Откъс от "Страстите на разума" на Ървинг Стоун
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Страстите на разсъдъка ", с създател Ървинг Стоун, възложен от Издателство " Ера "
Страстите на разсъдъка - Роман за живота на Зугмунд Фройд!
През 80-те години на 19 век Виена е модерната столица на Европа. Именно в този блестящ град, Зигмунд Фройд стартира дългогодишната си битка за освобождение на обществото от слепотата, оковите и страховете... " Страстите на разсъдъка " е историята на един невероятен човек, който потвърждава, че някои от най-тежките провокации не са на бойното поле или по върховете на планините, а вътре в нас, в сърцето и мозъка.
Фройд е един от най-изтъкнатите невролози във Виена по това време. Той се отхвърля от живот, изпълнен с благоденствие и изобилия, с цел да се трансформира в дръзновен откривател на непознатото. С новаторските си изследвания на сексуалността, Фройд рискува репутацията си, само че е съдбоносен и неотстъпчив в напъните си да промени вечно разбирането ни за човешката мотивация.
Ървинг Стоун се нагърбва с амбициозната задача да нарисува панорамно платно на живота на Зигмунд Фройд. С търпението на археолог Стоун разкрива слой след слой спорната психика на Фройд, като следва житейския му път малко по малко - дългите години на образование по медицина, бракът му с Марта Бернайс, сложното начало на лекарската му процедура, пътуванията му във Франция, Италия и Америка, професионалният конфликт с видни представители на здравната общественост, неспособни да одобряват революционните му хрумвания.
Също като художник разкрива пред читателя багрите на една комплицирана персона, чиито неуморни научни търсения довеждат до създаването на нов способ за лекуване на човешката душeвност.
С изключителна точност, създателят на " Страстите на разсъдъка " ни показва в колоритни елементи публичните и културни феномени, характеризиращи Европа при започване на предишното столетие. Пресъздава достоверната атмосфера на Виена и наблюдава социално-политически процеси, белязали ориста на няколко генерации.
" Страстите на разсъдъка " е изтънчен роман, пъстър с пикантни истории и бурни междуличностни спорове - изкуство, което Ървинг Стоун несъмнено владее.
Ървинг Стоун е основател на жанра биографичен разказ. С неуморното самообладание на историк, той години наред се рови в архиви, събира материали за живота на своя воин и по този начин се раждат ослепително написаните романи " Жажда за живот ", отдаден на Ван Гог, " Страдание и екстаз " – биографичен роман за Микеланджело, " Гръцкото богатство " – разказ за откривателя на Троя - Шлиман.
Творбите му пресъздават освен ориста на избрана персона, само че и детайлно обгръщат социално-икономическите условия и духовните полезности на съответната ера. Ървинг Стоун безпогрешно улавя пулса на времето, стремежите и страданията на новаторите, които бележат историята на човечеството.
Откъс от " Страстите на разсъдъка ", Ървинг Стоун
Безсмъртието значи да бъдеш обичан
от голям брой безименни хора.
Зигмунд Фройд
С обич и признателност обричам тази книга на моята брачна половинка Джийн Стоун – " домашната " ми редакторка, прочела двайсет и петте издадени мои книги, като в това време отгледа две деца, грижи се за красивия ни дом, урежда всички настоятелен въпроси, интензивно взе участие в публичния живот и поддържа положителното въодушевление на брачен партньор, прочут с сложния си темперамент.
Авторът
Пьрва част
Кулата на глупците
1.
Изкачваха се пъргаво, гъвкавите им юношески тела се движеха в равномерен синхрон. От двете страни на стръмната пътека се простираха поляни с ниска трева, измежду която надничаха жълти цветчета. Копринените венчелистчета на съсънките бяха увехнали още по Великден, само че пиренът, игликите и дивите рози образуваха пъстроцветен килим под вековните букови дървета.
Мъжът не беше висок – даже когато изпънеше плещи, бе едвам метър и седемдесет на растеж. Въпреки това той смяташе, че подхожда по височина на Марта Бернайс, която грациозно пристъпваше паралелно с него. Погледна скришом профила ѝ, за кой ли път възхищавайки се от изваяните брадичка, нос и чело, издаващи мощна воля.
Още му беше мъчно да осъзнае какво му се е случило. Бе едвам двайсет и шест годишен, времето му съвсем напълно бе отдадено на проучванията в региона на физиологията, провеждани в института на професор Брюке, което означаваше, че през идващите пет години не можеше да си разреши да се влюби, а сключването на брак се отлагаше за след най-малко още два пъти по толкоз години. Наистина, по време на следването химията не му вървеше, само че най-малко би трябвало да научи, че любовта и календарът не могат да се смесват.
– Не може да бъде! – възкликна. – Невъзможно е да се случи!
Девойката се обърна и смутено го изгледа. В гората цареше сумрак – долните клони на брезите бяха отсечени, високите корони от зелени листа закриваха слънцето. Хрумна му, че може би деликатните сенки, властващи в гъстите гори над Мьодлинг, укрепват хубостта на Марта – съгласно него тя бе най-прелестното творение на земята.
Девойката не се мислеше за хубавица, само че той я намираше неотразимо привлекателна; най-вече харесваше огромните ѝ сиво-зелени очи – чувствителни и нежни, проницателният ѝ взор – огледало на непоклатимата ѝ автономия. Гъстата ѝ кестенява коса беше разграничена на прав път и вчесана зад изящните ѝ ушенца. Изваяният ѝ нос беше леко щръкнал, а устните ѝ – съвършени съгласно мнението на спътника ѝ – бяха плътни и аленочервени. Само брадичката ѝ бе прекомерно волева за толкоз внимателно лице.
– За какво говорите? Какво е невероятно да се случи?
Тъкмо на това място пътеката завиваше и лъчите на слънцето проникваха през зеления листат покрив.
– Нима споделих нещо? Навярно повода е в дълбоката тишина, властваща тук. Май би трябвало да съм по-предпазлив, щом чувате всяка моя дума.
Бяха се озовали на невисоко каменисто плато, откъдето се виждаше градът в полите на планинското нагорнище. Отдалеч долиташе музика – оркестърът свиреше в Кюрпарк. Мьодлин беше очарователно провинциално градче, намиращо се на един час път с трен от Виена. С течение на времето бе станало фешън курорт за жителите на австрийската столица; малко алено море от покриви, застлани с керемиди, блестеше под лъчите на топлото юнско слънце; лозови насаждения покриваха стръмните скатове в далечината, скоро сочните гроздови зърна щяха да се трансфорат в младо вино, което напролет виенчаните ще пият във винарните – Heurigen Stuberln – в Гринцинг.
Марта гостуваше на фамилни другари, които имаха къща на Грилпарцергасе в Мьодлинг. Зигмунд пък тази заран бе дошъл с трен от Виена. Двамата с Марта прекосиха Кайзер Франц Йозеф Плац, по средата на който се намираше украсената със златни орнаменти Pestsaule – колона, издигната в памет на жертвите от чумна зараза преди доста години – продължиха по Хауптщрасе към някогашната постройка на градския съвет, забележителна със старинния часовник и кулата, напомняща на сложени една върху друга луковици, сетне потеглиха по Фаргасе около фонтана пред църквата " Свети Отомар ", властваща над градеца. Срещу нея се издигаше цилиндрична каменна кула.
– Прилича на онази част от италианска черква, в която се правят кръщенията – означи Марта, – само че локалните поданици упорстват, че това е костница. След като сте приключили медицина, ще ми обясните ли по какъв начин са хвърляли там единствено костите и какво се е случвало с другите остатъци?
– Нямам даже най-бегла визия – не забравяйте, че съм новак доктор без никакъв опит. Знаете ли, хрумна ми нещо. Напишете дисертация на тази тематика, а пък аз ще я показва във Факултета по медицина, с цел да ти бъде присъдена научна степен. Искате ли да станете лекар на медицинските науки?
– Не. Искам да бъда брачна половинка и майка на половин дузина дечурлига.
– Хм, проектът ви не е доста упорит. Едва ли ще се затрудните при реализирането му – подмятна той, пътем забелязвайки по какъв начин в полумрака на гъстата гора очите ѝ са добили смарагдов цвят.
– По-важно е да не се затрудня, откакто реализира задачата си. Разбирате ли, по душа съм романтичка. Мечтая да обичам брачна половинка си и най-малко половин век да пребивавам щастливо с него.
– О, в този момент разбирам, че в действителност сте доста амбициозна, Марта. Спомняте ли си един куплет от стихотворение на Хайне, който гласи:
Защо ми трябваше да се оженя –
все въздишаше горкичкият Плутон.
Откакто през прага младоженката пренесох,
истина една разбрах:
ергенският живот е бил като ария.
От мига, в който Прозерпина взех за булка,
ден не минава, без да оплача орис си злочеста.
Тя подвигна вежди:
– Нали не подкрепяте мнението на поета?
– Аз ли? Не, несъмнено. Бракът е основан за непретенциозни хора като мен. След привършване на церемонията ще бъда захласнат от брачната половинка си.
– Май Гьоте е споделил, че хиперболата се употребява от хора, които желаят да скрият същинските си усеща.
– Не, скъпа ми госпожице Бернайс, вие преди малко измислихте този откъс.
Той я познаваше прекомерно неотдавна, с цел да сформира лист на качествата ѝ, поради които се бе влюбил в нея, само че сигурно знаеше, че е запленен от гласа ѝ. Марта беше родом от Хамбург – най-гордият град на Ханзата. Говореше книжовен немски – чист, акуратен и толкоз друг от забър¬заното и някак отзивчиво напевно наречие на виенчаните.
Обяснила бе на Зигмунд каква е повода да резервира прелестната си дикция, макар че до момента в който е била в долните класове, съученичките ѝ са я считали за самонадеяна горделивка с възприятие за предимство над другите – обвинявания, отправяни от множеството виенчани по адрес на могъщите, преуспяващи поданици на Хамбург, които ревниво отстояват свободата си и са непоправими буржоа. Берман Бернайс, бащата на Марта, в продължение на 10 години бе незаместим помощник на фамозния икономист Лоренц декор Щайн от Виенския университет, само че блестящата му кариера бе прекъсната от неочакваната му гибел преди трийсет месеца през 1879 година.
– Когато потеглих на учебно заведение във Виена – изясни Марта, – бях едвам осемгодишна. Разбира се, бързо усвоих произношението на моите съученички и започнах да протакам думите. Веднъж татко ми ме заведе в кабинета си и сподели: " Малката ми, езикът, който приказваш, е някаква подигравка на немски. Думите " град " и " Щайн " се произнасят отсечено, не " грааад " и " Щааайн ". В последна сметка съученичките ми взеха решение, че методът, по който приказвам, е кусур, заслужен за жалост... да вземем за пример като заекването.
Двамата със Зигмунд потеглиха по друга от множеството разклоняващи се пътеки; по дънерите на дърветата край всяка имаше маркировка в друг цвят, помагаща на туристите да се ориентират измежду гъстите гори, разпростряли се на юг от Виена. Тъй като подметките се хлъзгаха по боровите иглички, с които беше обсипана пътеката, Зигмунд реши, че има благовидно опрощение да придържа спътницата си за лакътя. Тук клоните на дърветата не образуваха непрогледен свод над пътеката и жарките слънчеви лъчи напичаха грубо, но от сухите иглички и смолата по стволовете на дърветата се излъчваше магически мирис.
Отдалеч проехтя глас:
– Ехо! Ехо! Побързайте, лентяи!
И двамата се досещаха, че Ели, братът на Марта, който бе с година и половина по-голям от нея, тактично е избързал напред, с цел да ги остави уединено. В интерес на истината той предпочиташе заобиколните пътеки, по тази причина бе заставен да се придвижва два пъти по-бързо от спътниците си, с цел да не изостане от тях.
След към четвърт час се озоваха на билото, откъдето се разкриваше зашеметяваща панорама – Каленберг, именуван " локалната планина на Виена ", се извисяваше на двайсетина километра в северна посока, като че ли бдеше над огромния град.
Под високите дървета се бе сгушило малко кафене. Семейства, тръгнали на нормалния съботен излет, седяха на скамейки пред жестоко сковани дървени маси и пиеха кафе или бира. Зигмунд откри свободна масичка с мраморен плот, към която бяха подредени столове от ракита, и поръча три бутилки газиран ягодов сок. Когато сервитьорът ги донесе, тримата младежи по едно и също време натиснаха стъклените топчета на запушалките, които гръмко изплющяха. Ели на две глътки пресуши студената сладка напитка, след което хукна да търси нови пътеки. Преди да се отдалечи, се обърна и извика:
– Хей, да не сте посмели да изчезнете нанякъде. Ще се върна да ви взема!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (874)
Страстите на разсъдъка - Роман за живота на Зугмунд Фройд!
През 80-те години на 19 век Виена е модерната столица на Европа. Именно в този блестящ град, Зигмунд Фройд стартира дългогодишната си битка за освобождение на обществото от слепотата, оковите и страховете... " Страстите на разсъдъка " е историята на един невероятен човек, който потвърждава, че някои от най-тежките провокации не са на бойното поле или по върховете на планините, а вътре в нас, в сърцето и мозъка.
Фройд е един от най-изтъкнатите невролози във Виена по това време. Той се отхвърля от живот, изпълнен с благоденствие и изобилия, с цел да се трансформира в дръзновен откривател на непознатото. С новаторските си изследвания на сексуалността, Фройд рискува репутацията си, само че е съдбоносен и неотстъпчив в напъните си да промени вечно разбирането ни за човешката мотивация.
Ървинг Стоун се нагърбва с амбициозната задача да нарисува панорамно платно на живота на Зигмунд Фройд. С търпението на археолог Стоун разкрива слой след слой спорната психика на Фройд, като следва житейския му път малко по малко - дългите години на образование по медицина, бракът му с Марта Бернайс, сложното начало на лекарската му процедура, пътуванията му във Франция, Италия и Америка, професионалният конфликт с видни представители на здравната общественост, неспособни да одобряват революционните му хрумвания.
Също като художник разкрива пред читателя багрите на една комплицирана персона, чиито неуморни научни търсения довеждат до създаването на нов способ за лекуване на човешката душeвност.
С изключителна точност, създателят на " Страстите на разсъдъка " ни показва в колоритни елементи публичните и културни феномени, характеризиращи Европа при започване на предишното столетие. Пресъздава достоверната атмосфера на Виена и наблюдава социално-политически процеси, белязали ориста на няколко генерации.
" Страстите на разсъдъка " е изтънчен роман, пъстър с пикантни истории и бурни междуличностни спорове - изкуство, което Ървинг Стоун несъмнено владее.
Ървинг Стоун е основател на жанра биографичен разказ. С неуморното самообладание на историк, той години наред се рови в архиви, събира материали за живота на своя воин и по този начин се раждат ослепително написаните романи " Жажда за живот ", отдаден на Ван Гог, " Страдание и екстаз " – биографичен роман за Микеланджело, " Гръцкото богатство " – разказ за откривателя на Троя - Шлиман.
Творбите му пресъздават освен ориста на избрана персона, само че и детайлно обгръщат социално-икономическите условия и духовните полезности на съответната ера. Ървинг Стоун безпогрешно улавя пулса на времето, стремежите и страданията на новаторите, които бележат историята на човечеството.
Откъс от " Страстите на разсъдъка ", Ървинг Стоун
Безсмъртието значи да бъдеш обичан
от голям брой безименни хора.
Зигмунд Фройд
С обич и признателност обричам тази книга на моята брачна половинка Джийн Стоун – " домашната " ми редакторка, прочела двайсет и петте издадени мои книги, като в това време отгледа две деца, грижи се за красивия ни дом, урежда всички настоятелен въпроси, интензивно взе участие в публичния живот и поддържа положителното въодушевление на брачен партньор, прочут с сложния си темперамент.
Авторът
Пьрва част
Кулата на глупците
1.
Изкачваха се пъргаво, гъвкавите им юношески тела се движеха в равномерен синхрон. От двете страни на стръмната пътека се простираха поляни с ниска трева, измежду която надничаха жълти цветчета. Копринените венчелистчета на съсънките бяха увехнали още по Великден, само че пиренът, игликите и дивите рози образуваха пъстроцветен килим под вековните букови дървета.
Мъжът не беше висок – даже когато изпънеше плещи, бе едвам метър и седемдесет на растеж. Въпреки това той смяташе, че подхожда по височина на Марта Бернайс, която грациозно пристъпваше паралелно с него. Погледна скришом профила ѝ, за кой ли път възхищавайки се от изваяните брадичка, нос и чело, издаващи мощна воля.
Още му беше мъчно да осъзнае какво му се е случило. Бе едвам двайсет и шест годишен, времето му съвсем напълно бе отдадено на проучванията в региона на физиологията, провеждани в института на професор Брюке, което означаваше, че през идващите пет години не можеше да си разреши да се влюби, а сключването на брак се отлагаше за след най-малко още два пъти по толкоз години. Наистина, по време на следването химията не му вървеше, само че най-малко би трябвало да научи, че любовта и календарът не могат да се смесват.
– Не може да бъде! – възкликна. – Невъзможно е да се случи!
Девойката се обърна и смутено го изгледа. В гората цареше сумрак – долните клони на брезите бяха отсечени, високите корони от зелени листа закриваха слънцето. Хрумна му, че може би деликатните сенки, властващи в гъстите гори над Мьодлинг, укрепват хубостта на Марта – съгласно него тя бе най-прелестното творение на земята.
Девойката не се мислеше за хубавица, само че той я намираше неотразимо привлекателна; най-вече харесваше огромните ѝ сиво-зелени очи – чувствителни и нежни, проницателният ѝ взор – огледало на непоклатимата ѝ автономия. Гъстата ѝ кестенява коса беше разграничена на прав път и вчесана зад изящните ѝ ушенца. Изваяният ѝ нос беше леко щръкнал, а устните ѝ – съвършени съгласно мнението на спътника ѝ – бяха плътни и аленочервени. Само брадичката ѝ бе прекомерно волева за толкоз внимателно лице.
– За какво говорите? Какво е невероятно да се случи?
Тъкмо на това място пътеката завиваше и лъчите на слънцето проникваха през зеления листат покрив.
– Нима споделих нещо? Навярно повода е в дълбоката тишина, властваща тук. Май би трябвало да съм по-предпазлив, щом чувате всяка моя дума.
Бяха се озовали на невисоко каменисто плато, откъдето се виждаше градът в полите на планинското нагорнище. Отдалеч долиташе музика – оркестърът свиреше в Кюрпарк. Мьодлин беше очарователно провинциално градче, намиращо се на един час път с трен от Виена. С течение на времето бе станало фешън курорт за жителите на австрийската столица; малко алено море от покриви, застлани с керемиди, блестеше под лъчите на топлото юнско слънце; лозови насаждения покриваха стръмните скатове в далечината, скоро сочните гроздови зърна щяха да се трансфорат в младо вино, което напролет виенчаните ще пият във винарните – Heurigen Stuberln – в Гринцинг.
Марта гостуваше на фамилни другари, които имаха къща на Грилпарцергасе в Мьодлинг. Зигмунд пък тази заран бе дошъл с трен от Виена. Двамата с Марта прекосиха Кайзер Франц Йозеф Плац, по средата на който се намираше украсената със златни орнаменти Pestsaule – колона, издигната в памет на жертвите от чумна зараза преди доста години – продължиха по Хауптщрасе към някогашната постройка на градския съвет, забележителна със старинния часовник и кулата, напомняща на сложени една върху друга луковици, сетне потеглиха по Фаргасе около фонтана пред църквата " Свети Отомар ", властваща над градеца. Срещу нея се издигаше цилиндрична каменна кула.
– Прилича на онази част от италианска черква, в която се правят кръщенията – означи Марта, – само че локалните поданици упорстват, че това е костница. След като сте приключили медицина, ще ми обясните ли по какъв начин са хвърляли там единствено костите и какво се е случвало с другите остатъци?
– Нямам даже най-бегла визия – не забравяйте, че съм новак доктор без никакъв опит. Знаете ли, хрумна ми нещо. Напишете дисертация на тази тематика, а пък аз ще я показва във Факултета по медицина, с цел да ти бъде присъдена научна степен. Искате ли да станете лекар на медицинските науки?
– Не. Искам да бъда брачна половинка и майка на половин дузина дечурлига.
– Хм, проектът ви не е доста упорит. Едва ли ще се затрудните при реализирането му – подмятна той, пътем забелязвайки по какъв начин в полумрака на гъстата гора очите ѝ са добили смарагдов цвят.
– По-важно е да не се затрудня, откакто реализира задачата си. Разбирате ли, по душа съм романтичка. Мечтая да обичам брачна половинка си и най-малко половин век да пребивавам щастливо с него.
– О, в този момент разбирам, че в действителност сте доста амбициозна, Марта. Спомняте ли си един куплет от стихотворение на Хайне, който гласи:
Защо ми трябваше да се оженя –
все въздишаше горкичкият Плутон.
Откакто през прага младоженката пренесох,
истина една разбрах:
ергенският живот е бил като ария.
От мига, в който Прозерпина взех за булка,
ден не минава, без да оплача орис си злочеста.
Тя подвигна вежди:
– Нали не подкрепяте мнението на поета?
– Аз ли? Не, несъмнено. Бракът е основан за непретенциозни хора като мен. След привършване на церемонията ще бъда захласнат от брачната половинка си.
– Май Гьоте е споделил, че хиперболата се употребява от хора, които желаят да скрият същинските си усеща.
– Не, скъпа ми госпожице Бернайс, вие преди малко измислихте този откъс.
Той я познаваше прекомерно неотдавна, с цел да сформира лист на качествата ѝ, поради които се бе влюбил в нея, само че сигурно знаеше, че е запленен от гласа ѝ. Марта беше родом от Хамбург – най-гордият град на Ханзата. Говореше книжовен немски – чист, акуратен и толкоз друг от забър¬заното и някак отзивчиво напевно наречие на виенчаните.
Обяснила бе на Зигмунд каква е повода да резервира прелестната си дикция, макар че до момента в който е била в долните класове, съученичките ѝ са я считали за самонадеяна горделивка с възприятие за предимство над другите – обвинявания, отправяни от множеството виенчани по адрес на могъщите, преуспяващи поданици на Хамбург, които ревниво отстояват свободата си и са непоправими буржоа. Берман Бернайс, бащата на Марта, в продължение на 10 години бе незаместим помощник на фамозния икономист Лоренц декор Щайн от Виенския университет, само че блестящата му кариера бе прекъсната от неочакваната му гибел преди трийсет месеца през 1879 година.
– Когато потеглих на учебно заведение във Виена – изясни Марта, – бях едвам осемгодишна. Разбира се, бързо усвоих произношението на моите съученички и започнах да протакам думите. Веднъж татко ми ме заведе в кабинета си и сподели: " Малката ми, езикът, който приказваш, е някаква подигравка на немски. Думите " град " и " Щайн " се произнасят отсечено, не " грааад " и " Щааайн ". В последна сметка съученичките ми взеха решение, че методът, по който приказвам, е кусур, заслужен за жалост... да вземем за пример като заекването.
Двамата със Зигмунд потеглиха по друга от множеството разклоняващи се пътеки; по дънерите на дърветата край всяка имаше маркировка в друг цвят, помагаща на туристите да се ориентират измежду гъстите гори, разпростряли се на юг от Виена. Тъй като подметките се хлъзгаха по боровите иглички, с които беше обсипана пътеката, Зигмунд реши, че има благовидно опрощение да придържа спътницата си за лакътя. Тук клоните на дърветата не образуваха непрогледен свод над пътеката и жарките слънчеви лъчи напичаха грубо, но от сухите иглички и смолата по стволовете на дърветата се излъчваше магически мирис.
Отдалеч проехтя глас:
– Ехо! Ехо! Побързайте, лентяи!
И двамата се досещаха, че Ели, братът на Марта, който бе с година и половина по-голям от нея, тактично е избързал напред, с цел да ги остави уединено. В интерес на истината той предпочиташе заобиколните пътеки, по тази причина бе заставен да се придвижва два пъти по-бързо от спътниците си, с цел да не изостане от тях.
След към четвърт час се озоваха на билото, откъдето се разкриваше зашеметяваща панорама – Каленберг, именуван " локалната планина на Виена ", се извисяваше на двайсетина километра в северна посока, като че ли бдеше над огромния град.
Под високите дървета се бе сгушило малко кафене. Семейства, тръгнали на нормалния съботен излет, седяха на скамейки пред жестоко сковани дървени маси и пиеха кафе или бира. Зигмунд откри свободна масичка с мраморен плот, към която бяха подредени столове от ракита, и поръча три бутилки газиран ягодов сок. Когато сервитьорът ги донесе, тримата младежи по едно и също време натиснаха стъклените топчета на запушалките, които гръмко изплющяха. Ели на две глътки пресуши студената сладка напитка, след което хукна да търси нови пътеки. Преди да се отдалечи, се обърна и извика:
– Хей, да не сте посмели да изчезнете нанякъде. Ще се върна да ви взема!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (874)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ