"Китара от палисандрово дърво" на Кристина Гавран
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Китара от палисандрово дърво " с авторКристина Гавран, възложен от 4здателство " Колибри ".
Разгръщаме екзотичното заглавие " Китара от палисандрово дърво ". Структуриран като мозайка от истории, като музикална комбинация, романът на Кристина Гавран третира универсални проблеми за женската жертвеност и мъченичество; за майчинството и любовта; за свободата и трансформиращата мощ на творчеството
На фокус в " Китара от палисандрово дърво " са орисите на пет дами, обитаващи отдалечени във времето и пространството светове: митологични, подчинени на суеверията и патриархалните правила, и модерни, където към този момент са в действие разнообразни модели на държание. Пет истории на дами (като петте струни на китарата), които минават през непреодолими граници и по този начин реализират своята еманципираност и житейската си задача. А връзката сред тях е приказното странствуване през годините на една неповторима китара - от посятото семенце през израстването му като палисандрово дърво до превръщането му в произведение на изкуството, въплътило душата на Майстора и гения на Музиканта. За да събере фрагментите от живота в приключена целокупност.
Кристина Гавран е родена през 1987 година в Загреб. Завършила е драматургия в Загребската академия за трагични изкуства. Работила е като сценичен възпитател и началник на семинари по креативно писане. Автор е на драматургични творби за деца и възрастни. За своя алманах с разкази " Дъжд в Индия, лято в Берлин " (2016) получава премията на Асоциацията на хърватските писатели за най-хубава дебютна книга. През 2018 година печели овациите на публиката и рецензията с дебютния си разказ: " Китара от палисандрово дърво ". Живее и работи в Англия, където взе участие в театрални и литературни планове.
превод Ася Тихинова-Йованович, художник Стефан Касъров
Китара от палисандрово дървoС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " Китара от палисандрово дърво " на Кристина Гавран
РУЖА
Cinzia Milani - Danse Rythmique (Ida Presti)
Ръцете ѝ бяха лилави, от пръстите ѝ капеше багра и оставяше петна, които се стичаха в кървавото езеро в дъното на съда. Облегнала бедра на дървената маса, тя белеше варено цвекло и гледаше през прозореца децата, които играеха в градината. Гонеха кокошките. Безброй пъти им беше казвала да не го вършат, тъй като нервни и уплашени кокошки не снасят яйца. Утре ще им даде единствено овесена каша за закуска и тогава ще схванат какъв брой значими са яйцата.
Погледът ѝ отскочи от децата към реката, та и по-далеч, чак до самата гора. Кухненският прозорец беше като горски акварел на стената. Дървена рамка обточваше картината на сменящите се годишни времена. Късче гора в дома им. Трети ден Ружа гледаше с блян към гората. Очакваше завръщането на Реля. Някъде в далечината вятърът люлееше клоните и те отхвърляха от себе си нежеланите листа.
Обрамчената с дървена ограда къща бе последна в селото и се намираше край самата река, на двеста метра от моста. Реката обгръщаше гората като добре забележима граница, която я отделя от селото. Вярваха, че корията е свята и никой с изключение на дванайсетимата дървосекачи не влизаше в нея. Вероятно по тази причина хората рядко се отбиваха в тяхната къща. Беше на самия край, прекомерно близо до отвъдната страна. Висящ мост, изработен от преплетени клони и корени, свързваше селото и гората. Строяха моста всяка пролет, след огромните селски празници, през зимата той рухваше и реката окончателно отнасяше изпочупените клони в далечината. И по този начин до идната пролет.
С течение на времето гледката към гората се трансформира в леговище за Ружа. След сватбата се реалокира в къщата и въпреки майка ѝ и татко ѝ да я убеждаваха да не върви там, тя не искаше и да чуе. Или ще се омъжи за Реля, или за никого, безапелационна бе Ружа. Най-сетне родителите склониха и направиха женитба в селото. Реля я придвижи на ръце през прага на къщата си и тя вечно облегна бедрата си на дървената маса зад кухненския прозорец.
Реля беше един от дванайсетимата дървосекачи, тръгваше с другите мъже към гората и там дружно с тях сечеше дървета, мъкнеше трупи за бичене, дърва и клони за отопление. Понякога отсъстваха с дни, а след това, изтощени и потни, се показваха в края на гората. Ружа ги виждаше първа. И до момента в който дървосекачите пренасяха дървения материал по моста, тя бързаше да извади прясна вода от кладенеца в градината. Пийваха от нейното менче и поемаха към домовете си, при дамите и децата. Освежен и грейнал от благополучие, Реля всякога я грабваше в прегръдките си и я пренасяше през прага както през оня първи ден.
Ружа вдъхваше мириса на гора от ризата му, целуваше топлия му врат, сваляше мокрите облекла, скубеше лекичко брадата му. Чистеше цветния прашец от устните му, прокарваше пръсти през косата му и събираше вплелите се клонки. Наричаше го " моя горски човек " и го привличаше все по-плътно до себе си. От нея той черпеше уханията на дом, на преди малко приготвен обяд и на деца, които си играят в двора. Мирисите на гората и на дома се смесваха в безмълвната им пристрастеност. Правеха обич като диви животни.
Така се родиха петте им деца, " пиленцата ми ", както галено ги наричаше Реля, когато през зимните нощи се вмъкваха в леглото им. Родили се бяха едно след друго, трима синове и две дъщери.
Ружа продължи да бели цвеклото, поглеждайки с вяра към гората. В корема си усещаше топлота. Нищо повече, единствено малко топлинка в утробата, само че тя добре познаваше това възприятие.
Шестото беше на път.
Не знаеше по какъв начин ще каже на Реля. Ще я прегърне, ще я повдигне от земята, ще я завърти във въздуха от благополучие. Той не забелязваше празните полици в килера, неналичието на сол и олио, босите детски крачета, кърпените 100 пъти ризи. Не забелязваше и среброто в косите ѝ, нито бръчките в ъгълчетата на устните. За него тя си беше същата както в деня, когато я бе видял за първи път. Но Ружа бе изтощена, с годините гърбът ѝ се беше привил, петна от слънцето покриваха лицето ѝ. Не очакваше да се случи това, мислеше, че времето ѝ е към този момент отминало, че новите пролети вечно са си отишли. Но не щеш ли в този момент в нея растеше младостта и настояваше цикълът да се повтори.
Почувства, че ѝ се повдига.
Изтича в градината зад къщата, опря се с една ръка за оградата и стартира да повръща. Забеляза, че дребната щерка я гледа, бързо се съвзе и извика на децата, че кокошките не ѝ дават мира. Изпрати ги у дома, след това седна в ъгъла на курника, който я скриваше от погледите им, и заплака от тъга. Не искаше това дете, всяка парченце от тялото ѝ се противопоставяше на решението на природата. Проля няколко сълзи. Нямаше време за горест, трябваше ѝ единствено момент да си отдъхне. Избърса с ръкав сълзите, пое надълбоко мирис и се върна в къщата, като че ли нищо не се бе случило.
Издаде нареждания на децата - кой да подреди леглата, кой да почисти боба, кой да измете пода. Беше отпред на една армия и знаеше, че сълзите не оказват помощ.
Чакаше да пристигна Реля, да постави главата си в скута му и да показа неволите си. Когато го видя за пръв път, той бе просто момче, застанало самò сред дървените чинове. Всички деца, без значение от възрастта, учеха в едно и също помещение. В селото имаше единствено един преподавател, по тази причина и учебното заведение имаше единствено една класна стая. Реля стоеше настрана и с рошавата си коса приличаше на преди малко събудил се петел. В ръцете си стискаше дървена химикалка, оловният ѝ връх се бе забил във възглавничката на палеца му. Ружа почувства необяснимо предпочитание да помирише косата му, просто по този начин.
- Недей да приказваш с него, това е оня, дето живее край гората - дръпна я за ръка приятелката ѝ.
- Че какво от това? Ако не беше гората, нямаше да го има и селото - отвърна напук Ружа.
- То е напълно друго.
Думите на приятелката ѝ потънаха в детската олелия. Ружа беше две години по-голяма, познаваше добре нравите на учениците и знаеше, че в случай че не се застъпи за него, другите ще го вземат на прицел. Събра нещата си и се реалокира на последния чин, където рошавото момче се криеше от погледите на децата.
- И ти ли получи разпореждане? - попита го тя.
Реля кимна.
- Не се безпокой, тук ще ти бъде добре.
- Училището е за девойки - отвърна насилствено той.
- Не е.
- За девойки е.
Оплетоха се в спор, от който нямаше излизане. Преди три години от града беше пристигнало разпореждане всички деца до петнайсет години да вървят на учебно заведение. На домашния адрес пристигаше писмо с щемпел, на което родителите трябваше да се подчинят. Беше наивно да се изпращат писма до хора, които не могат да четат, само че градските служители в никакъв случай не бяха идвали в това далечно село. Селяните обаче добре знаеха какво значи червен щемпел на плика. Пускаха насилствено девойките на учебно заведение, само че момчетата им трябваха за по-тежка физическа работа - сцепване на дърва, копане, оран. Не им се нравеше приумицата на някой градски човек момчетата да прекарват шест години на чина. И на Реля не му харесваше.
Ружа лекичко го тупна по главата.
- Я мълчи, тук е по-добре, в сравнение с полето. Тя обичаше да върви на учебно заведение, учителят беше добър и за разлика от майка ѝ рядко повишаваше звук. Още с влизането вкъщи майката ѝ нареждаше да се погрижи за по-малките си братя, да сготви, да нахрани кокошките и свинете. А в случай че Ружа стореше нещо, което не беше по волята ѝ, грабваше коприва и я шибаше с нея по краката. Нощем Ружа разчесваше алените мехури и се заклеваше, че ще напусне дома си при първа опция. Нареждането да се върви на учебно заведение, беше същинско избавление за момичето.
Учителят им показваше буквите, учеше ги да броят, разказваше им за далечни реки и градове. Децата не му имаха вяра кой знае какъв брой, тъй като разказите му бяха цялостна диаметралност на всичко, което чуваха от родителите си. Той по всевъзможен метод се опитваше да избие от главите им приказките и суеверията, върху които почиваха законите на селото. С неспокойствие очакваше настъпването на лятото, с цел да опакова куфарите си и да се върне в града сред хората, които имаха вяра, че земята е кръгла и че нищо няма да им се случи, в случай че черна котка им пресече пътя.
Селяните като че ли преднамерено се преструваха, че светът зад хълма не съществува, а тъжната върба, израснала посред селото, е център на земята. И въпреки че градът беше далечен на един ден път, доста рядко някой от селото бе влизал и излизал от него. Понякога тук идваше пощаджията с някое и друго служебно писмо, един път месечно пристигаше търговецът на дърва, само че той криеше тайната за съществуването на селото от боязън някой да не разбере от кое място се доставя с толкоз качествени дърва.
Селото си нямаше име, хората имаха вяра, че то би могло да разкрие къде се намират и при тях да нахлуят непознати хора, а те не желаеха това. Няколкостотин къщи се бяха сгушили сред светата гора и прокълнатия рид. И въпреки учителят да повтаряше, че хълмът не е анатемосан и че той, търговецът и пощаджията са живо доказателство, че по хълма може да се мине, никой не искаше да опита шанса си.
- Комуто трябваме, той ще ни откри - повтаряха селяните.
Градски служители няколко пъти се опитваха да впишат селото на картата, мереха земята, записваха притежателите на парцелите, само че бързо се отказваха.
Нямаше писан закон, с който да бъде ръководено селото, разпоредбите се основаваха на историите, които хората си разказваха едни на други. Митовете за съществуването на светия рид, за огромния пожар, за потопа и гнева на горския дух се предаваха от уста на уста, от потомство на потомство.
Когато учителят пристигна за първи път в селото, всички говореха, че няма да издържи и две седмици, само че той настойчиво доказваше противното. Не искаше да се откаже от учениците си и всяка есен се връщаше в таванския си дом в постройката на учебното заведение. С интерес слушаше селските разкази, записваше ги в бележник с кожени корици и селяните се усещаха горди. Може би тъкмо по тази причина уважаваха учителя и му разрешиха да остане в селото.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Разгръщаме екзотичното заглавие " Китара от палисандрово дърво ". Структуриран като мозайка от истории, като музикална комбинация, романът на Кристина Гавран третира универсални проблеми за женската жертвеност и мъченичество; за майчинството и любовта; за свободата и трансформиращата мощ на творчеството
На фокус в " Китара от палисандрово дърво " са орисите на пет дами, обитаващи отдалечени във времето и пространството светове: митологични, подчинени на суеверията и патриархалните правила, и модерни, където към този момент са в действие разнообразни модели на държание. Пет истории на дами (като петте струни на китарата), които минават през непреодолими граници и по този начин реализират своята еманципираност и житейската си задача. А връзката сред тях е приказното странствуване през годините на една неповторима китара - от посятото семенце през израстването му като палисандрово дърво до превръщането му в произведение на изкуството, въплътило душата на Майстора и гения на Музиканта. За да събере фрагментите от живота в приключена целокупност.
Кристина Гавран е родена през 1987 година в Загреб. Завършила е драматургия в Загребската академия за трагични изкуства. Работила е като сценичен възпитател и началник на семинари по креативно писане. Автор е на драматургични творби за деца и възрастни. За своя алманах с разкази " Дъжд в Индия, лято в Берлин " (2016) получава премията на Асоциацията на хърватските писатели за най-хубава дебютна книга. През 2018 година печели овациите на публиката и рецензията с дебютния си разказ: " Китара от палисандрово дърво ". Живее и работи в Англия, където взе участие в театрални и литературни планове.
превод Ася Тихинова-Йованович, художник Стефан Касъров
Откъс от " Китара от палисандрово дърво " на Кристина Гавран
РУЖА
Cinzia Milani - Danse Rythmique (Ida Presti)
Ръцете ѝ бяха лилави, от пръстите ѝ капеше багра и оставяше петна, които се стичаха в кървавото езеро в дъното на съда. Облегнала бедра на дървената маса, тя белеше варено цвекло и гледаше през прозореца децата, които играеха в градината. Гонеха кокошките. Безброй пъти им беше казвала да не го вършат, тъй като нервни и уплашени кокошки не снасят яйца. Утре ще им даде единствено овесена каша за закуска и тогава ще схванат какъв брой значими са яйцата.
Погледът ѝ отскочи от децата към реката, та и по-далеч, чак до самата гора. Кухненският прозорец беше като горски акварел на стената. Дървена рамка обточваше картината на сменящите се годишни времена. Късче гора в дома им. Трети ден Ружа гледаше с блян към гората. Очакваше завръщането на Реля. Някъде в далечината вятърът люлееше клоните и те отхвърляха от себе си нежеланите листа.
Обрамчената с дървена ограда къща бе последна в селото и се намираше край самата река, на двеста метра от моста. Реката обгръщаше гората като добре забележима граница, която я отделя от селото. Вярваха, че корията е свята и никой с изключение на дванайсетимата дървосекачи не влизаше в нея. Вероятно по тази причина хората рядко се отбиваха в тяхната къща. Беше на самия край, прекомерно близо до отвъдната страна. Висящ мост, изработен от преплетени клони и корени, свързваше селото и гората. Строяха моста всяка пролет, след огромните селски празници, през зимата той рухваше и реката окончателно отнасяше изпочупените клони в далечината. И по този начин до идната пролет.
С течение на времето гледката към гората се трансформира в леговище за Ружа. След сватбата се реалокира в къщата и въпреки майка ѝ и татко ѝ да я убеждаваха да не върви там, тя не искаше и да чуе. Или ще се омъжи за Реля, или за никого, безапелационна бе Ружа. Най-сетне родителите склониха и направиха женитба в селото. Реля я придвижи на ръце през прага на къщата си и тя вечно облегна бедрата си на дървената маса зад кухненския прозорец.
Реля беше един от дванайсетимата дървосекачи, тръгваше с другите мъже към гората и там дружно с тях сечеше дървета, мъкнеше трупи за бичене, дърва и клони за отопление. Понякога отсъстваха с дни, а след това, изтощени и потни, се показваха в края на гората. Ружа ги виждаше първа. И до момента в който дървосекачите пренасяха дървения материал по моста, тя бързаше да извади прясна вода от кладенеца в градината. Пийваха от нейното менче и поемаха към домовете си, при дамите и децата. Освежен и грейнал от благополучие, Реля всякога я грабваше в прегръдките си и я пренасяше през прага както през оня първи ден.
Ружа вдъхваше мириса на гора от ризата му, целуваше топлия му врат, сваляше мокрите облекла, скубеше лекичко брадата му. Чистеше цветния прашец от устните му, прокарваше пръсти през косата му и събираше вплелите се клонки. Наричаше го " моя горски човек " и го привличаше все по-плътно до себе си. От нея той черпеше уханията на дом, на преди малко приготвен обяд и на деца, които си играят в двора. Мирисите на гората и на дома се смесваха в безмълвната им пристрастеност. Правеха обич като диви животни.
Така се родиха петте им деца, " пиленцата ми ", както галено ги наричаше Реля, когато през зимните нощи се вмъкваха в леглото им. Родили се бяха едно след друго, трима синове и две дъщери.
Ружа продължи да бели цвеклото, поглеждайки с вяра към гората. В корема си усещаше топлота. Нищо повече, единствено малко топлинка в утробата, само че тя добре познаваше това възприятие.
Шестото беше на път.
Не знаеше по какъв начин ще каже на Реля. Ще я прегърне, ще я повдигне от земята, ще я завърти във въздуха от благополучие. Той не забелязваше празните полици в килера, неналичието на сол и олио, босите детски крачета, кърпените 100 пъти ризи. Не забелязваше и среброто в косите ѝ, нито бръчките в ъгълчетата на устните. За него тя си беше същата както в деня, когато я бе видял за първи път. Но Ружа бе изтощена, с годините гърбът ѝ се беше привил, петна от слънцето покриваха лицето ѝ. Не очакваше да се случи това, мислеше, че времето ѝ е към този момент отминало, че новите пролети вечно са си отишли. Но не щеш ли в този момент в нея растеше младостта и настояваше цикълът да се повтори.
Почувства, че ѝ се повдига.
Изтича в градината зад къщата, опря се с една ръка за оградата и стартира да повръща. Забеляза, че дребната щерка я гледа, бързо се съвзе и извика на децата, че кокошките не ѝ дават мира. Изпрати ги у дома, след това седна в ъгъла на курника, който я скриваше от погледите им, и заплака от тъга. Не искаше това дете, всяка парченце от тялото ѝ се противопоставяше на решението на природата. Проля няколко сълзи. Нямаше време за горест, трябваше ѝ единствено момент да си отдъхне. Избърса с ръкав сълзите, пое надълбоко мирис и се върна в къщата, като че ли нищо не се бе случило.
Издаде нареждания на децата - кой да подреди леглата, кой да почисти боба, кой да измете пода. Беше отпред на една армия и знаеше, че сълзите не оказват помощ.
Чакаше да пристигна Реля, да постави главата си в скута му и да показа неволите си. Когато го видя за пръв път, той бе просто момче, застанало самò сред дървените чинове. Всички деца, без значение от възрастта, учеха в едно и също помещение. В селото имаше единствено един преподавател, по тази причина и учебното заведение имаше единствено една класна стая. Реля стоеше настрана и с рошавата си коса приличаше на преди малко събудил се петел. В ръцете си стискаше дървена химикалка, оловният ѝ връх се бе забил във възглавничката на палеца му. Ружа почувства необяснимо предпочитание да помирише косата му, просто по този начин.
- Недей да приказваш с него, това е оня, дето живее край гората - дръпна я за ръка приятелката ѝ.
- Че какво от това? Ако не беше гората, нямаше да го има и селото - отвърна напук Ружа.
- То е напълно друго.
Думите на приятелката ѝ потънаха в детската олелия. Ружа беше две години по-голяма, познаваше добре нравите на учениците и знаеше, че в случай че не се застъпи за него, другите ще го вземат на прицел. Събра нещата си и се реалокира на последния чин, където рошавото момче се криеше от погледите на децата.
- И ти ли получи разпореждане? - попита го тя.
Реля кимна.
- Не се безпокой, тук ще ти бъде добре.
- Училището е за девойки - отвърна насилствено той.
- Не е.
- За девойки е.
Оплетоха се в спор, от който нямаше излизане. Преди три години от града беше пристигнало разпореждане всички деца до петнайсет години да вървят на учебно заведение. На домашния адрес пристигаше писмо с щемпел, на което родителите трябваше да се подчинят. Беше наивно да се изпращат писма до хора, които не могат да четат, само че градските служители в никакъв случай не бяха идвали в това далечно село. Селяните обаче добре знаеха какво значи червен щемпел на плика. Пускаха насилствено девойките на учебно заведение, само че момчетата им трябваха за по-тежка физическа работа - сцепване на дърва, копане, оран. Не им се нравеше приумицата на някой градски човек момчетата да прекарват шест години на чина. И на Реля не му харесваше.
Ружа лекичко го тупна по главата.
- Я мълчи, тук е по-добре, в сравнение с полето. Тя обичаше да върви на учебно заведение, учителят беше добър и за разлика от майка ѝ рядко повишаваше звук. Още с влизането вкъщи майката ѝ нареждаше да се погрижи за по-малките си братя, да сготви, да нахрани кокошките и свинете. А в случай че Ружа стореше нещо, което не беше по волята ѝ, грабваше коприва и я шибаше с нея по краката. Нощем Ружа разчесваше алените мехури и се заклеваше, че ще напусне дома си при първа опция. Нареждането да се върви на учебно заведение, беше същинско избавление за момичето.
Учителят им показваше буквите, учеше ги да броят, разказваше им за далечни реки и градове. Децата не му имаха вяра кой знае какъв брой, тъй като разказите му бяха цялостна диаметралност на всичко, което чуваха от родителите си. Той по всевъзможен метод се опитваше да избие от главите им приказките и суеверията, върху които почиваха законите на селото. С неспокойствие очакваше настъпването на лятото, с цел да опакова куфарите си и да се върне в града сред хората, които имаха вяра, че земята е кръгла и че нищо няма да им се случи, в случай че черна котка им пресече пътя.
Селяните като че ли преднамерено се преструваха, че светът зад хълма не съществува, а тъжната върба, израснала посред селото, е център на земята. И въпреки че градът беше далечен на един ден път, доста рядко някой от селото бе влизал и излизал от него. Понякога тук идваше пощаджията с някое и друго служебно писмо, един път месечно пристигаше търговецът на дърва, само че той криеше тайната за съществуването на селото от боязън някой да не разбере от кое място се доставя с толкоз качествени дърва.
Селото си нямаше име, хората имаха вяра, че то би могло да разкрие къде се намират и при тях да нахлуят непознати хора, а те не желаеха това. Няколкостотин къщи се бяха сгушили сред светата гора и прокълнатия рид. И въпреки учителят да повтаряше, че хълмът не е анатемосан и че той, търговецът и пощаджията са живо доказателство, че по хълма може да се мине, никой не искаше да опита шанса си.
- Комуто трябваме, той ще ни откри - повтаряха селяните.
Градски служители няколко пъти се опитваха да впишат селото на картата, мереха земята, записваха притежателите на парцелите, само че бързо се отказваха.
Нямаше писан закон, с който да бъде ръководено селото, разпоредбите се основаваха на историите, които хората си разказваха едни на други. Митовете за съществуването на светия рид, за огромния пожар, за потопа и гнева на горския дух се предаваха от уста на уста, от потомство на потомство.
Когато учителят пристигна за първи път в селото, всички говореха, че няма да издържи и две седмици, само че той настойчиво доказваше противното. Не искаше да се откаже от учениците си и всяка есен се връщаше в таванския си дом в постройката на учебното заведение. С интерес слушаше селските разкази, записваше ги в бележник с кожени корици и селяните се усещаха горди. Може би тъкмо по тази причина уважаваха учителя и му разрешиха да остане в селото.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ