Откъс от "Роман за Полански" на Роман Полански
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Роман за Полански " с създател Роман Полански, възложен от Издателство " Колибри "
Сензационната автобиографична книга на Роман Полански " Роман за Полански " към този момент има българско издание!
Роден през 1933 година в Париж, Роман Полански е един от най-големите модерни кинорежисьори, прочут продуцент, създател и артист. Макар и покорил света с филмите си, той непрекъснато се намира под светлината на прожекторите с трагичните и скандални събития в своя живот: като се стартира от гибелта на първата му брачна половинка Шарън Тейт и се стигне до обвиняванията в обезчестяване, които се сипят и през днешния ден.
В тази книга Полански разказва искрено всички свои възходи и падения, компликации и триумфи. Разказва за детството си в окупираната от нацистите Полша, за годините си на обучение в Лодзката кино школа през 50-те години, за първите си години в Париж и напъните си да се наложи като режисьор, както и за интернационалните си триумфи в лондонския и холивудския си интервал през 60-те. Режисьорът не икономисва детайлности за браковете и другарствата си, за годините, изпълнени с разочарования, арест и затвор.
Заради мрачната си, неповторима вероятност и нихилистичния си метод към воденето на описа, Роман Полански се спряга като забележителна фигура в международната кинематография. Филмите му постоянно се съпоставят с тези на Алфред Хичкок - поради присъщата приложимост на черен комизъм, напрежение и сюрреализъм. Той постоянно споделя аморални истории за елементарни хора, борещи се с един неприятелски и подигравателен свят. Сред най-обсъжданите негови произведения се подреждат: Бебето на Розмари, Китайски квартал, Пианистът, Деветата врата, Горчива луна.
превод Галина Меламед
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Роман Полански, " Роман за Полански "
Бих желал читателят да си спомни, че тази книга е написана преди повече от трийсет годи- ни. Като я чете през днешния ден, човек има възприятието, че сме живели на друга планета. Забравили сме какъв брой толерантно и свободно е било нашето общество.
Роман Полански Есента на 2015 година
Колкото и надалеч да се връщам в спомените си, границата сред реалност и фикция е отчайващо неразбираема.
Беше ми необходим съвсем цялостен живот, с цел да схвана, че тъкмо в това е ключът към съществуването ми. Стигнах до тази истина след доста скърби, конфликти, произшествия и разочарования. Но пък видях по какъв начин се разтварят пред мен порти, които в противоположен случай биха останали затворени вечно.
Изкуството и поезията, фантазията и измислицата постоянно са ми изглеждали по-реални от ограничавания свят на комунистическа Полша, където израснах. Бях напълно млад, само че имах възприятието, че съм друг от околните; живеех в различен свят, който беше единствено мой, тъй като бе плод на въображението ми.
Не можех да участвам на колоездачно съревнование в Краков, без незабавно да си показва, че съм предстоящ първенец. Не можех да виждам филм, без да видя себе си в основната роля и даже като режисьор зад камерата. Седнал на последния балкон в театъра, нито за момент не се съмнявах, че рано или късно точно аз ще привличам погледите на всички от сцената във Варшава, Москва и даже – за какво не – в Париж, културната столица на света, толкоз далечна и толкоз сантиментална.
Всички деца мечтаят по същия метод. Но за разлика от множеството, които скоро се помиряват със сивотата на всекидневието, аз нито за момент не се съмнявах, че фантазиите ми ще се осъществят. Бях обладан от наивната и глуповата убеденост, че това освен е допустимо, само че е и неизбежно, предопределено и ще се сбъдне, тъкмо както и унилото битие, което обикновено би ми било отредено.
Приятелите и околните ми, привикнали с тази фикс идея за великолепие, доста скоро започнаха да се отнасят с мен като със палячо. Винаги съм обожавал да развеселявам и с удоволствие играех тази роля. Не се засягах. На моменти пред мен се изправяха такива трудности, че имах потребност от цялото си въображение единствено с цел да оцелея.
Не доста от дълго време, през една януарска вечер в спектакъл " Марини " в Париж една от детските ми фантазии се сбъдна като надмина всичките ми мечти. Облечен като Моцарт по френска мода и с напудрена перука се готвех да изляза на сцената в двойната роля на режисьор и реализатор на една от основните функции в представлението.
Публиката на премиерата, примес от политици и кино звезди, от известни персони и всемирски величия, беше това, което публицистите обичат да посочват блестяща. Естествено бях удивен и поласкан, само че мислех повече за старите си другари, които бяха пристигнали да ме поддържат с наличието си. Някои идваха от другия завършек на света и това означаваше, че за тях значех нещо, че в последна сметка имах в най-широкия смисъл на думата семейство.
Пиесата, която щяхме да играем, беше " Амадеус " от Питър Шафър. От началото до края на представлението неуморните. " вентичели ", както назовават клюкарите, афишират и изясняват действието сходно на античния хор. Тъй като чаках зад кулисите, заслушан в тяхното змийско съскане, като че ли чух неразбираемото шушукане на гласове от предишното ми. Някои ми се караха и ме укоряваха за безконечните ми бленувания, само че долавях и тези, чиито насърчения ми помогнаха да ги осъществя.
В този момент границата сред реалност и въображение в действителност престана да съществува. В последна сметка те се бяха слели в едно.
В избраното време излязох на сцената и започнах да играя със същата лекост и липса на задръжки, както играех като дете пред другари. Но до момента в който изживявах последните трагични години на Моцарт, още веднъж започнах да мечтая. Внезапно открих, че някаква театрална нишка свързва другите видимо разпокъсани събития в живота ми – моментите на напредък и драма, насладите и тъгите, пристрастеностите и изцяло действителните с жестокостта си премеждия. Еднакво мъчно ми беше да разграничавам лицата, видяни оттатък светлината на рампата, и фантомите от предишното ми. Сякаш играех пред всичките си другари, пред всички хора, които съм обичал в миналото и в този момент, пред живите и мъртвите.
" Амадеус " свърши. Залата светна; публиката стана на крайници и ни аплодираше, викайки ура. Многократно ни извикаха на сцената. Все още зашеметен, прекосих пешком стотината метра, които ме отделяха от нашия клуб, където от няколко години бях непрекъснат клиент. С помощта на шампанското открих, че разликата сред минало и бъдеще продължава да ми се изплъзва, въпреки че в това време празнуването на премиерата ни бе в разгара си. В мозъка ми този празник се смеси с сходни моменти, които бях претърпял в Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис и напълно неотдавна във Варшава.
Всъщност бях режисирал и играл в полска режисура на " Амадеус " малко преди да стартира работата по спектакъла в Париж. Престоят ни във Варшава се състоя преди военния прелом, който попречи на доста мои полски другари да дойдат на парижката ми премиера. Дори татко ми, който в никакъв случай не би пропуснал подобен случай, не съумя да излезе от Краков.
" Войната ", както ние поляците казвахме, хвърляше злокобната си сянка върху това, което би трябвало да бъде най-веселият и най-светъл миг от кариерата ми. Премиерата ни във Варшава бе изключително вълнуваща, тъй като участваха доста от хората, които ме бяха учили и основали. Срещайки ги, говорейки с тях, посещавайки места, които не бях виждал от детството си, се потопих в мемоари.
Детето възприема нещата с изясненост и близост, които в никакъв случай повече няма да има.
Първите ми мемоари са от улица " Коморовски " в Краков, където живеехме, когато бях на четири години. Над всяка външна врата имаше каменна статуя на животно в жанр сецесион – слон, бизон, таралеж. Митичното животно над номер девет беше някакъв противен хибрид – полуорел, полудракон.
По това време къщата бе новопостроена и към момента миришеше на прясна багра. Имаше два жилището на площадката на втория етаж. Нашият бе вдясно, дребен, ярък, безоблачен, съвременен като се изключи обичайните фаянсови печки. Двете съществени пространства гледаха към улица " Коморовски " – спокойна и богаташка. Зад кооперацията имаше многолюден пазар. По това време селянките към момента продаваха маслото и яйцата от врата на врата и техният аромат на плантация се смесваше с незабравимото благоухание на самуните самун, разнасяни от чираците на хлебарите.
Майка ми беше доста подредена жена. Апартаментът ни беше безупречно чист. Единственото кътче на хаос бе дребен килер до страничната стена на балкона, където бе цялостно с всевъзможни вехтории, измежду които и един загадъчен уред. Баща ми твърдеше, че това рисково нещо му показвало по кое време го неистина. Донякъде податлив да имам вяра в съществуването на подобен апарат, ужасно ме беше гняв, че го държим в дома ни. Подлагаха ме на този домакински детектор на лъжата всякога, когато ме подозираха, че не споделям истината. Много по-късно съумях да схвана, че в действителност става дума за остаряла лампа с доста чудновата структура.
Баща ми не беше богат, само че нищо не ми липсваше. При все това бях във всяко отношение взискателно, мъчно и безсрамно дете, изпадах в нервни рецесии – гадно, капризно хлапе. Защо? Може би поради дългите руси коси, които ненавиждах, тъй като поради тях възрастните постоянно ме взимаха за момиче. А може би по този метод реагирах на тези, които ми се подиграваха и имитираха моето френско " р ".
Родил съм се в Париж в годината, когато Хитлер идва на власт, и съм прекарал там първите три години от живота си, за които нищо не помня, само че бях възприел френски акцент и се отървах от него едвам на пет или шест години. На всичко от горната страна имах проблем и с дребното си име. В желанието си да ми дадат нещо френско, родителите ми ме бяха записали като Реймон, като неправилно бяха решили, че то подхожда на много баналното име Роман. За жал елементарен поляк не може да произнесе Реймон и споделя Ремо. Екзотизмът на това име ме дразнеше и ме изпълваше с подобен яд, че побързах да го сменя при първа опция. От този ден за всички, като се изключи някои възхитени родственици, станах Роман и даже, както споделяха умалително на полски, Ромек.
Винаги трябваше да стане моето. Както татко ми след това ми натякваше, крещял съм, когато желал да ме държи за ръка по ескалатора в метрото. Удрях с крайник и посинявах от гняв. Реагирах по същия метод, когато той искаше да си вземе скъпоценния фотоапарат, който влачех зад себе си като играчка.
Сърдех се за нищо и никакво. На 18 август, за петия ми рожден ден, вуйна Теофила ми подари луксозна алена пожарна кола с същински гумени колела, преносими стълби и отряд пожарникари. Докато родителите ми и гостите им разговаряха с удоволствие – тържеството май бе повече в тяхна чест, в сравнение с в моя, – аз се оказах зарязан и взех решение да се възползвам от случая и да прегледам по-подробно подаръка.
След като смъкнах членовете на отряда, взех решение да махна и водача от седалката. Фигурката се счупи в ръката ми – беше залепена. Ужасèн, бързо я скрих в най-близката печка. Когато възрастните взеха решение най-накрая да ми извърнат внимание, видяха неналичието на водача на колата ми. Престорих се, че не знам нищо, само че майка ми незабавно откри изчезналата дрънкулка. Хорът от снизходителни смехове за дребната ми беля ме нарани повече и от най-строгото наказване.
Всички тези подиуми нахлуват в паметта ми безсистемно, само че са останали необикновено живи и отчетливи. Тъй като към момента няма нито едно предрешение, което да му служи за съпоставяне, мозъкът на детето с цялата си прохлада и целокупност възприема новите усещания и ги натрупва в хаос.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (804)
Сензационната автобиографична книга на Роман Полански " Роман за Полански " към този момент има българско издание!
Роден през 1933 година в Париж, Роман Полански е един от най-големите модерни кинорежисьори, прочут продуцент, създател и артист. Макар и покорил света с филмите си, той непрекъснато се намира под светлината на прожекторите с трагичните и скандални събития в своя живот: като се стартира от гибелта на първата му брачна половинка Шарън Тейт и се стигне до обвиняванията в обезчестяване, които се сипят и през днешния ден.
В тази книга Полански разказва искрено всички свои възходи и падения, компликации и триумфи. Разказва за детството си в окупираната от нацистите Полша, за годините си на обучение в Лодзката кино школа през 50-те години, за първите си години в Париж и напъните си да се наложи като режисьор, както и за интернационалните си триумфи в лондонския и холивудския си интервал през 60-те. Режисьорът не икономисва детайлности за браковете и другарствата си, за годините, изпълнени с разочарования, арест и затвор.
Заради мрачната си, неповторима вероятност и нихилистичния си метод към воденето на описа, Роман Полански се спряга като забележителна фигура в международната кинематография. Филмите му постоянно се съпоставят с тези на Алфред Хичкок - поради присъщата приложимост на черен комизъм, напрежение и сюрреализъм. Той постоянно споделя аморални истории за елементарни хора, борещи се с един неприятелски и подигравателен свят. Сред най-обсъжданите негови произведения се подреждат: Бебето на Розмари, Китайски квартал, Пианистът, Деветата врата, Горчива луна.
превод Галина Меламед
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Роман Полански, " Роман за Полански "
Бих желал читателят да си спомни, че тази книга е написана преди повече от трийсет годи- ни. Като я чете през днешния ден, човек има възприятието, че сме живели на друга планета. Забравили сме какъв брой толерантно и свободно е било нашето общество.
Роман Полански Есента на 2015 година
Колкото и надалеч да се връщам в спомените си, границата сред реалност и фикция е отчайващо неразбираема.
Беше ми необходим съвсем цялостен живот, с цел да схвана, че тъкмо в това е ключът към съществуването ми. Стигнах до тази истина след доста скърби, конфликти, произшествия и разочарования. Но пък видях по какъв начин се разтварят пред мен порти, които в противоположен случай биха останали затворени вечно.
Изкуството и поезията, фантазията и измислицата постоянно са ми изглеждали по-реални от ограничавания свят на комунистическа Полша, където израснах. Бях напълно млад, само че имах възприятието, че съм друг от околните; живеех в различен свят, който беше единствено мой, тъй като бе плод на въображението ми.
Не можех да участвам на колоездачно съревнование в Краков, без незабавно да си показва, че съм предстоящ първенец. Не можех да виждам филм, без да видя себе си в основната роля и даже като режисьор зад камерата. Седнал на последния балкон в театъра, нито за момент не се съмнявах, че рано или късно точно аз ще привличам погледите на всички от сцената във Варшава, Москва и даже – за какво не – в Париж, културната столица на света, толкоз далечна и толкоз сантиментална.
Всички деца мечтаят по същия метод. Но за разлика от множеството, които скоро се помиряват със сивотата на всекидневието, аз нито за момент не се съмнявах, че фантазиите ми ще се осъществят. Бях обладан от наивната и глуповата убеденост, че това освен е допустимо, само че е и неизбежно, предопределено и ще се сбъдне, тъкмо както и унилото битие, което обикновено би ми било отредено.
Приятелите и околните ми, привикнали с тази фикс идея за великолепие, доста скоро започнаха да се отнасят с мен като със палячо. Винаги съм обожавал да развеселявам и с удоволствие играех тази роля. Не се засягах. На моменти пред мен се изправяха такива трудности, че имах потребност от цялото си въображение единствено с цел да оцелея.
Не доста от дълго време, през една януарска вечер в спектакъл " Марини " в Париж една от детските ми фантазии се сбъдна като надмина всичките ми мечти. Облечен като Моцарт по френска мода и с напудрена перука се готвех да изляза на сцената в двойната роля на режисьор и реализатор на една от основните функции в представлението.
Публиката на премиерата, примес от политици и кино звезди, от известни персони и всемирски величия, беше това, което публицистите обичат да посочват блестяща. Естествено бях удивен и поласкан, само че мислех повече за старите си другари, които бяха пристигнали да ме поддържат с наличието си. Някои идваха от другия завършек на света и това означаваше, че за тях значех нещо, че в последна сметка имах в най-широкия смисъл на думата семейство.
Пиесата, която щяхме да играем, беше " Амадеус " от Питър Шафър. От началото до края на представлението неуморните. " вентичели ", както назовават клюкарите, афишират и изясняват действието сходно на античния хор. Тъй като чаках зад кулисите, заслушан в тяхното змийско съскане, като че ли чух неразбираемото шушукане на гласове от предишното ми. Някои ми се караха и ме укоряваха за безконечните ми бленувания, само че долавях и тези, чиито насърчения ми помогнаха да ги осъществя.
В този момент границата сред реалност и въображение в действителност престана да съществува. В последна сметка те се бяха слели в едно.
В избраното време излязох на сцената и започнах да играя със същата лекост и липса на задръжки, както играех като дете пред другари. Но до момента в който изживявах последните трагични години на Моцарт, още веднъж започнах да мечтая. Внезапно открих, че някаква театрална нишка свързва другите видимо разпокъсани събития в живота ми – моментите на напредък и драма, насладите и тъгите, пристрастеностите и изцяло действителните с жестокостта си премеждия. Еднакво мъчно ми беше да разграничавам лицата, видяни оттатък светлината на рампата, и фантомите от предишното ми. Сякаш играех пред всичките си другари, пред всички хора, които съм обичал в миналото и в този момент, пред живите и мъртвите.
" Амадеус " свърши. Залата светна; публиката стана на крайници и ни аплодираше, викайки ура. Многократно ни извикаха на сцената. Все още зашеметен, прекосих пешком стотината метра, които ме отделяха от нашия клуб, където от няколко години бях непрекъснат клиент. С помощта на шампанското открих, че разликата сред минало и бъдеще продължава да ми се изплъзва, въпреки че в това време празнуването на премиерата ни бе в разгара си. В мозъка ми този празник се смеси с сходни моменти, които бях претърпял в Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис и напълно неотдавна във Варшава.
Всъщност бях режисирал и играл в полска режисура на " Амадеус " малко преди да стартира работата по спектакъла в Париж. Престоят ни във Варшава се състоя преди военния прелом, който попречи на доста мои полски другари да дойдат на парижката ми премиера. Дори татко ми, който в никакъв случай не би пропуснал подобен случай, не съумя да излезе от Краков.
" Войната ", както ние поляците казвахме, хвърляше злокобната си сянка върху това, което би трябвало да бъде най-веселият и най-светъл миг от кариерата ми. Премиерата ни във Варшава бе изключително вълнуваща, тъй като участваха доста от хората, които ме бяха учили и основали. Срещайки ги, говорейки с тях, посещавайки места, които не бях виждал от детството си, се потопих в мемоари.
Детето възприема нещата с изясненост и близост, които в никакъв случай повече няма да има.
Първите ми мемоари са от улица " Коморовски " в Краков, където живеехме, когато бях на четири години. Над всяка външна врата имаше каменна статуя на животно в жанр сецесион – слон, бизон, таралеж. Митичното животно над номер девет беше някакъв противен хибрид – полуорел, полудракон.
По това време къщата бе новопостроена и към момента миришеше на прясна багра. Имаше два жилището на площадката на втория етаж. Нашият бе вдясно, дребен, ярък, безоблачен, съвременен като се изключи обичайните фаянсови печки. Двете съществени пространства гледаха към улица " Коморовски " – спокойна и богаташка. Зад кооперацията имаше многолюден пазар. По това време селянките към момента продаваха маслото и яйцата от врата на врата и техният аромат на плантация се смесваше с незабравимото благоухание на самуните самун, разнасяни от чираците на хлебарите.
Майка ми беше доста подредена жена. Апартаментът ни беше безупречно чист. Единственото кътче на хаос бе дребен килер до страничната стена на балкона, където бе цялостно с всевъзможни вехтории, измежду които и един загадъчен уред. Баща ми твърдеше, че това рисково нещо му показвало по кое време го неистина. Донякъде податлив да имам вяра в съществуването на подобен апарат, ужасно ме беше гняв, че го държим в дома ни. Подлагаха ме на този домакински детектор на лъжата всякога, когато ме подозираха, че не споделям истината. Много по-късно съумях да схвана, че в действителност става дума за остаряла лампа с доста чудновата структура.
Баща ми не беше богат, само че нищо не ми липсваше. При все това бях във всяко отношение взискателно, мъчно и безсрамно дете, изпадах в нервни рецесии – гадно, капризно хлапе. Защо? Може би поради дългите руси коси, които ненавиждах, тъй като поради тях възрастните постоянно ме взимаха за момиче. А може би по този метод реагирах на тези, които ми се подиграваха и имитираха моето френско " р ".
Родил съм се в Париж в годината, когато Хитлер идва на власт, и съм прекарал там първите три години от живота си, за които нищо не помня, само че бях възприел френски акцент и се отървах от него едвам на пет или шест години. На всичко от горната страна имах проблем и с дребното си име. В желанието си да ми дадат нещо френско, родителите ми ме бяха записали като Реймон, като неправилно бяха решили, че то подхожда на много баналното име Роман. За жал елементарен поляк не може да произнесе Реймон и споделя Ремо. Екзотизмът на това име ме дразнеше и ме изпълваше с подобен яд, че побързах да го сменя при първа опция. От този ден за всички, като се изключи някои възхитени родственици, станах Роман и даже, както споделяха умалително на полски, Ромек.
Винаги трябваше да стане моето. Както татко ми след това ми натякваше, крещял съм, когато желал да ме държи за ръка по ескалатора в метрото. Удрях с крайник и посинявах от гняв. Реагирах по същия метод, когато той искаше да си вземе скъпоценния фотоапарат, който влачех зад себе си като играчка.
Сърдех се за нищо и никакво. На 18 август, за петия ми рожден ден, вуйна Теофила ми подари луксозна алена пожарна кола с същински гумени колела, преносими стълби и отряд пожарникари. Докато родителите ми и гостите им разговаряха с удоволствие – тържеството май бе повече в тяхна чест, в сравнение с в моя, – аз се оказах зарязан и взех решение да се възползвам от случая и да прегледам по-подробно подаръка.
След като смъкнах членовете на отряда, взех решение да махна и водача от седалката. Фигурката се счупи в ръката ми – беше залепена. Ужасèн, бързо я скрих в най-близката печка. Когато възрастните взеха решение най-накрая да ми извърнат внимание, видяха неналичието на водача на колата ми. Престорих се, че не знам нищо, само че майка ми незабавно откри изчезналата дрънкулка. Хорът от снизходителни смехове за дребната ми беля ме нарани повече и от най-строгото наказване.
Всички тези подиуми нахлуват в паметта ми безсистемно, само че са останали необикновено живи и отчетливи. Тъй като към момента няма нито едно предрешение, което да му служи за съпоставяне, мозъкът на детето с цялата си прохлада и целокупност възприема новите усещания и ги натрупва в хаос.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (804)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ