"Останахме тука само убедени комунисти"
В рубриката " Четиво " публикуваме фрагмент от сборника " България-Израел. Разкази за две страни и две столетия " (ИК " Сиела " ) със съставител Даниела Колева - мемоари на 38 български евреи, множеството от които родени преди 1939 година
Интервюираните са родени в България, само че след края на Втората международна война са поели в разнообразни направления – част от тях са отишли в новата тогава страна Израел, а други са останали в родната си България. Поради това разказите в книгата са условно разграничени на разкази от България и разкази от Израел.
Какво си спомнят те от България и по какъв начин са съхранили връзките между тях близки хора на далечно – географски и политически – разстояние? Как другите действителности и другите идеологии моделират персоналните разкази? И дали и по какъв начин промененото настояще трансформира погледа към предишното?
В фрагмента от " Разкази от България " писателят Виктор Барух беседва с журналистката Ивайла Александрова. Изданието е част от взаимната поредност " Минало несвършено " на издателство " Сиела " и Института за проучване на близкото минало.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " България–Израел. Разкази за две страни и две столетия "
" Останахме тука единствено уверени комунисти "
Разговора води Ивайла Александрова
Аз съм роден през 1921 година, колкото и неловко да ми е да го споделям. Поживял съм много Роден съм в София. Майка ми беше стопанка, татко ми преподавател. А другояче по татко родът ми е от Кюстендил, по майка е от Пазарджик. Той е бил преподавател в кюстендилското в началото учебно заведение, само че по-късно, през войната, заболява и в 1936 година умира. Заради него ние от София се върнахме в Кюстендил, в родния му град, той там умря. Беше от огромен кюстендилски жанр.
Тука в София учих първите четири отделения в еврейското учебно заведение. Имаше две еврейски учебни заведения, едното централно, аз учех в него. Точно на " Цар Калоян ", където беше " Кореком ", до една мъничка черква, " Св. Николай Мирликийски ", там беше нашето учебно заведение. Голямо, две здания двуетажни. Имаше общообразователна стратегия, спусната от Министерство на просветата, по нея учехме, плюс езика, иврит. И друго еврейско учебно заведение имаше в Ючбунар.
Учехте ли вяра?
Религия нямаше, само че учехме Танаха. Танах са елементи от Библията, петте Моисееви книги, първите елементи на Библията. След това отидох в Шеста прогимназия " Константин Фотинов ", на " Христо Ботев ", сред улиците " Пордим " и " Иларион Макариополски ", то е от " Цар Симеон " към гарата, на една директна по-нататък. Там учих. После се наложи заради болестта на татко ми, той имаше туберколоза, да се преместим в Кюстендил. Аз там приключих прогимназия. И постъпих в Кюстендилската гимназия, към този момент първия гимназиален клас, тогава се наричаше четвърти клас.
Там имах доста забавни учители. Например моя класна и учителка по френски беше Пена Славейкова, племенница на Пенчо Славейков; тя беше приключила в Швейцария, ужасно умна жена. Другият ми преподавател, от който имам доста положителни мемоари, е Антон Баталов по български език и литература. Оказа се по-късно, че той е бил състудент с Димитър Талев, съквартиранти са били. Аз по български език постоянно някакси се отличавах, още от прогимназията. Винаги домашните и класните ми правеха усещане. И в този четвърти гимназиален клас имахме едно класно на тематика " Отец Мириам от " Клетниците " съгласно кино лентата " Клетниците ", който се прожектираше тогава в Кюстендил. Виждате какви учители са били – прожектира се филм на такава тематика по огромно литературно произведение и той ни дава да пишем класно за това.
Написа всеки, каквото написа и той ни раздава класните. Не знам по какъв начин се случи, бяхме събрани два класа. Той споделя: " Сега ще чуете най-хубавото произведение от класните! " и вика мен. Аз чета, нали си спомняте отец Мириам, дето Жан Валжан открадва свещниците от него, а той му прости, тази история от " Клетниците " Аз чета и той сподели тогава: " За страдание едно еврейче направи най-хубавото класно! " – но нямаше никаква нотка на обидност (смее се). По-късно станах основен редактор на издателство " Български публицист ", това е в годините 1977-78-ма и там имаше една поредност, да речем, Димитър Димов, Димитър Талев и кой беше третият, " През погледа на съвременниците ", излезе в няколко тома.
Съвременници разказваха за тия огромни имена. По едно време идва един ръкопис за Димитър Талев. Кой е създателят? – Антон Баталов. Аз, неговият възпитаник, трябваше да утвърждавам неговия текст! И той излезе в този том. Ходихме от издателството в Кюстендил и аз желаех безусловно да го видя. Докато другите отидоха на среща в Околийския комитет на партията, аз помолих да ми покажат къде живее Антон Баталов, той е известна персона там, въпреки и пенсиониран към този момент преподавател по български, гимназиален. С една от кюстендилските поетеси отидохме в едно блокче, кооперативно такова, не изключително угледно. Звъним ние, излезе един мъж и тя пита: " Търсим Антон Баталов? " – " А, бай Антон ли, излезе в този момент на пазар! " И ние трябваше да се прибираме, а желаех доста да установя връзка с него.
Интересно ми е по какъв начин българите в ония години се държаха с вас? Преди този закон за евреите? След закона за евреите?
Ами хората се държаха доста легално. Живеехме на улица " Софроний ". Там съм израснал с момчета бежанци, доста бежанци имаше: от Македония, от Беломорието след Първата международна война. Там живееха арменци, евреи. Изобщо не можеше да намерения човек за някакво разграничение сред хората. Заедно.
Тоест, нямаше разделяне?
Абсолютно.
Преди започването на Втората международна война какво се говореше тука? За Хитлер? За Сталин? За Соболевата акция? Помните ли?
Аз помня. Защото към този момент бях член на РМС. Моят брат, той също беше публицист и доста деен болшевик. И влязохме в Еврейското читалище. То беше център, там се " вербуваха " читалищните деятели и даваха разнообразни книги. И аз там влязох, в една ремсова група се оказах, това е в 1939 година И има пакт Германия–Япония–Италия и пакт Рибентроп–Молотов, Германия си обезпечи гърба откъм Русия, а Сталин знаеше, че Германия ще нападне, само че искаше да отсрочат, това е огромната политика.
Те са се готвели. Соболевата акция беше, с цел да се подписа контракт за другарство със Съветския съюз, тъй като знаеха, че България се ориентира към Германия. Е, ние, несъмнено, позицията на Съюз на съветските социалистически републики да се подписа тоя контракт. Имаше лозунги, позиви се разпространяваха: " Сключете контракта! Той е цялостното избавление на България. " И в отбрана на тази акция на Соболев бяха всички пропаганди. Ние работехме в ІІІ регион, Ючбунарския. На ръка се пишеха тия позиви.
Евреите цар Борис ІІІ по какъв начин го одобряваха?
Цар Борис минаваше за другар на евреите. Имаше един полковник Таджер, който по време на Първата международна война води полк тука на завоя на Черно море, човек почитан, с контакти в двореца – той постоянно изпращаше поздравления на цар Борис, цар Борис му дава отговор. Или някакви книги пишеше, праща ги на царя, той му благодари. Докато се стига до Закона за отбрана на нацията, той се гласоподава в 1941 година В Съюза на писателите има едно отлично писмо срещу този закон. Подписано е от Влайков, тогава той е ръководител на Съюза, от Елин Пелин.
Така да се каже, елитът на българските писатели, всички са го подписали това писмо, в което се споделя: " Ние не пазиме едно малцинство, ние пазиме достойнството на България. " Около този закон имаше доста мощна опозиция на публичните организации – на писатели, на юристи, на запасните, не офицери, а по-низшите чинове имаха своя организация, занаятчийски организации – всеобщи митинги против този закон. Аз имам някъде мемоари на ХХV-то Обикновено национално заседание, когато се разисква. Там има чудни речи против този закон.
В моя книга изтъквам тези речи против този закон на Петко Стайнов, на Никола Мушанов, те осмиват дори някои моменти от закона. Тогава се приказва за " чиста раса " и Петко Стайнов споделя: " Абе каква " чиста раса ", бе! Тука през Балканите кой не е минавал, каква " чиста раса "! Това – споделя – е тайната на Ева! " Запомнил съм го този израз (смее се). И най-странното, апропо, в този Закон за отбрана на нацията сред всички други ограничения против евреите – значки би трябвало да носят, лишават ги от туй, лишават ги от онуй и апропо: " Не могат да бъдат писатели! ", не може да издаваш книги и такива работи. " Еди какъв брой си лекари може да има, еди какъв брой си юристи може да има. Не може да се подписват бракове сред евреи или еврейки и българи... "
И тука към този момент е Димитър Пешев, знаете тази история, който прави подписка с 43-ма държавни депутати. Той не е желал опозиционните тогава земеделци и комунисти да подпишат. Но той написа писмо до Филов, приподписано от 43-ма държавни депутати против заплахите от тоя закон. За което Филов го неодобрява, смъква го, а той е заместник-председател на Народното събрание. Има една книга в този момент на един италиански публицист, Габриеле Нисим, само че там към този момент е отбрана на Пешев, той става главният човек, който обръща историята. Има някакъв спор сред тия две групи – подръжниците на Габриеле Нисим и подръжниците на тезата, че царят е избавил евреите.
Истината коя е съгласно вас?
Истината е, че приносът е на Димитър Пешев, той е героична фигура, да събереш толкоз души срещу! Между другото, от тия 43-ма половината се отхвърлят след това, когато Филов към този момент почва да чисти, те се отхвърлят от подписите си. Това е реалност. Сега там, до Народното събрание, има едно паметниче, знаете ли го? И там през месец март се празнува спасяването на кюстендилските евреи, които ги подвигат и ги връщат, преди да ги качат на влаковете по-късно писмо, след тия митинги.
Страхувахте ли се? Чули ли бяхте за концлагерите?
Да, да. Имаше тука клюки Защото аз съм участник в демонстрацията на 24 май 1943 година, протестната проява.
Кой ви водеше?
Даниел Цион, равинът, той беше напред Имаше доста комунисти. И аз като ремсист бях там, както и доста ремсисти. Но съм срещу, тъй като първо споделиха, че огромният лидер е Тодор Живков. След това една жена, забравих й името, и тя била в центъра
Ето, били сте там, разкажете какво беше?
Какво беше? Опити на партията тогава да се провежда някаква протестна проява имаше. Царят не беше починал, той умира през август. И аз съм очевидец, това е на " Света Богородица ", участник съм там. Така че имаше някакви опити. Макар че персонално аз не бях предизвестен. И постоянно при наши събирания по тия въпроси споделям: " Не до всички уши е стигнал този апел! " Но тази проява беше най-вече спонтанна.
Защото тогава се случиха, с изключение на неделния ден, преди този момент или по-късно имаше още един празничен ден. И това се използваше от Комисарството по еврейските въпроси да може по-тайничко да се пратят известията по всичките еврейски жилища, че " в тридневен период вашето семейство би трябвало да напусне София ". Посочваше се в кой град, в какъв брой часа от Софийската гара би трябвало да се тръгне и т. н. Така и аз с майка ми отпътувах за Пазарджик. Но демонстрацията беше многолюдна, съгласно мен две–три хиляди имаше, в случай че не и повече.
Главно българи или основно евреи?
Главно евреи. Може да е имало и българи. Така, като върви демонстрацията, може да са се включили и българи. Но най-вече, всички бяха евреи. От Ючбунар фамилии разтревожени, майки с деца, някои дори по налъми бяха тръгнали. И се събираха към Ючбунарската синагога, с цел да схванат какво ще вършим. Разтревожени хора! По едно време дойде този равин, Даниел Цион. Какво става? Идват и влизат в синагогата, а ние всички сме събрани извън, на двора. По едно време излизат и той сподели: " Братя! Всичко ще се оправи ", не знам какво си.
Но тогава един Соломон Левиев, Тошо му споделяха, той беше мой ремсист, само че аз нямам пръст в неговото присъединяване, той се качва на една каменна пейка в двора и почва да приказва: " Това е неистина, ще ни пратят в Полша на заличаване! По-добре да умрем тук, в сравнение с там! " И по този начин последователно се образува и потегли, с всяка минута паниката и решителността за митинг се увеличаваха. Тръгнахме от " Шар планина " по " Осогово " до " Стамболийски ", тогава се наричаше улица " Княгиня Клементина ". Там на завоя има една фабрика, остаряла постройка. И тогава една група евреи се опита да препречи.
Това са ционистически организации и последователи на царя. Те желаеха да ни спрат. Казаха: " Какво вършиме? Ще ни влошите ситуацията! Спрете! " и впрочем, само че демонстрацията, към този момент възбудена, не можеше да бъде спряна от един кордон, изработен от няколко души от единия тротоар до другия на " Клементина ". Което значи, че демонстрацията запълваше цялото платно. Като поток вървеше. Затова споделям, хиляди имаше. И несъмнено, не можаха да я спрат. Тръгна, продължи демонстрацията, мина по " Опълченска " и стигна до площад " Възраждане ". И там полицейските камионетки чакаха. Имаше два реда ли, три реда служители на реда. И ние като наближавахме, те изскочиха с карабини отсреща и започнаха да разгонват, да удрят с карабините. Някои споделят, че са стреляли. Аз не мога да си спомня. Не чух изстрели. Но ни удряха, гонеха, псуваха. И арести почнаха. Арести. Така се образува лагерът в Сомовит, от задържаните.
Вие измежду тях ли попаднахте?
Не. С едно момиче Марги, аз й бях началник, излязохме в противоположната посока, към Коньовица, и спряхме там. Престояхме известно време и аз се прибирам. Тогава разбрах, че има арести. Обаче продължих до нас. Оказа се, че не са идвали. Целта на това изселване от София по градовете беше хората да се разбият на по-малки елементи, с цел да е по-удобно за последващо повдигане. Главно от Плевен нататък в Северна България, Враца, все нагоре към Дунава. Така че задачата беше да не са компактна маса, 25 000 души от София...
За да е елементарно превозването след това? Към лагерите в Полша.
Както евреите от Беломорието и Македония. От Лом ги взеха с кораби и не се върнаха... Според контракта с Данекер...
Има една фотография ужасно трогателна на едно македонско дете на перона, гушнало е куклата си и отива в лагера Треблинка дружно с куклата.
Така е, те са ги дигнали в три часа сутринта ли, нещо такова. Комисарството по еврейските въпроси, целият състав на това голямо Комисарство по еврейските въпроси се придвижва там и провежда това. Влизат и изхвърлят евреите. След това им ограбват всичко. И тука се прибират по-късно с разните долни дрехи, чаршафи-маршафи
А след 9-ти септември 1944 вземат на другите пък къщите и килимите. Майката на един мой прочут, пианист, споделяше: " Не мога да им отида на посетители, тъй като на жена му бащата е бил от Народния съд. Апартаментът, масата, приборите са на оня човек, те ми поставят да хапвам в неговите чинии " Тогава, в 1943 година, на евреите тук също са взимали къщите?
Да, жилищата дружно с покъщнината... Ами вижте, ние бяхме по-скоро един безпаричен дом, само че въпреки всичко имахме скрин с огледало, имахме дрешник Дойде тука по едно време един американец от Музея на Холокоста във Вашингтон, който работи по тия посоки.
Те са прегледали архивите на Комисарството. По едно време той попита: " От кой адрес те дигнаха? " И аз му дадох адреса на " Софроний ". След време получавам протокол, подписан от майка ми. Изброяват, законно нали, какво са взели, какво сме оставили. Нито легло, нито тоя дрешник, нито... Все отново имахме кревати, имахме на какво да седим, имахме дрешник за облеклата, имахме тоя скрин и всякакви работи Не са го описали. И подправен автограф на майка ми. А останалото, което не са описали, са го обрали (смее се).
Тогава къде ви изселиха?
Изселиха ни в Пазарджик. Тя умря там. Мене ме взеха в един лагер в Куртово Конаре. Бяхме там някъде петдесетина души. Там разбрахме за гибелта на царя. Аз бях избягал в Пловдив с още един. Околийският шеф на Пловдив идва в същото време в лагера. Защото лагерите множеството бяха под управлението на Министерството на благоустройството и трудовите войски.
По тая линия ни активизираха, като трудоваци ужким. Но всеки със своите облекла, по този начин, като пленници бяхме в лагерите. Аз имах братовчедка в Пловдив и освен това бягство с другар от лагера отиваме у тях и на двора ни поставят да вечеряме, в шест-седем часа, август 28-ми. И както вечеряме, по радиото – известието за гибелта на царя, чете го Богдан Филов. Веднага се подвигаме на другия ден и се прибираме в лагера. Като наближаваме, ни посрещат там приятели от лагера и споделят: " Идваха тука, вършиха околийска инспекция, всички, дето ги нямаше, ги записаха "
Какво работехте там?
Корекция на река Въча. Дълбаехме влажен пясък, избавят се площи при пълноводие на реката. То си е целесъобразно, че би трябвало да има такава промяна. Но ни използваха, нали, там да работим. И по този начин по сумрачно се прибираме по бараките, по наровете. Топла нощ, ние по едни гащета. И по едно време: Е-еее-е-е, привиква ни техническият началник. " Тия, всички, дето бегаха! " Излизаме. И един чете кои номера са бягали, техническият взема пушката и ни подкарва напред. Имаше сред лагера и селото една горичка.
И там, като минаваме през горичката, той стреля над главите ни. В лагера мислят, че ни избива, тъй като се чува. А то, едно че издевателства по тоя метод, а е било знак и за служителя на реда в селото, който ни чака, да му заяви тоя, че идваме. И той ни посреща и пердах! – един по един, той стои с пушката пред вратата на канцеларията на служителя на реда, пуска ни при него, оня където свари. Една селска ръка такава огромна (смее се). И в кауша. А каушът е като дупка, в една дупка ни вкараха, пет души бяхме. Един върху различен, цялата нощ.
А ориста на брат ви?
Брат ми преди този момент още имаше досие, беше прочут на полицията. В 1941 година, когато германците атакуват Съветския съюз, стартират превантивни ограничения. Арестуват такива, сумати народ арестуват и ги пращат на лагер в " Еникьой ". Там е населено място на Държавна сигурност. Тодор Павлов е бил там, македонският стихотворец Венко Марковски, Жак Натан. Всички ги събират в тоя лагер, да са под око. Той пристигна по-късно в Пазарджик, в 1943 година аз бях още в Куртово Конаре, там ни държаха до ноември месец, топло време, работим. А той в същото време идва от лагера в Пазарджик. И аз го сварвам.
Нататък? Къде бяхте на 9-ти септември?
На Девети бях в лагер, различен към този момент, към трудови войски във Вакарел. Правехме шосето София–Пловдив, там минаваха колите на придворни и други и отиваха към Чамкория. Там имахме шеф капитан от трудовите войски. А пък директните ми началници по роти бяха едни запасни подофицери, кой с военна шапка без козирка, кой с кафявите потури, които са военни сякаш, на половина военни. А ние като пленници. Ходехме заран на обекта и връщахме се вечер под строй, с принадлежности, с колички. Но този капитан беше доста хуманен. Когато германците бягаха, бяха спрели да желаят бензин на Веринско, едно село.
А тогава беше Муравиевото държавно управление и имаше някаква заповед да не се дава. Освен това покрай нашия лагер, в гората, беше бронираната бригада. И те изначало ги пускаха. След това стопираха да им дават и на другия ден нашите към този момент спираха германците и ги събираха в двора на църквата, вакарелската. Ние ги гледахме от горната страна. И внезапно по-късно се появи един немски аероплан, махна по този начин, тъй като видя, че там са струпани немски бойци, махна с криле за привет и бомбардираха по-късно резервоарите във Веринско.
А камионите, това желаех да ви кажа, те претрупани. Даже изхвърляха куфарите, тъй като не можеха вакарелските височини да ги вземат с тежкия товар. И един ден минава една офицерска кола от тия с отворените гюруци – водач и на задната седалка двама немски офицери, минават край нас и ни гледат. А ние полуголи и те схващат незабавно, че това са групи еврейски. И единият като извади един шмайзер и залегна на гюрука. Другият обаче го издърпа. Явно, че те бяха обезверени и бягат към този момент. Той, в случай че беше пуснал поредицата, както се канеше (смее се) щеше да изтреби най-малко пет-шест души Това бяха последните дни преди 9-ти септември.
Българите в тази обстановка по какъв начин се държаха с вас?
Ами доста добре. Обикновеният народ – доста добре. С изключение на някои млади момчета, бранници, някакви закачки си позволяваха по някой път. Е, преди изселването, преди да ме изселят от София из Ючбунар ходехме по този начин, аз тръгвах към този момент да се прибирам и един, който го знам, ходеше с една верига от колело, той имаше работилница за колела. И ме стопира. Около него малчугани. Спира ме: " Защо не се прибираш? " – " Още няма девет " А малчуганите стоят. Явно, че той авансово ги е викал да го гледат. И тука (сочи лицето си) разруши ми всичко. Това е по какъв начин да кажа... унищожава те някакси.
А на 9-ти септември? На 7 септември разбрахме накъде отиват работите и си отидохме в Пазарджик. Брат ми беше също там, само че го извикаха в София. Нямаше към този момент кой да те спре. Войските си тръгваха, всичко беше в придвижване по всички страни. И след петнайсетина дни и аз се прибрах в София. А имаше, в Пазарджик имаше страхотни манифестации. Голяма наслада.
А боязън? Шубе?
Шубе нямаше. Обаче там, 27-ми полк ли беше, командира на полка го търсеха, тъй като той пък е командвал бойците, които преследваха по Пещера отряд " Антон Иванов ". Носеха се клюки, че има още затворени. Изобщо бурни и неспокойни дни. Имаше недоволство. Събираха не доброволци, а активизираха за фронта. Аз отидох да се пиша доброволец, само че тъй като не попадах в пазарджишките описи на младежите, не желаят да ме одобряват.
Имали сте шанс.
Абсолютен шанс! Защото тия момчета, които отидоха, доста от тях бяха убити. Те не бяха готови, по този начин ги изтрепаха. Оттам, откакто се прибраха, кой ранен, кой А какъв брой бяха убити от тия момчета, познати! На единия Мишоян му беше името, другия Сиди. Други не мога да си спомня. Но някои се върнаха живи и здрави и по-късно се виждахме. Съдба, всеки със ориста си...
След Девети, към този момент тука, в София, търсех си някаква работа и постъпих на първо време, къде беше, май в " Партиздат " като механически редактор, организатор тогава се водеше. И въпреки всичко направихме две издания. Първото след Девети – Вапцаров има едно издание от преди 9-ти септември на " Моторни песни " – а след Девети Шмиргела, има един художник, с него работихме, той направи кориците на едно доста хубаво издание. И на Маяковски едно издание направихме.
Как изчезна оригиналът на последното, предпосредното предсмъртно стихотворение на Вапцаров до брачната половинка му, " Понякога ще пристигам в съня ти "...?
Еееее, кой не ме пита, като организатор на това издание Абе, не знам
Текстът какъв беше? " Неискан гостенин " или " неочакван "?
Е, не знам, не знам. Помня, че е " неочакван " и нежелателен. Нежелан. Ами де да знам, не съм видял нищо от това. Кой знае до каква степен е истината, от кое място са към този момент тия работи Но питаха доста. Понеже работех там по това издание и мислеха, че може би нещо Радвам се, че попадам като редактор и организатор там. Тогава " Партиздат " нямаше лична печатница, печатаха книгите " Книпеграф ", пет-шест печатници имаше в София. И аз имах задължението да проследявам процеса, набора, коригирането, по какъв начин върви придвижването на всички тези издания по другите печатници.
А това, което става към вас? Върви Народен съд, стават промени?
(Отминава въпроса.) Това издание излезе в 1946 година А по-късно, в 47-ма, постъпих във в. " Народна юноша ", това беше органа на Централен комитет на ДМ, Комитет на демократичната юноша – бяха се събрали младежи от Земса, от " Звено " младежите, от РМС и не знам друга младежка организация И това беше органът на демократичната юноша, по този начин се наричаше – Централен комитет на демократичната юноша. Във вестника работих до 1950 година, когато се преместихме на " Калоян " 10, на ъгъла на " Калоян " и " Съборна ", в тази огромна постройка, " Командарев " се назовава. Там се реалокирах. А първото място, дето постъпих, беше на " Московска " 5, там е постройката на Централния списък в този момент.
Какви бяха хората, които работеха там? По това време става изключването от Съюза на писателите на огромна група от предходни известни писатели: Фани Попова-Мутафова, проф. Константин Гълъбов, Жана Николова-Гълъбова, изключват ги по обвиняване, че са " фашистки писатели ". Четиридесетина души изключват тогава, документът е подписан от Людмил Стоянов.
А! Аз не знам такова нещо. За първи път слушам за такова изключване.
Не сте чули? Вие коя година влизате в Съюза на писателите?
В 1957-ма... Но аз съм участвал на процеса против Айхман в Йерусалим в 1961 година като делегат на Съюза на писателите – единственият представител на печата, освен от България, а допускам и от Източния блок, тъй като в Съветския съюз бойкотираха този развой. Той дълго търпя, доста месеци продължи.
Аз съм виждала документални фрагменти оттогава с Айхман, той е в една стъклена кабинка? Затворен е като животно в стъклена клетка.
Да. От двете му страни по един служител на реда. Обаче той е публично облечен, в бяла риза, с вратовръзка, с очила, които си сменя непрекъснато. Пращаха му понякога прокурорът и юристите му, там той имаше немски юрист, и му пращаха документи да ги види. Процесът се водеше в Йерусалим в Бетаам, значи дом на народа, това е преводът. Както има Софийски Бетаам, това е Еврейският културен дом. А на долния етаж, той май съвсем сутеренен беше, там беше обзаведена залата за публицисти.
Като тогава тв приемници нямаше, само че имаше стенен екран, огромен, на който се прожектираше от самото начало залата. И имаше масички за всеки, можеш да си сложиш машинката там, можеш да си пишеш. Имаше телефонни кабини, от които можеш да влезеш във връзка, да съобщаваш новините. Можеше да влезеш и в залата, имаш пропуск. Обаче, с цел да влезеш изначало, когато стартира ново съвещание, би трябвало да стоиш на опашката, с цел да те претърсят, за дамите – жени-войнички. На покрива, те са едни плоски покриви, имаше картечници. Защото смятаха, че може да се направи някоя провокация или да създадат опит да го освободят, или пък да го убият, с цел да не приказва
Той по какъв начин се държеше? От " Баналността на злото " на Хана Арент се вижда, че се е държал много нафукано в действителност.
Нормално. Като един служител, който е изпълнявал заповеди, да. Това му беше тезата.
Можем ли да приемем, че човек, който прави такива неща по заповед, е почтен?
Е, не може да бъде почтен, съгласно мене не може да е почтен. Но отбраната му беше тази – че е изпълнявал заповеди прецизно, тъй като се е клел във честност, не може да бъде извършител на клетвата. Тогава прокурорът го пита: " Добре, в случай че Хитлер ви беше заповядал да убиете татко си? " Той отговори: " Ами това е прекомерно внимателен въпрос ", нещо от тоя жанр, аз приказвам към този момент почти. – " Не, не, не, ще отговорите! " – " Ами в случай че бъда уверен... " – " Ами в случай че Хитлер ви беше убедил, че би трябвало да убиете татко си поради него? " – " Ами ", почти би приел и това. И другият миг беше, когато ръководителят на съда му задава въпроса: " Един милион и петстотин хиляди еврейски деца са убити.
Смятате ли, че Хитлер е бил един палач? " А той: " Аз не мога да вникна в душевността на Хитлер " – " Не, не, вие ще би трябвало да ми отговорите на този въпрос. " – " Господин председателю, откакто вие настоявате толкоз доста, ще кажа, че аз ще напиша една книга, в която ще отговоря на всичко, което вие ме питате. " – " Не, не, не когато напишете книга, а в този момент би трябвало да кажете: смятате ли, че преследването и убийствата на евреите са закононарушение? " И той сподели: " Да, да ", т.е. приема, че тия неща са закононарушения.
Имаше и един различен миг. Беше забавно, тъй като аз заварих времето на неговия разпит. И в един миг, когато го разпитваха, бях се случил в залата горе, внезапно се чува звук, крясъци. На другия ден от вестниците разбрах, че са го разпитвали, в случай че си припомням вярно, за лагера в Лодз. Някой му споделя: " Там имате едно присъединяване в ликвидиране персонално " или е участвал. Той споделя: " Не, не. " И от залата някой извиква: " Не си ли бил там по това време, куче такова!? " – това е някой от присъстващите, от потърпевшите. Пълна е залата с такива. Ето това беше този случай, който аз видях, само че не разбрах.
Иска ми се още да опишете Айхман, да имаме вашия портрет? Можете ли?
Мога, несъмнено. Един служител, прецизно облечен, с очила, които си сменя непрекъснато, с цел да чете, и който деликатно слуша и чака какво ще го питат, мисли какво да отговори. Това беше един елегантен вид на служител, на изпълнителен служител. Който, каквото се каже – би трябвало да се извършва, защото за това има положена клетва. Това беше, един характерен подобен служител. Не желая да кажа немски, тъй като всички служители са почти такива.
Изпълнителен и безупречен. Изряден реализатор.
Да. Изряден и в облеклото си.
Някакво терзание в него имаше ли?
Не беше обезпокоен, не беше обезпокоен В обикновено положение.
Спокоен?
Следеше. Следеше всичко, с цел да разбере какво става. Как ще отговори – вярно ли е, погрешно ли е.
Какво се случва след 9-ти септември? То ненапълно повтаря модела, който се е разиграл две-три години преди този момент, при изселването на еврейското население?
Аз единствено съм чувал. Чувал съм след време, по-късно, като разбрах, че жилищата на някои, които са или махнати от София и изселени, или може би потърпевши по някои процеси, са заети от такива някакви функционери Беше възмутително, като се разбра всичко това.
Разкажете за огромната алия. Как се изсели огромната група евреи от България? Какво ги е принудило да заминат?
Никой не ги принуди. Напротив, счита се, че Георги Димитров, за разлика от другите страни, където не ги пускаха, да вземем за пример в Съветския съюз не можеше да се изселиш и да напуснеш. Докато тука е безусловно легално, с багажите, каквото искаш можеш да вземеш, пътуваш. Никой от нас не е спрян. Всички се изселват. 48 000 души бяхме всичките евреи в България, 45 000 се изселват, всеобщо. Останахме тука единствено уверени комунисти.
А аз съм мислела, че откакто в Румъния и в Съветския съюз е имало неприятно отношение към евреите, е имало някакъв подобен миг и тук? Значи, не е по този начин?
Абсолютно. Когато се основава еврейската страна в 1948 година, имаше мощно ционистическо придвижване, тука е идвал Бен-Гурион, първият президент, сказки е изнасял. Аз не бях, само че той идва и приказва за концепцията за отиването в Израел, ционистическата огромна концепция е това. Така че изселването е основно след основаването на сегашната еврейска страна в Израел. И тия 45 000 души отпътуваха. Останаха тука комунистите евреи. Ние останахме с убеждението, че тука след войната социалистическите хрумвания ще разрешат всички национални въпроси, че антисемитизмът ще изчезне, това разграничение ще отпадне, ще станем една опора, нали
И позволиха ли се?
Ами, нищо не се е разрешило (смее се). Нищо не се е разрешило, в противен случай, той си съществува антисемитизмът. Така че, такова беше отиването, изселването на евреите от България. И те, в първите години доста мъчно им е било там, било е извънредно. Едно, че още преди 9-ти септември едни групи тука, да речем, някои евреи – испански жители имаше, други жители – почнаха да се притесняват като непознати жители и започнаха да се уреждат и да си отпътуват там. Обаче англичаните имаха протекторат в Палестина, не ги пускаха. Има цялостен транспортен съд, върнат от Хайфа на Кипър с интернационалните евреи. Не ги пускат да слязат
Евреите в писателските среди тук по какъв начин се усещаха тогава?
Приемаха ни най-приятелски, както всички останали. Нямаше прояви на антисемитизъм и такива работи. Ние получихме в този момент по един орден " Иван Вазов ", ето го там, по случай 100 години на Съюза на българските писатели – тия, дето сме над 90-те и някогашните ръководители, Левчев, Кольо Георгиев
В тоя интервал до каква степен стигаше писателската независимост?
Имаше една самоцензура. Нали знаеш, че каквото искаш да напишеш, не можеш да го напишеш, някои го пишеха по-завоалирано. Аз като публицист в " Народна юноша " ходех, правех репортажи всякакви, виждам нещо там не е в ред – не става, не можеш да го напишеш това. Няма по какъв начин.
Като убиха Трайчо Костов, какво се говореше тогава?
Ужас беше! Ужас Вече се разбираше, че стават страшни неща, че набеждавания има, че измислици има А Трайчо Костов имаше доста въздействие, и то като един културен човек, доста културен секретар на партията. Трайчо Костов искаше с изключение на търговия и контакти със Съветския съюз, той и с Франция отвори някакви стопански връзки, оттова идва цялата работа, нали Вече беше ясно, че става жестока работата, че терорът стартира да работи. Унищожаване на хора. Защото имаше и други убийства. Горуня имаше един, и него го убиха. Имаше към този момент такива признаци, на убийства и на смълчаване, това го имаше.
Което ускорява мълчанието в книгите.
Естествено, естествено. Но самоцензурата безусловно вървеше, нямаше по какъв начин.
Гласуването на резолюцията за Солженицин по какъв начин стана?
За Солженицин имаше заседание. Джагаров беше ръководител тогава (подсмихва се). И трябваше да се гласоподава някаква резолюция против Солженицин, че е клеветническа книгата " Архипелаг Гулаг " и впрочем. И някои, като Валери Петров, Христо Ганев професор Гочо Гочев не знам дали, само че кой различен беше който не беше член на партията, само че беше член на Съюза, те не гласоподаваха тази декларация. И ги изключиха. Аз не бях на това заседание.
И се сътвори по едно време Клуба за публичност и преустрояване. Там бяха Искра Панова, (Чавдар) Кюранов Влизаше се с документално искане, с адреса.
И аз дадох на Искра Панова, която беше там: " Запознат съм с възгледите ви, така-така, адрес, телефон " Подадох си заявката. След време, учудих се, Евгения Иванова, бяхме в " Хисаря " в Дома на писателите и тя ми сподели: " Вие имате заявление, ще ви запиша. " – " Ами запишете ме " (смее се). Имаше хора, които се опасяваха. Аз не се опасявах, тъй като в моите квартири на " Софроний " са ставали такива събрания, че в случай че бяха разкрити, отивах и аз. Така че тука беше въпрос на табиет, безусловно. Една вечер Чавдар Кюранов и Искра споделиха: " Може ли едно заседание? " и идват с Желев. Аз не трябваше да участвам, апропо
Ползвали са ви като " явочна квартира "? (смях)
Като влязоха Искра, Чавдар и Желев и един професор от Софийския университет, и той беше в управлението на Клуба, аз ги оставих. Както и ония, един човек със смъртна присъда ръководеше заседание на " Софроний ", но в ония години, когато убиваха и бесеха. Та това ли ще ме уплаши тука (смее се).
А в книгите? Докъде ви беше куражът?
Ей по този начин, на места нещо да пробуташ, в случай че може, не рецензия, да разкажеш преживелица. Случи се с някой си човек, което подсказва за нещо си. Дотам. Не мога да се похваля. Не са ме преследвали за нещо написано. Не съм помислял дори. Имаше прекъсвания, да вземем за пример на Христо Ганев кино лентата, " Партизани ". Има спирани пиеси. На Джагаров " Прокурорът " е спирана.
А от книгите? " Лице " на Блага Димитрова.
" Лицето " не е спирана, излезе в " Български публицист ", не е спирана. Имам надписана " Пътуване към себе си " на Блага Димитрова, аз съм й редактор в издателство " Народна юноша ", която се счита за един от първите есеистични романи. Ето тази книга на Блага минаваше за а аз я пуснах като редактор. Можеше при някой различен да бъде спряна (смее се).
Защо не се случи да има " книги в чекмеджета " в България?
Те измислиха доста, че има книги спирани. Те излизаха, само че след това се пишеше, че тука по този начин или онака. После някои такива третостепенни създатели се хвалеха, че му спрели книгата, смут било, не знам какво си, чекмеджетата им били цялостни. Но аз не знам чак такива страхотни книги, че да са били спрени. Защото имаше издателства въпреки всичко, в случай че не в едно издателство, отиваш в друго. Но имаше редактори, които, въпреки че виждаха тия работи, пускаха книгата. Защитаваха я.
Защо в другите соц. страни всичко протестно потегля от писателските среди, а тука не се роди опозиция?
Знам ли за какво е по този начин. Аз не мога да обвинявам за това някоя душевна настройка на българския народ, само че по този начин или другояче, нямаше. Но забавното е, че въпреки всичко, доколкото имаше нещо, идваше от тия, да речем комунистически среди като Клуба за публичност и народна власт.
Как посрещнахте смяната?
Тогава имаше огромни очаквания. Аз все си мисля за тия две огромни разочарования в моя живот. Първото беше от това, което се получи сякаш от социализма, зрелия социализъм и впрочем. И другото, след очакванията в тоя Клуб за публичност и народна власт. Това, което се получи, огромното отчаяние след 1989 година Загубени години, които погубиха доста неща в духовната сфера, които бяха реализирани по този начин или другояче при социалистическото, по този начин наречено, общество. Не може да изключим тази интервенция, партийна и прочие в изкуството, което е извънредно, само че по този начин или другояче, за духовното развиване на страната – театри във всеки регионален град, симфонични оркестри във всеки регионален град, научни институти и те работеха и реализираха. За страдание, това беше погубено. Това беше второто отчаяние. Вместо да се реализира нещо, изгубиха се и очакванията
Как прописахте?
Моят първи роман излезе под псевдоним " В. Бешков ". В Пазарджик, където бях изселен, там написах един роман, който се наричаше " Търговия ". Имаше познати едни,
Интервюираните са родени в България, само че след края на Втората международна война са поели в разнообразни направления – част от тях са отишли в новата тогава страна Израел, а други са останали в родната си България. Поради това разказите в книгата са условно разграничени на разкази от България и разкази от Израел.
Какво си спомнят те от България и по какъв начин са съхранили връзките между тях близки хора на далечно – географски и политически – разстояние? Как другите действителности и другите идеологии моделират персоналните разкази? И дали и по какъв начин промененото настояще трансформира погледа към предишното?
В фрагмента от " Разкази от България " писателят Виктор Барух беседва с журналистката Ивайла Александрова. Изданието е част от взаимната поредност " Минало несвършено " на издателство " Сиела " и Института за проучване на близкото минало.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " България–Израел. Разкази за две страни и две столетия "
" Останахме тука единствено уверени комунисти "
Разговора води Ивайла Александрова
Аз съм роден през 1921 година, колкото и неловко да ми е да го споделям. Поживял съм много Роден съм в София. Майка ми беше стопанка, татко ми преподавател. А другояче по татко родът ми е от Кюстендил, по майка е от Пазарджик. Той е бил преподавател в кюстендилското в началото учебно заведение, само че по-късно, през войната, заболява и в 1936 година умира. Заради него ние от София се върнахме в Кюстендил, в родния му град, той там умря. Беше от огромен кюстендилски жанр.
Тука в София учих първите четири отделения в еврейското учебно заведение. Имаше две еврейски учебни заведения, едното централно, аз учех в него. Точно на " Цар Калоян ", където беше " Кореком ", до една мъничка черква, " Св. Николай Мирликийски ", там беше нашето учебно заведение. Голямо, две здания двуетажни. Имаше общообразователна стратегия, спусната от Министерство на просветата, по нея учехме, плюс езика, иврит. И друго еврейско учебно заведение имаше в Ючбунар.
Учехте ли вяра?
Религия нямаше, само че учехме Танаха. Танах са елементи от Библията, петте Моисееви книги, първите елементи на Библията. След това отидох в Шеста прогимназия " Константин Фотинов ", на " Христо Ботев ", сред улиците " Пордим " и " Иларион Макариополски ", то е от " Цар Симеон " към гарата, на една директна по-нататък. Там учих. После се наложи заради болестта на татко ми, той имаше туберколоза, да се преместим в Кюстендил. Аз там приключих прогимназия. И постъпих в Кюстендилската гимназия, към този момент първия гимназиален клас, тогава се наричаше четвърти клас.
Там имах доста забавни учители. Например моя класна и учителка по френски беше Пена Славейкова, племенница на Пенчо Славейков; тя беше приключила в Швейцария, ужасно умна жена. Другият ми преподавател, от който имам доста положителни мемоари, е Антон Баталов по български език и литература. Оказа се по-късно, че той е бил състудент с Димитър Талев, съквартиранти са били. Аз по български език постоянно някакси се отличавах, още от прогимназията. Винаги домашните и класните ми правеха усещане. И в този четвърти гимназиален клас имахме едно класно на тематика " Отец Мириам от " Клетниците " съгласно кино лентата " Клетниците ", който се прожектираше тогава в Кюстендил. Виждате какви учители са били – прожектира се филм на такава тематика по огромно литературно произведение и той ни дава да пишем класно за това.
Написа всеки, каквото написа и той ни раздава класните. Не знам по какъв начин се случи, бяхме събрани два класа. Той споделя: " Сега ще чуете най-хубавото произведение от класните! " и вика мен. Аз чета, нали си спомняте отец Мириам, дето Жан Валжан открадва свещниците от него, а той му прости, тази история от " Клетниците " Аз чета и той сподели тогава: " За страдание едно еврейче направи най-хубавото класно! " – но нямаше никаква нотка на обидност (смее се). По-късно станах основен редактор на издателство " Български публицист ", това е в годините 1977-78-ма и там имаше една поредност, да речем, Димитър Димов, Димитър Талев и кой беше третият, " През погледа на съвременниците ", излезе в няколко тома.
Съвременници разказваха за тия огромни имена. По едно време идва един ръкопис за Димитър Талев. Кой е създателят? – Антон Баталов. Аз, неговият възпитаник, трябваше да утвърждавам неговия текст! И той излезе в този том. Ходихме от издателството в Кюстендил и аз желаех безусловно да го видя. Докато другите отидоха на среща в Околийския комитет на партията, аз помолих да ми покажат къде живее Антон Баталов, той е известна персона там, въпреки и пенсиониран към този момент преподавател по български, гимназиален. С една от кюстендилските поетеси отидохме в едно блокче, кооперативно такова, не изключително угледно. Звъним ние, излезе един мъж и тя пита: " Търсим Антон Баталов? " – " А, бай Антон ли, излезе в този момент на пазар! " И ние трябваше да се прибираме, а желаех доста да установя връзка с него.
Интересно ми е по какъв начин българите в ония години се държаха с вас? Преди този закон за евреите? След закона за евреите?
Ами хората се държаха доста легално. Живеехме на улица " Софроний ". Там съм израснал с момчета бежанци, доста бежанци имаше: от Македония, от Беломорието след Първата международна война. Там живееха арменци, евреи. Изобщо не можеше да намерения човек за някакво разграничение сред хората. Заедно.
Тоест, нямаше разделяне?
Абсолютно.
Преди започването на Втората международна война какво се говореше тука? За Хитлер? За Сталин? За Соболевата акция? Помните ли?
Аз помня. Защото към този момент бях член на РМС. Моят брат, той също беше публицист и доста деен болшевик. И влязохме в Еврейското читалище. То беше център, там се " вербуваха " читалищните деятели и даваха разнообразни книги. И аз там влязох, в една ремсова група се оказах, това е в 1939 година И има пакт Германия–Япония–Италия и пакт Рибентроп–Молотов, Германия си обезпечи гърба откъм Русия, а Сталин знаеше, че Германия ще нападне, само че искаше да отсрочат, това е огромната политика.
Те са се готвели. Соболевата акция беше, с цел да се подписа контракт за другарство със Съветския съюз, тъй като знаеха, че България се ориентира към Германия. Е, ние, несъмнено, позицията на Съюз на съветските социалистически републики да се подписа тоя контракт. Имаше лозунги, позиви се разпространяваха: " Сключете контракта! Той е цялостното избавление на България. " И в отбрана на тази акция на Соболев бяха всички пропаганди. Ние работехме в ІІІ регион, Ючбунарския. На ръка се пишеха тия позиви.
Евреите цар Борис ІІІ по какъв начин го одобряваха?
Цар Борис минаваше за другар на евреите. Имаше един полковник Таджер, който по време на Първата международна война води полк тука на завоя на Черно море, човек почитан, с контакти в двореца – той постоянно изпращаше поздравления на цар Борис, цар Борис му дава отговор. Или някакви книги пишеше, праща ги на царя, той му благодари. Докато се стига до Закона за отбрана на нацията, той се гласоподава в 1941 година В Съюза на писателите има едно отлично писмо срещу този закон. Подписано е от Влайков, тогава той е ръководител на Съюза, от Елин Пелин.
Така да се каже, елитът на българските писатели, всички са го подписали това писмо, в което се споделя: " Ние не пазиме едно малцинство, ние пазиме достойнството на България. " Около този закон имаше доста мощна опозиция на публичните организации – на писатели, на юристи, на запасните, не офицери, а по-низшите чинове имаха своя организация, занаятчийски организации – всеобщи митинги против този закон. Аз имам някъде мемоари на ХХV-то Обикновено национално заседание, когато се разисква. Там има чудни речи против този закон.
В моя книга изтъквам тези речи против този закон на Петко Стайнов, на Никола Мушанов, те осмиват дори някои моменти от закона. Тогава се приказва за " чиста раса " и Петко Стайнов споделя: " Абе каква " чиста раса ", бе! Тука през Балканите кой не е минавал, каква " чиста раса "! Това – споделя – е тайната на Ева! " Запомнил съм го този израз (смее се). И най-странното, апропо, в този Закон за отбрана на нацията сред всички други ограничения против евреите – значки би трябвало да носят, лишават ги от туй, лишават ги от онуй и апропо: " Не могат да бъдат писатели! ", не може да издаваш книги и такива работи. " Еди какъв брой си лекари може да има, еди какъв брой си юристи може да има. Не може да се подписват бракове сред евреи или еврейки и българи... "
И тука към този момент е Димитър Пешев, знаете тази история, който прави подписка с 43-ма държавни депутати. Той не е желал опозиционните тогава земеделци и комунисти да подпишат. Но той написа писмо до Филов, приподписано от 43-ма държавни депутати против заплахите от тоя закон. За което Филов го неодобрява, смъква го, а той е заместник-председател на Народното събрание. Има една книга в този момент на един италиански публицист, Габриеле Нисим, само че там към този момент е отбрана на Пешев, той става главният човек, който обръща историята. Има някакъв спор сред тия две групи – подръжниците на Габриеле Нисим и подръжниците на тезата, че царят е избавил евреите.
Истината коя е съгласно вас?
Истината е, че приносът е на Димитър Пешев, той е героична фигура, да събереш толкоз души срещу! Между другото, от тия 43-ма половината се отхвърлят след това, когато Филов към този момент почва да чисти, те се отхвърлят от подписите си. Това е реалност. Сега там, до Народното събрание, има едно паметниче, знаете ли го? И там през месец март се празнува спасяването на кюстендилските евреи, които ги подвигат и ги връщат, преди да ги качат на влаковете по-късно писмо, след тия митинги.
Страхувахте ли се? Чули ли бяхте за концлагерите?
Да, да. Имаше тука клюки Защото аз съм участник в демонстрацията на 24 май 1943 година, протестната проява.
Кой ви водеше?
Даниел Цион, равинът, той беше напред Имаше доста комунисти. И аз като ремсист бях там, както и доста ремсисти. Но съм срещу, тъй като първо споделиха, че огромният лидер е Тодор Живков. След това една жена, забравих й името, и тя била в центъра
Ето, били сте там, разкажете какво беше?
Какво беше? Опити на партията тогава да се провежда някаква протестна проява имаше. Царят не беше починал, той умира през август. И аз съм очевидец, това е на " Света Богородица ", участник съм там. Така че имаше някакви опити. Макар че персонално аз не бях предизвестен. И постоянно при наши събирания по тия въпроси споделям: " Не до всички уши е стигнал този апел! " Но тази проява беше най-вече спонтанна.
Защото тогава се случиха, с изключение на неделния ден, преди този момент или по-късно имаше още един празничен ден. И това се използваше от Комисарството по еврейските въпроси да може по-тайничко да се пратят известията по всичките еврейски жилища, че " в тридневен период вашето семейство би трябвало да напусне София ". Посочваше се в кой град, в какъв брой часа от Софийската гара би трябвало да се тръгне и т. н. Така и аз с майка ми отпътувах за Пазарджик. Но демонстрацията беше многолюдна, съгласно мен две–три хиляди имаше, в случай че не и повече.
Главно българи или основно евреи?
Главно евреи. Може да е имало и българи. Така, като върви демонстрацията, може да са се включили и българи. Но най-вече, всички бяха евреи. От Ючбунар фамилии разтревожени, майки с деца, някои дори по налъми бяха тръгнали. И се събираха към Ючбунарската синагога, с цел да схванат какво ще вършим. Разтревожени хора! По едно време дойде този равин, Даниел Цион. Какво става? Идват и влизат в синагогата, а ние всички сме събрани извън, на двора. По едно време излизат и той сподели: " Братя! Всичко ще се оправи ", не знам какво си.
Но тогава един Соломон Левиев, Тошо му споделяха, той беше мой ремсист, само че аз нямам пръст в неговото присъединяване, той се качва на една каменна пейка в двора и почва да приказва: " Това е неистина, ще ни пратят в Полша на заличаване! По-добре да умрем тук, в сравнение с там! " И по този начин последователно се образува и потегли, с всяка минута паниката и решителността за митинг се увеличаваха. Тръгнахме от " Шар планина " по " Осогово " до " Стамболийски ", тогава се наричаше улица " Княгиня Клементина ". Там на завоя има една фабрика, остаряла постройка. И тогава една група евреи се опита да препречи.
Това са ционистически организации и последователи на царя. Те желаеха да ни спрат. Казаха: " Какво вършиме? Ще ни влошите ситуацията! Спрете! " и впрочем, само че демонстрацията, към този момент възбудена, не можеше да бъде спряна от един кордон, изработен от няколко души от единия тротоар до другия на " Клементина ". Което значи, че демонстрацията запълваше цялото платно. Като поток вървеше. Затова споделям, хиляди имаше. И несъмнено, не можаха да я спрат. Тръгна, продължи демонстрацията, мина по " Опълченска " и стигна до площад " Възраждане ". И там полицейските камионетки чакаха. Имаше два реда ли, три реда служители на реда. И ние като наближавахме, те изскочиха с карабини отсреща и започнаха да разгонват, да удрят с карабините. Някои споделят, че са стреляли. Аз не мога да си спомня. Не чух изстрели. Но ни удряха, гонеха, псуваха. И арести почнаха. Арести. Така се образува лагерът в Сомовит, от задържаните.
Вие измежду тях ли попаднахте?
Не. С едно момиче Марги, аз й бях началник, излязохме в противоположната посока, към Коньовица, и спряхме там. Престояхме известно време и аз се прибирам. Тогава разбрах, че има арести. Обаче продължих до нас. Оказа се, че не са идвали. Целта на това изселване от София по градовете беше хората да се разбият на по-малки елементи, с цел да е по-удобно за последващо повдигане. Главно от Плевен нататък в Северна България, Враца, все нагоре към Дунава. Така че задачата беше да не са компактна маса, 25 000 души от София...
За да е елементарно превозването след това? Към лагерите в Полша.
Както евреите от Беломорието и Македония. От Лом ги взеха с кораби и не се върнаха... Според контракта с Данекер...
Има една фотография ужасно трогателна на едно македонско дете на перона, гушнало е куклата си и отива в лагера Треблинка дружно с куклата.
Така е, те са ги дигнали в три часа сутринта ли, нещо такова. Комисарството по еврейските въпроси, целият състав на това голямо Комисарство по еврейските въпроси се придвижва там и провежда това. Влизат и изхвърлят евреите. След това им ограбват всичко. И тука се прибират по-късно с разните долни дрехи, чаршафи-маршафи
А след 9-ти септември 1944 вземат на другите пък къщите и килимите. Майката на един мой прочут, пианист, споделяше: " Не мога да им отида на посетители, тъй като на жена му бащата е бил от Народния съд. Апартаментът, масата, приборите са на оня човек, те ми поставят да хапвам в неговите чинии " Тогава, в 1943 година, на евреите тук също са взимали къщите?
Да, жилищата дружно с покъщнината... Ами вижте, ние бяхме по-скоро един безпаричен дом, само че въпреки всичко имахме скрин с огледало, имахме дрешник Дойде тука по едно време един американец от Музея на Холокоста във Вашингтон, който работи по тия посоки.
Те са прегледали архивите на Комисарството. По едно време той попита: " От кой адрес те дигнаха? " И аз му дадох адреса на " Софроний ". След време получавам протокол, подписан от майка ми. Изброяват, законно нали, какво са взели, какво сме оставили. Нито легло, нито тоя дрешник, нито... Все отново имахме кревати, имахме на какво да седим, имахме дрешник за облеклата, имахме тоя скрин и всякакви работи Не са го описали. И подправен автограф на майка ми. А останалото, което не са описали, са го обрали (смее се).
Тогава къде ви изселиха?
Изселиха ни в Пазарджик. Тя умря там. Мене ме взеха в един лагер в Куртово Конаре. Бяхме там някъде петдесетина души. Там разбрахме за гибелта на царя. Аз бях избягал в Пловдив с още един. Околийският шеф на Пловдив идва в същото време в лагера. Защото лагерите множеството бяха под управлението на Министерството на благоустройството и трудовите войски.
По тая линия ни активизираха, като трудоваци ужким. Но всеки със своите облекла, по този начин, като пленници бяхме в лагерите. Аз имах братовчедка в Пловдив и освен това бягство с другар от лагера отиваме у тях и на двора ни поставят да вечеряме, в шест-седем часа, август 28-ми. И както вечеряме, по радиото – известието за гибелта на царя, чете го Богдан Филов. Веднага се подвигаме на другия ден и се прибираме в лагера. Като наближаваме, ни посрещат там приятели от лагера и споделят: " Идваха тука, вършиха околийска инспекция, всички, дето ги нямаше, ги записаха "
Какво работехте там?
Корекция на река Въча. Дълбаехме влажен пясък, избавят се площи при пълноводие на реката. То си е целесъобразно, че би трябвало да има такава промяна. Но ни използваха, нали, там да работим. И по този начин по сумрачно се прибираме по бараките, по наровете. Топла нощ, ние по едни гащета. И по едно време: Е-еее-е-е, привиква ни техническият началник. " Тия, всички, дето бегаха! " Излизаме. И един чете кои номера са бягали, техническият взема пушката и ни подкарва напред. Имаше сред лагера и селото една горичка.
И там, като минаваме през горичката, той стреля над главите ни. В лагера мислят, че ни избива, тъй като се чува. А то, едно че издевателства по тоя метод, а е било знак и за служителя на реда в селото, който ни чака, да му заяви тоя, че идваме. И той ни посреща и пердах! – един по един, той стои с пушката пред вратата на канцеларията на служителя на реда, пуска ни при него, оня където свари. Една селска ръка такава огромна (смее се). И в кауша. А каушът е като дупка, в една дупка ни вкараха, пет души бяхме. Един върху различен, цялата нощ.
А ориста на брат ви?
Брат ми преди този момент още имаше досие, беше прочут на полицията. В 1941 година, когато германците атакуват Съветския съюз, стартират превантивни ограничения. Арестуват такива, сумати народ арестуват и ги пращат на лагер в " Еникьой ". Там е населено място на Държавна сигурност. Тодор Павлов е бил там, македонският стихотворец Венко Марковски, Жак Натан. Всички ги събират в тоя лагер, да са под око. Той пристигна по-късно в Пазарджик, в 1943 година аз бях още в Куртово Конаре, там ни държаха до ноември месец, топло време, работим. А той в същото време идва от лагера в Пазарджик. И аз го сварвам.
Нататък? Къде бяхте на 9-ти септември?
На Девети бях в лагер, различен към този момент, към трудови войски във Вакарел. Правехме шосето София–Пловдив, там минаваха колите на придворни и други и отиваха към Чамкория. Там имахме шеф капитан от трудовите войски. А пък директните ми началници по роти бяха едни запасни подофицери, кой с военна шапка без козирка, кой с кафявите потури, които са военни сякаш, на половина военни. А ние като пленници. Ходехме заран на обекта и връщахме се вечер под строй, с принадлежности, с колички. Но този капитан беше доста хуманен. Когато германците бягаха, бяха спрели да желаят бензин на Веринско, едно село.
А тогава беше Муравиевото държавно управление и имаше някаква заповед да не се дава. Освен това покрай нашия лагер, в гората, беше бронираната бригада. И те изначало ги пускаха. След това стопираха да им дават и на другия ден нашите към този момент спираха германците и ги събираха в двора на църквата, вакарелската. Ние ги гледахме от горната страна. И внезапно по-късно се появи един немски аероплан, махна по този начин, тъй като видя, че там са струпани немски бойци, махна с криле за привет и бомбардираха по-късно резервоарите във Веринско.
А камионите, това желаех да ви кажа, те претрупани. Даже изхвърляха куфарите, тъй като не можеха вакарелските височини да ги вземат с тежкия товар. И един ден минава една офицерска кола от тия с отворените гюруци – водач и на задната седалка двама немски офицери, минават край нас и ни гледат. А ние полуголи и те схващат незабавно, че това са групи еврейски. И единият като извади един шмайзер и залегна на гюрука. Другият обаче го издърпа. Явно, че те бяха обезверени и бягат към този момент. Той, в случай че беше пуснал поредицата, както се канеше (смее се) щеше да изтреби най-малко пет-шест души Това бяха последните дни преди 9-ти септември.
Българите в тази обстановка по какъв начин се държаха с вас?
Ами доста добре. Обикновеният народ – доста добре. С изключение на някои млади момчета, бранници, някакви закачки си позволяваха по някой път. Е, преди изселването, преди да ме изселят от София из Ючбунар ходехме по този начин, аз тръгвах към този момент да се прибирам и един, който го знам, ходеше с една верига от колело, той имаше работилница за колела. И ме стопира. Около него малчугани. Спира ме: " Защо не се прибираш? " – " Още няма девет " А малчуганите стоят. Явно, че той авансово ги е викал да го гледат. И тука (сочи лицето си) разруши ми всичко. Това е по какъв начин да кажа... унищожава те някакси.
А на 9-ти септември? На 7 септември разбрахме накъде отиват работите и си отидохме в Пазарджик. Брат ми беше също там, само че го извикаха в София. Нямаше към този момент кой да те спре. Войските си тръгваха, всичко беше в придвижване по всички страни. И след петнайсетина дни и аз се прибрах в София. А имаше, в Пазарджик имаше страхотни манифестации. Голяма наслада.
А боязън? Шубе?
Шубе нямаше. Обаче там, 27-ми полк ли беше, командира на полка го търсеха, тъй като той пък е командвал бойците, които преследваха по Пещера отряд " Антон Иванов ". Носеха се клюки, че има още затворени. Изобщо бурни и неспокойни дни. Имаше недоволство. Събираха не доброволци, а активизираха за фронта. Аз отидох да се пиша доброволец, само че тъй като не попадах в пазарджишките описи на младежите, не желаят да ме одобряват.
Имали сте шанс.
Абсолютен шанс! Защото тия момчета, които отидоха, доста от тях бяха убити. Те не бяха готови, по този начин ги изтрепаха. Оттам, откакто се прибраха, кой ранен, кой А какъв брой бяха убити от тия момчета, познати! На единия Мишоян му беше името, другия Сиди. Други не мога да си спомня. Но някои се върнаха живи и здрави и по-късно се виждахме. Съдба, всеки със ориста си...
След Девети, към този момент тука, в София, търсех си някаква работа и постъпих на първо време, къде беше, май в " Партиздат " като механически редактор, организатор тогава се водеше. И въпреки всичко направихме две издания. Първото след Девети – Вапцаров има едно издание от преди 9-ти септември на " Моторни песни " – а след Девети Шмиргела, има един художник, с него работихме, той направи кориците на едно доста хубаво издание. И на Маяковски едно издание направихме.
Как изчезна оригиналът на последното, предпосредното предсмъртно стихотворение на Вапцаров до брачната половинка му, " Понякога ще пристигам в съня ти "...?
Еееее, кой не ме пита, като организатор на това издание Абе, не знам
Текстът какъв беше? " Неискан гостенин " или " неочакван "?
Е, не знам, не знам. Помня, че е " неочакван " и нежелателен. Нежелан. Ами де да знам, не съм видял нищо от това. Кой знае до каква степен е истината, от кое място са към този момент тия работи Но питаха доста. Понеже работех там по това издание и мислеха, че може би нещо Радвам се, че попадам като редактор и организатор там. Тогава " Партиздат " нямаше лична печатница, печатаха книгите " Книпеграф ", пет-шест печатници имаше в София. И аз имах задължението да проследявам процеса, набора, коригирането, по какъв начин върви придвижването на всички тези издания по другите печатници.
А това, което става към вас? Върви Народен съд, стават промени?
(Отминава въпроса.) Това издание излезе в 1946 година А по-късно, в 47-ма, постъпих във в. " Народна юноша ", това беше органа на Централен комитет на ДМ, Комитет на демократичната юноша – бяха се събрали младежи от Земса, от " Звено " младежите, от РМС и не знам друга младежка организация И това беше органът на демократичната юноша, по този начин се наричаше – Централен комитет на демократичната юноша. Във вестника работих до 1950 година, когато се преместихме на " Калоян " 10, на ъгъла на " Калоян " и " Съборна ", в тази огромна постройка, " Командарев " се назовава. Там се реалокирах. А първото място, дето постъпих, беше на " Московска " 5, там е постройката на Централния списък в този момент.
Какви бяха хората, които работеха там? По това време става изключването от Съюза на писателите на огромна група от предходни известни писатели: Фани Попова-Мутафова, проф. Константин Гълъбов, Жана Николова-Гълъбова, изключват ги по обвиняване, че са " фашистки писатели ". Четиридесетина души изключват тогава, документът е подписан от Людмил Стоянов.
А! Аз не знам такова нещо. За първи път слушам за такова изключване.
Не сте чули? Вие коя година влизате в Съюза на писателите?
В 1957-ма... Но аз съм участвал на процеса против Айхман в Йерусалим в 1961 година като делегат на Съюза на писателите – единственият представител на печата, освен от България, а допускам и от Източния блок, тъй като в Съветския съюз бойкотираха този развой. Той дълго търпя, доста месеци продължи.
Аз съм виждала документални фрагменти оттогава с Айхман, той е в една стъклена кабинка? Затворен е като животно в стъклена клетка.
Да. От двете му страни по един служител на реда. Обаче той е публично облечен, в бяла риза, с вратовръзка, с очила, които си сменя непрекъснато. Пращаха му понякога прокурорът и юристите му, там той имаше немски юрист, и му пращаха документи да ги види. Процесът се водеше в Йерусалим в Бетаам, значи дом на народа, това е преводът. Както има Софийски Бетаам, това е Еврейският културен дом. А на долния етаж, той май съвсем сутеренен беше, там беше обзаведена залата за публицисти.
Като тогава тв приемници нямаше, само че имаше стенен екран, огромен, на който се прожектираше от самото начало залата. И имаше масички за всеки, можеш да си сложиш машинката там, можеш да си пишеш. Имаше телефонни кабини, от които можеш да влезеш във връзка, да съобщаваш новините. Можеше да влезеш и в залата, имаш пропуск. Обаче, с цел да влезеш изначало, когато стартира ново съвещание, би трябвало да стоиш на опашката, с цел да те претърсят, за дамите – жени-войнички. На покрива, те са едни плоски покриви, имаше картечници. Защото смятаха, че може да се направи някоя провокация или да създадат опит да го освободят, или пък да го убият, с цел да не приказва
Той по какъв начин се държеше? От " Баналността на злото " на Хана Арент се вижда, че се е държал много нафукано в действителност.
Нормално. Като един служител, който е изпълнявал заповеди, да. Това му беше тезата.
Можем ли да приемем, че човек, който прави такива неща по заповед, е почтен?
Е, не може да бъде почтен, съгласно мене не може да е почтен. Но отбраната му беше тази – че е изпълнявал заповеди прецизно, тъй като се е клел във честност, не може да бъде извършител на клетвата. Тогава прокурорът го пита: " Добре, в случай че Хитлер ви беше заповядал да убиете татко си? " Той отговори: " Ами това е прекомерно внимателен въпрос ", нещо от тоя жанр, аз приказвам към този момент почти. – " Не, не, не, ще отговорите! " – " Ами в случай че бъда уверен... " – " Ами в случай че Хитлер ви беше убедил, че би трябвало да убиете татко си поради него? " – " Ами ", почти би приел и това. И другият миг беше, когато ръководителят на съда му задава въпроса: " Един милион и петстотин хиляди еврейски деца са убити.
Смятате ли, че Хитлер е бил един палач? " А той: " Аз не мога да вникна в душевността на Хитлер " – " Не, не, вие ще би трябвало да ми отговорите на този въпрос. " – " Господин председателю, откакто вие настоявате толкоз доста, ще кажа, че аз ще напиша една книга, в която ще отговоря на всичко, което вие ме питате. " – " Не, не, не когато напишете книга, а в този момент би трябвало да кажете: смятате ли, че преследването и убийствата на евреите са закононарушение? " И той сподели: " Да, да ", т.е. приема, че тия неща са закононарушения.
Имаше и един различен миг. Беше забавно, тъй като аз заварих времето на неговия разпит. И в един миг, когато го разпитваха, бях се случил в залата горе, внезапно се чува звук, крясъци. На другия ден от вестниците разбрах, че са го разпитвали, в случай че си припомням вярно, за лагера в Лодз. Някой му споделя: " Там имате едно присъединяване в ликвидиране персонално " или е участвал. Той споделя: " Не, не. " И от залата някой извиква: " Не си ли бил там по това време, куче такова!? " – това е някой от присъстващите, от потърпевшите. Пълна е залата с такива. Ето това беше този случай, който аз видях, само че не разбрах.
Иска ми се още да опишете Айхман, да имаме вашия портрет? Можете ли?
Мога, несъмнено. Един служител, прецизно облечен, с очила, които си сменя непрекъснато, с цел да чете, и който деликатно слуша и чака какво ще го питат, мисли какво да отговори. Това беше един елегантен вид на служител, на изпълнителен служител. Който, каквото се каже – би трябвало да се извършва, защото за това има положена клетва. Това беше, един характерен подобен служител. Не желая да кажа немски, тъй като всички служители са почти такива.
Изпълнителен и безупречен. Изряден реализатор.
Да. Изряден и в облеклото си.
Някакво терзание в него имаше ли?
Не беше обезпокоен, не беше обезпокоен В обикновено положение.
Спокоен?
Следеше. Следеше всичко, с цел да разбере какво става. Как ще отговори – вярно ли е, погрешно ли е.
Какво се случва след 9-ти септември? То ненапълно повтаря модела, който се е разиграл две-три години преди този момент, при изселването на еврейското население?
Аз единствено съм чувал. Чувал съм след време, по-късно, като разбрах, че жилищата на някои, които са или махнати от София и изселени, или може би потърпевши по някои процеси, са заети от такива някакви функционери Беше възмутително, като се разбра всичко това.
Разкажете за огромната алия. Как се изсели огромната група евреи от България? Какво ги е принудило да заминат?
Никой не ги принуди. Напротив, счита се, че Георги Димитров, за разлика от другите страни, където не ги пускаха, да вземем за пример в Съветския съюз не можеше да се изселиш и да напуснеш. Докато тука е безусловно легално, с багажите, каквото искаш можеш да вземеш, пътуваш. Никой от нас не е спрян. Всички се изселват. 48 000 души бяхме всичките евреи в България, 45 000 се изселват, всеобщо. Останахме тука единствено уверени комунисти.
А аз съм мислела, че откакто в Румъния и в Съветския съюз е имало неприятно отношение към евреите, е имало някакъв подобен миг и тук? Значи, не е по този начин?
Абсолютно. Когато се основава еврейската страна в 1948 година, имаше мощно ционистическо придвижване, тука е идвал Бен-Гурион, първият президент, сказки е изнасял. Аз не бях, само че той идва и приказва за концепцията за отиването в Израел, ционистическата огромна концепция е това. Така че изселването е основно след основаването на сегашната еврейска страна в Израел. И тия 45 000 души отпътуваха. Останаха тука комунистите евреи. Ние останахме с убеждението, че тука след войната социалистическите хрумвания ще разрешат всички национални въпроси, че антисемитизмът ще изчезне, това разграничение ще отпадне, ще станем една опора, нали
И позволиха ли се?
Ами, нищо не се е разрешило (смее се). Нищо не се е разрешило, в противен случай, той си съществува антисемитизмът. Така че, такова беше отиването, изселването на евреите от България. И те, в първите години доста мъчно им е било там, било е извънредно. Едно, че още преди 9-ти септември едни групи тука, да речем, някои евреи – испански жители имаше, други жители – почнаха да се притесняват като непознати жители и започнаха да се уреждат и да си отпътуват там. Обаче англичаните имаха протекторат в Палестина, не ги пускаха. Има цялостен транспортен съд, върнат от Хайфа на Кипър с интернационалните евреи. Не ги пускат да слязат
Евреите в писателските среди тук по какъв начин се усещаха тогава?
Приемаха ни най-приятелски, както всички останали. Нямаше прояви на антисемитизъм и такива работи. Ние получихме в този момент по един орден " Иван Вазов ", ето го там, по случай 100 години на Съюза на българските писатели – тия, дето сме над 90-те и някогашните ръководители, Левчев, Кольо Георгиев
В тоя интервал до каква степен стигаше писателската независимост?
Имаше една самоцензура. Нали знаеш, че каквото искаш да напишеш, не можеш да го напишеш, някои го пишеха по-завоалирано. Аз като публицист в " Народна юноша " ходех, правех репортажи всякакви, виждам нещо там не е в ред – не става, не можеш да го напишеш това. Няма по какъв начин.
Като убиха Трайчо Костов, какво се говореше тогава?
Ужас беше! Ужас Вече се разбираше, че стават страшни неща, че набеждавания има, че измислици има А Трайчо Костов имаше доста въздействие, и то като един културен човек, доста културен секретар на партията. Трайчо Костов искаше с изключение на търговия и контакти със Съветския съюз, той и с Франция отвори някакви стопански връзки, оттова идва цялата работа, нали Вече беше ясно, че става жестока работата, че терорът стартира да работи. Унищожаване на хора. Защото имаше и други убийства. Горуня имаше един, и него го убиха. Имаше към този момент такива признаци, на убийства и на смълчаване, това го имаше.
Което ускорява мълчанието в книгите.
Естествено, естествено. Но самоцензурата безусловно вървеше, нямаше по какъв начин.
Гласуването на резолюцията за Солженицин по какъв начин стана?
За Солженицин имаше заседание. Джагаров беше ръководител тогава (подсмихва се). И трябваше да се гласоподава някаква резолюция против Солженицин, че е клеветническа книгата " Архипелаг Гулаг " и впрочем. И някои, като Валери Петров, Христо Ганев професор Гочо Гочев не знам дали, само че кой различен беше който не беше член на партията, само че беше член на Съюза, те не гласоподаваха тази декларация. И ги изключиха. Аз не бях на това заседание.
И се сътвори по едно време Клуба за публичност и преустрояване. Там бяха Искра Панова, (Чавдар) Кюранов Влизаше се с документално искане, с адреса.
И аз дадох на Искра Панова, която беше там: " Запознат съм с възгледите ви, така-така, адрес, телефон " Подадох си заявката. След време, учудих се, Евгения Иванова, бяхме в " Хисаря " в Дома на писателите и тя ми сподели: " Вие имате заявление, ще ви запиша. " – " Ами запишете ме " (смее се). Имаше хора, които се опасяваха. Аз не се опасявах, тъй като в моите квартири на " Софроний " са ставали такива събрания, че в случай че бяха разкрити, отивах и аз. Така че тука беше въпрос на табиет, безусловно. Една вечер Чавдар Кюранов и Искра споделиха: " Може ли едно заседание? " и идват с Желев. Аз не трябваше да участвам, апропо
Ползвали са ви като " явочна квартира "? (смях)
Като влязоха Искра, Чавдар и Желев и един професор от Софийския университет, и той беше в управлението на Клуба, аз ги оставих. Както и ония, един човек със смъртна присъда ръководеше заседание на " Софроний ", но в ония години, когато убиваха и бесеха. Та това ли ще ме уплаши тука (смее се).
А в книгите? Докъде ви беше куражът?
Ей по този начин, на места нещо да пробуташ, в случай че може, не рецензия, да разкажеш преживелица. Случи се с някой си човек, което подсказва за нещо си. Дотам. Не мога да се похваля. Не са ме преследвали за нещо написано. Не съм помислял дори. Имаше прекъсвания, да вземем за пример на Христо Ганев кино лентата, " Партизани ". Има спирани пиеси. На Джагаров " Прокурорът " е спирана.
А от книгите? " Лице " на Блага Димитрова.
" Лицето " не е спирана, излезе в " Български публицист ", не е спирана. Имам надписана " Пътуване към себе си " на Блага Димитрова, аз съм й редактор в издателство " Народна юноша ", която се счита за един от първите есеистични романи. Ето тази книга на Блага минаваше за а аз я пуснах като редактор. Можеше при някой различен да бъде спряна (смее се).
Защо не се случи да има " книги в чекмеджета " в България?
Те измислиха доста, че има книги спирани. Те излизаха, само че след това се пишеше, че тука по този начин или онака. После някои такива третостепенни създатели се хвалеха, че му спрели книгата, смут било, не знам какво си, чекмеджетата им били цялостни. Но аз не знам чак такива страхотни книги, че да са били спрени. Защото имаше издателства въпреки всичко, в случай че не в едно издателство, отиваш в друго. Но имаше редактори, които, въпреки че виждаха тия работи, пускаха книгата. Защитаваха я.
Защо в другите соц. страни всичко протестно потегля от писателските среди, а тука не се роди опозиция?
Знам ли за какво е по този начин. Аз не мога да обвинявам за това някоя душевна настройка на българския народ, само че по този начин или другояче, нямаше. Но забавното е, че въпреки всичко, доколкото имаше нещо, идваше от тия, да речем комунистически среди като Клуба за публичност и народна власт.
Как посрещнахте смяната?
Тогава имаше огромни очаквания. Аз все си мисля за тия две огромни разочарования в моя живот. Първото беше от това, което се получи сякаш от социализма, зрелия социализъм и впрочем. И другото, след очакванията в тоя Клуб за публичност и народна власт. Това, което се получи, огромното отчаяние след 1989 година Загубени години, които погубиха доста неща в духовната сфера, които бяха реализирани по този начин или другояче при социалистическото, по този начин наречено, общество. Не може да изключим тази интервенция, партийна и прочие в изкуството, което е извънредно, само че по този начин или другояче, за духовното развиване на страната – театри във всеки регионален град, симфонични оркестри във всеки регионален град, научни институти и те работеха и реализираха. За страдание, това беше погубено. Това беше второто отчаяние. Вместо да се реализира нещо, изгубиха се и очакванията
Как прописахте?
Моят първи роман излезе под псевдоним " В. Бешков ". В Пазарджик, където бях изселен, там написах един роман, който се наричаше " Търговия ". Имаше познати едни,
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ