване на значими послания. Ще го удостовери всеки, който е имал опция да беседва с млади мъже на възраст сред петнадесет и двадесет и пет години, склонни към принуждение (в ужасяващия, невъзмутим смисъл на думата) – младежи, които пребиват почтени хора по спирките на метрото или се разпознават със скинхедс и други екстремистки организации, постоянно губят надзор над себе си, и под въздействие на алкохола премазват от пердах партньорките и децата си.
Голяма част от тези млади мъже на собствен ред са билижертва на физическо, вербално, прочувствено или полово принуждение. По-малка чест от тях са били неглижирани като деца, т.е. израснали са в фамилии, в които се е държало само на хубавичко и блестяща фасада, и затова не са опознали същинските и откровени страсти и не са се научили да боравят с тях. Не приемайте това като опрощение за държанието им – аз просто давам достоверно пояснение. За такива младежи четем по вестниците и ежедневно се молим личните ни деца и тези, за които носим отговорност, да не станат като тях.
С това стигам и до втората измама. Мисленето ни е рационално и разумно, само че все пак допускамеедна съществена неточност, която затвърждава табуто за експанзията. Грешката е в това, че забраняваме експанзията и нападателните изблици; забраняваме на децата и младежите всяка форма на държание, която можем да окачествим като нападателна и насилствена. Вярваме, че по този метод ще избегнем безсмисленото, голословно принуждение, от което с право се опасяваме. Но когато пречупваме насилието през призмата на табуто, ние в действителност подхранваме и двете – и насилственото, и саморазрушителното държание. В Глава III ще се опитам да
обясня логиката на този развой.
КАКВО ВСЪЩНОСТ Е АГРЕСИЯТА
Любопитно е и в това време е стряскащо какъв брой доста разнообразни прояви на държание слагаме под еднакъв знаменател – този на експанзията и насилието. Ще ви изтъквам писмото на една майка: " Вчера от детската градина на щерка ми ни изпратиха писмо. Уведомяват ни, че през последнатаседмица момиченцето ни, което е на две и половина, ухапало два пъти друго дете на същата възраст. Майката на детето се оплакала на госпожите. Искат от нас документално единодушие да заведат щерка ни на психолог, който да реши до каква степен са развити " обществените ѝ умения ". Объркани сме и не разбираме какъв е казусът. Ще ни помогнете ли? " Докато четях това, си мислех: " Културата на отказване на експанзията е изпаднала в цялостен амок! ".
Когато едно две-три годишно дете хапе, бута и удря друго дете или родител, това държание по никакъв метод не излиза от рамките на естественото развиване.
Около 80% от ухапванията са " от обич ", даже от време на време от тях да боли и на бузката или ръчичката да остават следи от зъби. Такова държане няма нищо общо с насилието, макар че е подбудено от една от разнообразните страсти, които сме привикнали да назоваваме " експанзия ".
Ухапванията и ударите с юмручета по рамото или бедрото на баща или мама са знак за фрустрация, каквато детето претърпява всеки ден, даже всеки час в този стадий от развиването си. То се изтезава от някакъв вътрешен спор, който в този миг излиза на повърхността спор, провокиран от това, че детските мисли текат неведнъж по-бързо и по-комплексно от устната тирада.
На възраст сред две и три години децата още имат вяра, че родителите са божества, и чакат от тях да ги схващат изцяло. Ако детето още не е овладяло деликатната мускулатура на гласните струни, не му остава друго, с изключение на да си послужи с по-големите и по-лесни за ръководство мускулни групи, които познава още от кърмаческия интервал. Напълно естествено е! Майката, която отвръща на фрустрацията на детето си с думите: " Спри! Не ми харесва! ", постъпва добре. Още по-добре обаче би било да каже: " Ще ми се да можех да те схвана, само че не съумявам. Поеми си мирис и ми изясни какво искаш ".
Ако едно дете нападне свое приятелче с преди малко поникналите си зъбки, то тогава запазете успокоение и го попитайте какво желае. Защото то се пробва да изрази или любовта и възхищението си към другото дете, или гнева си поради нещо, което другият хлапак е сторил и което не се е харесало на нашето дете.
В книгата си " Граници, непосредственост, почитание. Пътят на родители и деца едни към други " * преглеждам способите за разрешаване на споровете сред възрастни и деца. Този въпрос ме вълнува мощно, тъй като методът, по който решаваме разногласията си, е определящ за общуването ни: дали то ще е свястно и топло, или дистанцирано и изпразнено от наличие.
" Не ми харесва да ме биеш и упорствам да престанеш! Но пък желая да знам какво те ядоса по този начин. " Тези
думи ще покажат на детето кой съм аз и къде съм сложил границите си; посредством тях аз не го охарактеризирам като неприятно, задето не съумява да изрази фрустрацията си, без да употребява юмруци или крайници. Напротив, с тях аз му декларирам: " Знам, че не ме мразиш и никога не желаеш да ме нараниш. Просто нещо в общуването посред ни се е объркало ".
Чрез подобен един отговор аз ще съумея да разсея фрустрацията на детето и – което е по-важно – с реакцията си ще му дам да разбере, че се интересувам от него и съм подготвен да го изслушам, дорих гневът му да е подбуден от нещо, което съм направил и споделил, или съм пропуснал да направя и да кажа. С други думи, " не затръшвам под носа ти малката врата сред мен и теб, а я оставям отворена за бъдещи спорове ". Формулировката може да ви звучи трагично, само че се постанова да употребявам таман нея, тъй като тя отразява чувството на един дребен човек, който бива съден и порицаван поради фрустрацията си.
Детето няма по какъв начин да знае, че майката просто се пробва да го приучи на съответно държание. То има чувството, че нещо в него не е наред. Децата изпитват това всякога, когато им насочваме персонална рецензия. Те не намират разлика сред държанието си и това, което са, т.е. сред постъпките си и същността си. Затова и са изключително раними и им е толкоз мъчно да развият здравословна самокритика. Същото прочее важи и за значително възрастни.
Детското държание е подбудено от почтени подбуди. Ако претоварим малчуганите с морални скрупули, ние разклащаме душевното им здраве и застрашаваме развиването на обществените им умения. Когато огромните насочат към децата обвинявания, те нарушават персоналния им интегритет, а това е експанзия в цялостния смисъл на думата. Много родители обаче не го осъзнават и си мислят, че като скрият експанзията си зад блудкав, мек или назидателен звук, думите им са по-малко насилствени. Нищо сходно! Освен всичко друго, такива послания объркват детето, което не знае на кое да има вяра – на внезапните думи или на отзивчивия звук, с койтох са изречен и те.
Посланието, което насочваме с думите си, е изключително значимо, по тази причина то би трябвало да идва от самите нас.
" Не ми харесва, че... ", а не: " Ти еди-какво си... ". Когато посланието е персонално, то може да е съпроводено от всякаква интонация – и гневна, и тъжна, – само че няма да нарани детето. Ако сте същински ядосани, задето малчуганът ви е блъснал, и крещите с цялостно гърло, че това не ви харесва, не е изключено да го стреснете, само че спонтанната ви реакция няма да накърни достолепието му и психологичното му здраве, изключително в случай че поемете отговорност за гнева си и по-късно отидете при детето, с цел да му кажете: " Бях доста сърдит и те уплаших. Извинявай ".
Прегърнете го и го целунете. Детето ви ще се успокои тъй като ще усети, че и двамата сте просто хора. Ако изберете другия път и му припишете виновността за изблика си, то ще се почувства малоценно; в същото време ще е и комплицирано от двойния критерий, с който мерите своето държание и неговото.
В случая с двегодишното момиченце, което ухапало друго дете в градината, правилото е същият: в случай че вие като педагог усетите, че би трябвало да се намесите, то тогава го направете с думите: " Не ми е прелестно да хапеш хората. Какво в действителност искаше? ". Фрустрацията на момиченцето ще се разсее, а с това – и потребността му да хапе, тъй като единственото, което желае, е да поддържа връзка. Чрез посланието си ще съумеете да приобщите детето, наместо да го изолирате.
Табуизирането на експанзията кара някои родители да се стремят безусловно да предпазят децата си от всяка фрустрация, болежка или тъга и най-много от неприятни прекарвания. Наричам тези родители " хеликоптери ".
Майката-хеликоптер и бащата-хеликоптер кръжат към личното си его и пречат на детето си да придобие съществени умения за живота. Ако работата ви допуска другарство с сходни родители, на безбройните им недоволства и нападки можете да отговорите, че това държание е изцяло обикновено за две- и тригодишните.
Че не е изключено на следващия ден или вдругиден личното им дете да ухапе другарче. Ако сте родител на по този начин наречения " агресор ", е редно да се обадите на родителите на " жертвата ". Изслушайте ги и запазете успокоение, даже да прибегнат към обвинявания и обиди по ваш адрес или по адрес на детето ви. Ако повтарят своето без отмалялост, прекъснете диалога със следния коментар: " Искрено скърбя, ще обсъдя въпроса с щерка си. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си ". Повечето родители-хеликоптери живеят в непрекъснато несъгласие: не желаят никой да нарани детето им, а в същото време ругаят безобразно всекиго, за който сметнат, че е " принудител ".
Днешните възрастни се радват, когато чуят дете да се показва добре. Ала това умеене може да изиграе
неприятна смешка на родителите и учителите, в случай че те автоматизирано заключат, че въпросното дете има по-задълбочени знания за това, за което приказва. Което рядко е правилно. Истината е, че децата възприемат полезностите и границите на родителите, институциите и обществото последователно, малко по малко, до момента в който не доближат петгодишна възраст. Възможностите за изложение на експанзията зависят мощно от това, по какъв начин се оправят с нея родителите и околните или, с други думи, дали в обкръжението си детето има образци, от чието държание да се поучи, или не.
Моята скъпа сътрудник Мария Артс от Нидерландия, която е фамилен терапевт и основателка на " Марте
Мео " *, си служи с видеофилми в работата си. Един от най-трогателните ѝ опити демонстрира петгодишно момче, което прекъсва по нападателен метод игрите в детската градина. Родителят – крепък и чевръст мъж – е родео ездач, който е привикнал да " дърпа юздите " ; в случай че би трябвало да го причислим към съответна група, то ще е към групата на мачовците. Видеото на Мария Артс демонстрира бащата и сина, унесени в игра. Става ясно, че до момента в който играе с детето си, бащата отново желае да води и да управлява. Вярва, че това го трансформира в по-добър родител. Прави му обаче усещане, че синът се отхвърля скоро след началото на играта, и това го натъжава и го кара да се усеща нерешителен във връзка с качествата си на родител. Когато този мъж най-сетне се научава да изчаква покана от детето си и да оставя самодейността в ръцете на дребния, се оказва, че двамата могат да си играят с часове.
А с това се трансформира и държанието на сина в детската градина – момчето към този момент се заиграва с приятелчетата си по обществено допустим и кооперативен метод.Много момчета имат проблеми с експанзията, за какво то бащите им или отсъстват, или поддържат връзка със синовете си по метод, по-присъщ на дамите. Ето за какво тези деца по този начин и не се научават да интегрират мъжката си сила и да я трансформират в градивно държание.
Ироничното – брутално ироничното – е, че тези момчета са обект на психическо стигматизиране таман от страна на дамите (възпитателки, учителки, педагожки), които избират да раздават морални оценки, вместо да впрегнат обичайно женските си добродетели като схващане, емпатия, състрадание и грижовност, и да създадат деен и виновен опит да призоват бащите на тези деца към деяние.
Що се отнася до бащата от горния образец, той обичал да играе с детето си даже преди да зародят проблемите в градината. Това улеснило смяната в държанието му. С течение на годините съм срещал стотици татковци, които са икономисали на децата си диагнози и лечения с помощта на готовността си да прекарат с тях четвърт или половин час в игри и отзивчива атмосфера. Близкият контакт оказва помощ на момчетата да научат по какъв начин да претворяват мъжката си сила и да добият повече самонадеяност.
Същото важи и за релативно ниския % девойки с " проблеми с експанзията ". Ако майките нямат
достъп до по-мъжествената страна на своя темперамент и по-скоро отхвърлят съществуването ѝ, то тогава е добре тези девойки да поддържат връзка колкото се може повече с бащите си. Момичетата, които обществото ни кръщава " мъжкарани " и които избират да се катерят с момчетиите по дърветата, вместо да играят на кукли, извънредно рядко развиват нападателно държание, което да е обществено неприемливо.
" САМО ДА СИ ПОСМЯЛ... "
Възрастните обичат да изричат такива закани, с цел да пресекат неприемливото държание на децата си. Методи за заплашване като този отразяват стила на образование, който бе публикуван измежду родителите при започване на индустриалната ера и до известна степен представляваше нужда: стила на една епоха, в която способността да слушаш и да се нагаждаш беше жизненоважна. Да се подчиняваш на престижите беше висша заръка: за момчетата – с цел да получат работа, а за девойките – с цел да си намерят младоженец. По това време детството единствено по себе си не беше ценност; на него се гледаше като на подготовка за живота на възрастен, който започваше още от дванадесетата годишнина.
Днес родителите и възпитателите избират да заобикалят понятия като " правила " и " санкции ". Вместо това те приказват за " граници " и " последици ". Въпреки това те не престават да се кланят на битуващата от много време " възвишена " цел да превърнем децата в приспособени конформисти.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Детски книги (9)
" Родителите обичат Йеспер Юл, тъй като той разкрива изходите от възпитателните проблеми на сегашното. "
Frankfurter Allgemeine Sonntagszeitung
" Откъде идва мощното отвращение да се конфронтираме с експанзията, щом за него няма научно пояснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница сред деструктивната и градивната експанзия, защото няма подозрение, че и двата типа експанзия съществуват, само че първата, за разлика от втората, не обогатява безстопанствен живот и не носи изгоди за цивилизованото общество.
Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш старания да се оправиш с бурните усеща в фамилията, в детската градина и на улицата, са две радикално разнообразни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогичен опит аз стигнах до някои на практика отговори, които ще изложа тук.
Напоследък освен на експанзията измежду децата и младежите се слага етикет " проблематична ". В домовете и центровете за дневни грижи се следи наклонността като неприемливи да се жигосват всички съществени страсти като се изключи щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази наклонност, кара родителите да се отхвърлят от човешката си същина и да се трансформират в артисти. Това разбиране не е почерпено от мъдростта на сегашното или предишното, нито от някакви новодобити знания за това, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то образува визиите ни за " положителния " и " сполучлив " човек.
Конструктивната експанзия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети дружно, са повода да ни има; те обогатяват връзките ни с другите, разрешават ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем упоменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем независимост на деяние на тези деца и младежи, които разчитат на нас и на съчувствената ни поддръжка. "
Йеспер Юл, " Агресията: за какво от нея се нуждаем и ние, и децата ни "
Йеспер Юл (Дания, 1948 г.) е интернационално приет създател, фамилен терапевт, възпитател и оратор, който развива активност в над 15 страни из целия свят.
През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за развъждането на децата и поощряване на персоналното им и обществено развиване. Основната му цел е да въодушевява, поддържа и оказва помощ на родители и експерти в името на общественото и умствено здраве на новото потомство, като предлага други възможности на неправилните способи, по които сме гледали, и за жал продължаваме да гледаме, децата си.
Йеспер Юл е основател и началник на Family-lab International – организация, предлагаща семинари, лекции, уъркшопи и консултиране на родители и фамилии. Автор е на петнайсет книги, отдадени на фамилията и децата, преведени на 20 езика.
Превод от немски Мария Енчева
Оформление Христо Гочев
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Предговор
Превръща ли се изобилието от страсти, които логиката на психиката посочва " експанзия ", в следващото табу? И рискова ли е експанзията? И на двата въпроса ще отговоря с твърдо " да ". Те са повода да напиша книга по тематиката. Още помня добре първия път, в който ми направи усещане наклонността измежду педагозите и възпитателите, психолозите, терапевтите и родителите към табуизиране на експанзията. Преди петнадесетина години имах достойнството да образовам личния състав на едно заведениех за така наречен " деца с възпитателни компликации ".
Докато разисквахме поотделно всеки един от случаите, с които се сблъскваха чиновниците при общуването си с тези деца, част от малчуганите ми биваха представяни по следния метод: " Това е Йохан, който има проблеми с експанзията ". На третия път запитах сюрпризиран: " А какъв тъкмо му е казусът? ", тъй като мъглявата диагноза, която се поставяше на тези деца, не ми звучеше познато. Педагозите повтаряха думите си буквално, а когато се пробвах да изкопча повече, губеха самообладание и отсичаха: " Просто е нападателен ". На въпроса ми: " И за кого е проблем това? " те подвигаха безпомощно ръце. Онова, което на тях им се струваше ясно като бял ден, за мен беше оригиналност.
Следващия път, в който се натъкнах на тази " диагноза ", аз побързах да се осведомя: " Някой от вас питал ли е момчето (понеже в 95% от случаите ставаше дума за момчета) на кого и за какво е ядосано? ". Всички ме зяпнаха учудени, след това забиха носове в листовете си и заклатиха глави невярващо. Никой в никакъв случай не беше задавал на тези педагози най-логичния въпрос на света.
Щом опознах по-отблизо историите на упоменатите момчета и девойки, ми се стори същинско знамение, дето до момента не са умъртвили човек. Броят на насилниците измежду биологичните и доведените родители, бабите, дядовците и учителите, с които се бяха сблъсквали тези младежи през късия си живот дотук, беше шокиращо, по-тресаващо висок. Въпреки това тези дребни жертви бяха посочени с пръст и изпращани за лекуване.
Децата и младежите, за които ви описвам, не бяха нападателни в обичайния смисъл на думата: те не бяха нападали педагог или преподавател с сопа, нож или юмруци. Най-често се бяха ступвали с някой връстник или бяха побутвали другиго. Като цяло проявяваха прочут самоконтрол, който прочее беше много по-голям от самоконтрола, който показват възрастните, когато са притиснати в ъгъла. Въпреки това те бяха заставяни да лекуват експанзията си. Все едно да третираш човек, който кара тежка бронхопневмония, не с антибиотици, а със сироп за кашлица. Или да подложиш някого на терапия поради напълно законни усеща: тъй като е влюбен, благополучен, неудовлетворен или тъгува по непосредствен. Агресивното държание приказва за дефицит на грижи и за други неналичия, които тези малчугани и юноши, даващи воля на гнева и фрустрацията си, са претърпели в ранното си детство.
В доста страни достигнахме " висоти ", при които пренебрегването на тези деца и младежи от страна на педагозите стана по-сериозно даже и от неглижирането в фамилията. Обществото обаче преиначава този факт и избира да повтаря по какъв начин от ден на ден и повече деца и юноши имат " специфични потребности " или демонстрират " поведенчески проблеми ", по какъв начин им " липсват обществени умения ". Едно е несъмнено: таман хората, които работят с тези деца и младежи и носят директна виновност за неглижирането им, замазват очите на обществото със статистики за растящия брой поведенчески аномали и.
Актуално изследване*, извършено в Дания (2012), в което за първи път в историята на обществените науки думата беше дадена на децата в детските градини, демонстрира, че 24% от момченцата не се усещат изключително добре в тази среда. Възпитателите (най-често жени) го удостоверяват: съгласно тях 22% от момченцата са " проблематични случаи ", защото " изкарват нескрито " гнева и фрустрацията си.
Тоест всяко четвърто дете на възраст сред три и шест години е нарочвано за " проблематично ". Гарантирам
ви, че напълно дребна част от тези малчугани са ставали жертва на безгрижно отношение и принуждение в фамилията си. Както на професионално, по този начин и на национално равнище това е скандал за една система, която се има за образец измежду останалите страни в света. Нека не ѝ спестяваме острата, само че основателна рецензия: тръгнали сме по рисков път. Длъжни сме да намерим градивен метод за справяне с феномена " експанзия ", другояче ще сеем все по-големи и по-големи вреди.
" Разбираме те, в действителност! Само че вземи да се успокоиш малко! " Педагози и възпитатели отправяха и не престават да насочат това " доброжелателно " обръщение към хилядите деца и юноши, обект на принуждение и безгрижно отношение.
Чуя ли сходни думи, и аз изгубвам хладнокръвие! Немалко родители се подвеждат по тази наклонност. Моята задача е да се опитам да трансформира гледната им точка. През последните петнадесет години се следи изключително усилване на наклонността детските градини и учебните заведения да дискриминират гневните и фрустрирани малчугани. Днес експанзията е доведена до положение на табу. Не беше от дълго време времето, когато на същото бе подложена и човешката половост. Споменавахме я само когато раздавахме морални присъди.
Професионалното или хуманно отношение към сексуалността беше нещо нечувано. Новото табу – това, което тегне над експанзията – би могло да има по-тежки последици даже от осъждането на сексуалността, макар че и последното нанесе значително вреди, като вгорчи желанието на хората за непосредственост и насладата им от нея. Новото табу слага на карта психологичното здраве на децата, тяхната самокритика и доверието им в самите себе си.
Докато подготвяхме актуалната книга, се разтърсихме за възможни научни пояснения на въпроса за какво институциите, които работят с деца и младежи, нямат ни минимум предпочитание да се занимаят свястно и градивно с тематиката за експанзията. Отговор по този начин и не открихме. Често се натъквахме на строго теоретични разработки със стъкмени образци, в които не се правеше разлика сред нападателния възрастен и агресивното дете. Наред с това тези разработки разглеждаха експанзията единствено откъм моралната ѝ страна.*
Пример от профилираната литература: " Бягството и нападени- ето са релативно примитивни форми на поведение; да ругаеш, крещиш, скубеш и така нататък е елементарно. Всеки човек – даже дребното дете – го може и го има в репертоара си. За разлика от това градивните други възможности (аргументацията с думи, търсенето на решения на конфликта) изискват повече старания, изключително при мощна възбуденост, която освобождава физическа сила, само че попречва комплицираните мисловни процеси. [...] От казаното дотук може да се заключи, че градивното разрешаване на аверсивни [будещи омерзение, неприязън, б. пр.] житейски обстановки кардинално допуска по-задълбочена реакция от агресивното държание ".
Изключение правеше британският педиатър и психоаналитик Доналд Удс Уиникът*, евентуално тъй като бе правил интензивни наблюдения върху деца в хода на тяхното развиване. Откъде тогава идва мощното отвращение да се конфронтираме с експанзията, щом за него няма научно пояснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос.
Наред с това ще направя опит да прокарам ясна граница сред деструктивната и градивната експанзия, защото няма подозрение, че и двата типа експанзия съществуват, само че първата, за разлика от втората, не обогатява безстопанствен живот и не носи изгоди за цивилизованото общество. Ако деветгодишен възпитаник насочи вербални или физически нападки към учител или родител, то тогава няма подозрение, че и двете страни се нуждаят от помощ. На момчето би трябвало да се помогне да дефинира какво тъкмо поражда фрустрацията му и да се научи да я показва по по-малко унищожителен (който постоянно е и саморазрушителен) метод.
Възрастният пък има потребност от помощ, с цел да очертае персоналните си граници и да ги отбрани, като показва персонален престиж и самоуважение. Тъкмо това е точката, в която се срещат фамилната терапия, систематичната доктрина и невробиологията: експанзията е обществена реакция, която извира от мозъка ни.
Тя никога не е генетично предопределена. Да дешифрираш агресивното държание на един субект, без значение от възрастта му, значи да погледнеш оттатък морала и самосъзнанието.
Ежедневно в работата си пътувам из дузина страни, всяка от които – със своя просвета и история. Много от жителите на тези страни са белязани от войни и от групови контузии (които не са друго, с изключение на дълготрайни последици от войните). В резултат на това хората с друга национална принадлежност ползват раз- персонални модели, с цел да обяснят локалната наклонност към отменяне на експанзията и на всяка демонстрация на нападателно държание у децата. Мнозина имат вяра, че единствено по този начин ще предотвратят нов боен спор. Деструктивната сила обаче се предава от потомство на потомство, а нито една от тези народи не е намерила верния метод към ветераните си, което поражда все нови и нови образци на принуждение и самоизтребление. Не се удивлявам, че това предизвиква общата злост към експанзията, макар че логиката тук не се разграничава много-много от логиката в тази ситуация с момчетата и девойките с " възпитателни компликации " от институцията, за която ви описах първоначално.
Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш старания да се оправиш с бурните усеща в фамилията, в детската градина и на улицата, са две радикално разнообразни неща.
Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогичен опит аз стигнах до някои на практика отговори, които ще изложа в края на книгата.
Получих бойното си кръщение по време на консултацията с единадесетгодишно американско момче, на което му се носеше славата на нападателно дете. То непрестанно нарушаваше разпоредбите и не допускаше никаква непосредственост. Момчето стартира диалога с " отзивчивата " закана: " Повече няма да одобрявам да ми пробутват лайна! Никога към този момент! Ясно ли ти е, мистър? ".
Посланието му беше красноречиво. Онова, което в действителност заявяваше момчето, беше: " Ако искаш да те взема на съществено, тогава ми покажи, че и ти ме вземаш на съществено. Недей да ми четеш проповеди, задето съм еди-какъв си или не съм еди-онакъв си! Имам право самичък да вземам решение какъв да бъда, по тази причина по-добре не опитвай да ме промениш! ".
Напоследък освен на експанзията измежду децата и младежите се слага етикет " проблематична ". В домовете и центровете за дневни грижи се следи наклонността като неприемливи да се жигосват всички съществени страсти като се изключи щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази наклонност, кара родителите да се отхвърлят от човешката си същина и да се трансформират в артисти. Това разбиране не е почерпено от мъдростта на сегашното или предишното, нито от някакви новопридобити знания за това, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то образува визиите ни за " положителния " и " сполучлив " човек. Реших да нарека този феномен " ботокс за душата ". Надявам се, че мнозина от вас ще се причислят към мен в търсене на по-добро решение за идващите генерации.
Конструктивната експанзия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети дружно, са повода да ни има; те обогатяват връзките ни с другите, разрешават ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем упоменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем независимост на деяние на тези деца и младежи, които разчитат на нас и на съчувствената ни поддръжка.
II. НЕ ИСКАМЕ НАСИЛИЕ
Похвални са напъните ни да преборим насилието удома и на открито и аз ги поддържам с две ръце. Но, коства ми се, мотивацията зад тези ни дейности е най-често следната: " Отхвърляме изрично изблиците на принуждение, тъй като не желаеме повече войни ". За жал, обаче, около това отхвърляме и всяко друго държание, в основата на което видимо стои само експанзията.
Идеята за връзката сред насилието и войните крие в себе си две уловки. Първата е неправилната логичност, която води до неправилно заключение. Не желаеме войни, а защото насилието поражда войни, а експанзията – принуждение, се дистанцираме от експанзията и я трансформираме в табу.
Твърдението, че войните почиват на принуждение, е правилно единствено ненапълно. Насилието е съществена характерност на всяка война, само че военните спорове се разпалват от политически упоритости, лакомия и агитация. В този ред на мисли и експанзията е съставка на насилието, само че насилственото държание не поражда в следствие само на нападателните страсти. Те са просто инструмент за предаване на значими послания. Ще го удостовери всеки, който е имал опция да беседва с млади мъже на възраст сред петнадесет и двадесет и пет години, склонни към принуждение (в ужасяващия, невъзмутим смисъл на думата) – младежи, които пребиват почтени хора по спирките на метрото или се разпознават със скинхедс и други екстремистки организации, постоянно губят надзор над себе си, и под въздействие на алкохола премазват от пердах партньорките и децата си.
Голяма част от тези млади мъже на собствен ред са билижертва на физическо, вербално, прочувствено или полово принуждение. По-малка чест от тях са били неглижирани като деца, т.е. израснали са в фамилии, в които се е държало само на хубавичко и блестяща фасада, и затова не са опознали същинските и откровени страсти и не са се научили да боравят с тях. Не приемайте това като опрощение за държанието им – аз просто давам достоверно пояснение. За такива младежи четем по вестниците и ежедневно се молим личните ни деца и тези, за които носим отговорност, да не станат като тях.
С това стигам и до втората измама. Мисленето ни е рационално и разумно, само че все пак допускамеедна съществена неточност, която затвърждава табуто за експанзията. Грешката е в това, че забраняваме експанзията и нападателните изблици; забраняваме на децата и младежите всяка форма на държание, която можем да окачествим като нападателна и насилствена. Вярваме, че по този метод ще избегнем безсмисленото, голословно принуждение, от което с право се опасяваме. Но когато пречупваме насилието през призмата на табуто, ние в действителност подхранваме и двете – и насилственото, и саморазрушителното държание. В Глава III ще се опитам да
обясня логиката на този развой.
КАКВО ВСЪЩНОСТ Е АГРЕСИЯТА
Любопитно е и в това време е стряскащо какъв брой доста разнообразни прояви на държание слагаме под еднакъв знаменател – този на експанзията и насилието. Ще ви изтъквам писмото на една майка: " Вчера от детската градина на щерка ми ни изпратиха писмо. Уведомяват ни, че през последнатаседмица момиченцето ни, което е на две и половина, ухапало два пъти друго дете на същата възраст. Майката на детето се оплакала на госпожите. Искат от нас документално единодушие да заведат щерка ни на психолог, който да реши до каква степен са развити " обществените ѝ умения ". Объркани сме и не разбираме какъв е казусът. Ще ни помогнете ли? " Докато четях това, си мислех: " Културата на отказване на експанзията е изпаднала в цялостен амок! ".
Когато едно две-три годишно дете хапе, бута и удря друго дете или родител, това държание по никакъв метод не излиза от рамките на естественото развиване.
Около 80% от ухапванията са " от обич ", даже от време на време от тях да боли и на бузката или ръчичката да остават следи от зъби. Такова държане няма нищо общо с насилието, макар че е подбудено от една от разнообразните страсти, които сме привикнали да назоваваме " експанзия ".
Ухапванията и ударите с юмручета по рамото или бедрото на баща или мама са знак за фрустрация, каквато детето претърпява всеки ден, даже всеки час в този стадий от развиването си. То се изтезава от някакъв вътрешен спор, който в този миг излиза на повърхността спор, провокиран от това, че детските мисли текат неведнъж по-бързо и по-комплексно от устната тирада.
На възраст сред две и три години децата още имат вяра, че родителите са божества, и чакат от тях да ги схващат изцяло. Ако детето още не е овладяло деликатната мускулатура на гласните струни, не му остава друго, с изключение на да си послужи с по-големите и по-лесни за ръководство мускулни групи, които познава още от кърмаческия интервал. Напълно естествено е! Майката, която отвръща на фрустрацията на детето си с думите: " Спри! Не ми харесва! ", постъпва добре. Още по-добре обаче би било да каже: " Ще ми се да можех да те схвана, само че не съумявам. Поеми си мирис и ми изясни какво искаш ".
Ако едно дете нападне свое приятелче с преди малко поникналите си зъбки, то тогава запазете успокоение и го попитайте какво желае. Защото то се пробва да изрази или любовта и възхищението си към другото дете, или гнева си поради нещо, което другият хлапак е сторил и което не се е харесало на нашето дете.
В книгата си " Граници, непосредственост, почитание. Пътят на родители и деца едни към други " * преглеждам способите за разрешаване на споровете сред възрастни и деца. Този въпрос ме вълнува мощно, тъй като методът, по който решаваме разногласията си, е определящ за общуването ни: дали то ще е свястно и топло, или дистанцирано и изпразнено от наличие.
" Не ми харесва да ме биеш и упорствам да престанеш! Но пък желая да знам какво те ядоса по този начин. " Тези
думи ще покажат на детето кой съм аз и къде съм сложил границите си; посредством тях аз не го охарактеризирам като неприятно, задето не съумява да изрази фрустрацията си, без да употребява юмруци или крайници. Напротив, с тях аз му декларирам: " Знам, че не ме мразиш и никога не желаеш да ме нараниш. Просто нещо в общуването посред ни се е объркало ".
Чрез подобен един отговор аз ще съумея да разсея фрустрацията на детето и – което е по-важно – с реакцията си ще му дам да разбере, че се интересувам от него и съм подготвен да го изслушам, дорих гневът му да е подбуден от нещо, което съм направил и споделил, или съм пропуснал да направя и да кажа. С други думи, " не затръшвам под носа ти малката врата сред мен и теб, а я оставям отворена за бъдещи спорове ". Формулировката може да ви звучи трагично, само че се постанова да употребявам таман нея, тъй като тя отразява чувството на един дребен човек, който бива съден и порицаван поради фрустрацията си.
Детето няма по какъв начин да знае, че майката просто се пробва да го приучи на съответно държание. То има чувството, че нещо в него не е наред. Децата изпитват това всякога, когато им насочваме персонална рецензия. Те не намират разлика сред държанието си и това, което са, т.е. сред постъпките си и същността си. Затова и са изключително раними и им е толкоз мъчно да развият здравословна самокритика. Същото прочее важи и за значително възрастни.
Детското държание е подбудено от почтени подбуди. Ако претоварим малчуганите с морални скрупули, ние разклащаме душевното им здраве и застрашаваме развиването на обществените им умения. Когато огромните насочат към децата обвинявания, те нарушават персоналния им интегритет, а това е експанзия в цялостния смисъл на думата. Много родители обаче не го осъзнават и си мислят, че като скрият експанзията си зад блудкав, мек или назидателен звук, думите им са по-малко насилствени. Нищо сходно! Освен всичко друго, такива послания объркват детето, което не знае на кое да има вяра – на внезапните думи или на отзивчивия звук, с койтох са изречен и те.
Посланието, което насочваме с думите си, е изключително значимо, по тази причина то би трябвало да идва от самите нас.
" Не ми харесва, че... ", а не: " Ти еди-какво си... ". Когато посланието е персонално, то може да е съпроводено от всякаква интонация – и гневна, и тъжна, – само че няма да нарани детето. Ако сте същински ядосани, задето малчуганът ви е блъснал, и крещите с цялостно гърло, че това не ви харесва, не е изключено да го стреснете, само че спонтанната ви реакция няма да накърни достолепието му и психологичното му здраве, изключително в случай че поемете отговорност за гнева си и по-късно отидете при детето, с цел да му кажете: " Бях доста сърдит и те уплаших. Извинявай ".
Прегърнете го и го целунете. Детето ви ще се успокои тъй като ще усети, че и двамата сте просто хора. Ако изберете другия път и му припишете виновността за изблика си, то ще се почувства малоценно; в същото време ще е и комплицирано от двойния критерий, с който мерите своето държание и неговото.
В случая с двегодишното момиченце, което ухапало друго дете в градината, правилото е същият: в случай че вие като педагог усетите, че би трябвало да се намесите, то тогава го направете с думите: " Не ми е прелестно да хапеш хората. Какво в действителност искаше? ". Фрустрацията на момиченцето ще се разсее, а с това – и потребността му да хапе, тъй като единственото, което желае, е да поддържа връзка. Чрез посланието си ще съумеете да приобщите детето, наместо да го изолирате.
Табуизирането на експанзията кара някои родители да се стремят безусловно да предпазят децата си от всяка фрустрация, болежка или тъга и най-много от неприятни прекарвания. Наричам тези родители " хеликоптери ".
Майката-хеликоптер и бащата-хеликоптер кръжат към личното си его и пречат на детето си да придобие съществени умения за живота. Ако работата ви допуска другарство с сходни родители, на безбройните им недоволства и нападки можете да отговорите, че това държание е изцяло обикновено за две- и тригодишните.
Че не е изключено на следващия ден или вдругиден личното им дете да ухапе другарче. Ако сте родител на по този начин наречения " агресор ", е редно да се обадите на родителите на " жертвата ". Изслушайте ги и запазете успокоение, даже да прибегнат към обвинявания и обиди по ваш адрес или по адрес на детето ви. Ако повтарят своето без отмалялост, прекъснете диалога със следния коментар: " Искрено скърбя, ще обсъдя въпроса с щерка си. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си ". Повечето родители-хеликоптери живеят в непрекъснато несъгласие: не желаят никой да нарани детето им, а в същото време ругаят безобразно всекиго, за който сметнат, че е " принудител ".
Днешните възрастни се радват, когато чуят дете да се показва добре. Ала това умеене може да изиграе
неприятна смешка на родителите и учителите, в случай че те автоматизирано заключат, че въпросното дете има по-задълбочени знания за това, за което приказва. Което рядко е правилно. Истината е, че децата възприемат полезностите и границите на родителите, институциите и обществото последователно, малко по малко, до момента в който не доближат петгодишна възраст. Възможностите за изложение на експанзията зависят мощно от това, по какъв начин се оправят с нея родителите и околните или, с други думи, дали в обкръжението си детето има образци, от чието държание да се поучи, или не.
Моята скъпа сътрудник Мария Артс от Нидерландия, която е фамилен терапевт и основателка на " Марте
Мео " *, си служи с видеофилми в работата си. Един от най-трогателните ѝ опити демонстрира петгодишно момче, което прекъсва по нападателен метод игрите в детската градина. Родителят – крепък и чевръст мъж – е родео ездач, който е привикнал да " дърпа юздите " ; в случай че би трябвало да го причислим към съответна група, то ще е към групата на мачовците. Видеото на Мария Артс демонстрира бащата и сина, унесени в игра. Става ясно, че до момента в който играе с детето си, бащата отново желае да води и да управлява. Вярва, че това го трансформира в по-добър родител. Прави му обаче усещане, че синът се отхвърля скоро след началото на играта, и това го натъжава и го кара да се усеща нерешителен във връзка с качествата си на родител. Когато този мъж най-сетне се научава да изчаква покана от детето си и да оставя самодейността в ръцете на дребния, се оказва, че двамата могат да си играят с часове.
А с това се трансформира и държанието на сина в детската градина – момчето към този момент се заиграва с приятелчетата си по обществено допустим и кооперативен метод.Много момчета имат проблеми с експанзията, за какво то бащите им или отсъстват, или поддържат връзка със синовете си по метод, по-присъщ на дамите. Ето за какво тези деца по този начин и не се научават да интегрират мъжката си сила и да я трансформират в градивно държание.
Ироничното – брутално ироничното – е, че тези момчета са обект на психическо стигматизиране таман от страна на дамите (възпитателки, учителки, педагожки), които избират да раздават морални оценки, вместо да впрегнат обичайно женските си добродетели като схващане, емпатия, състрадание и грижовност, и да създадат деен и виновен опит да призоват бащите на тези деца към деяние.
Що се отнася до бащата от горния образец, той обичал да играе с детето си даже преди да зародят проблемите в градината. Това улеснило смяната в държанието му. С течение на годините съм срещал стотици татковци, които са икономисали на децата си диагнози и лечения с помощта на готовността си да прекарат с тях четвърт или половин час в игри и отзивчива атмосфера. Близкият контакт оказва помощ на момчетата да научат по какъв начин да претворяват мъжката си сила и да добият повече самонадеяност.
Същото важи и за релативно ниския % девойки с " проблеми с експанзията ". Ако майките нямат
достъп до по-мъжествената страна на своя темперамент и по-скоро отхвърлят съществуването ѝ, то тогава е добре тези девойки да поддържат връзка колкото се може повече с бащите си. Момичетата, които обществото ни кръщава " мъжкарани " и които избират да се катерят с момчетиите по дърветата, вместо да играят на кукли, извънредно рядко развиват нападателно държание, което да е обществено неприемливо.
" САМО ДА СИ ПОСМЯЛ... "
Възрастните обичат да изричат такива закани, с цел да пресекат неприемливото държание на децата си. Методи за заплашване като този отразяват стила на образование, който бе публикуван измежду родителите при започване на индустриалната ера и до известна степен представляваше нужда: стила на една епоха, в която способността да слушаш и да се нагаждаш беше жизненоважна. Да се подчиняваш на престижите беше висша заръка: за момчетата – с цел да получат работа, а за девойките – с цел да си намерят младоженец. По това време детството единствено по себе си не беше ценност; на него се гледаше като на подготовка за живота на възрастен, който започваше още от дванадесетата годишнина.
Днес родителите и възпитателите избират да заобикалят понятия като " правила " и " санкции ". Вместо това те приказват за " граници " и " последици ". Въпреки това те не престават да се кланят на битуващата от много време " възвишена " цел да превърнем децата в приспособени конформисти.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Детски книги (9)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ