Откъс от "Граничен пост" на Дмитрий Глуховски
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Граничен пост " с създател Дмитрий Глуховски, възложен от Издателство " Сиела "
Добре пристигнали в Московската империя на съветския публицист Дмитрий Глуховски! " Граничен пост " е разказ в духа на хитовата поредност " Метро ".
Един от най-върлите критици на политиката на съветския президент Владимир Путин – писателят Дмитрий Глуховски – се завръща към постапокалиптичните визии на бестселъровата трилогия " Метро ".
" Граничен пост " се появи през май месец под формата на аудиосериал в платформата " Storytel ", а този декември оживява и особено книжно издание с илюстрациите на няколко млади съветски художници.
Създателят на въодушевилата едноименните компютърни игри поредност " Метро ", " Бъдеще ", " Здрач " и " Текст " рисува портрета на един стряскащо реален и отблъскващ свят, в който въображение и действителност се преплитат.
В тази напрегната и мрачна алегория Русия е погубена след къса и гневна революция. Някогашната велика мощ се е разпаднала на части. Част от малцината оживели живеят в мизерия в носещата гръмкото име Московска империя – жалка отпломка от тогавашната страна. Нейните граници се простират до единствния оживял мост на река Волга. Над нея се вие отровна зелена мъгла, а по моста години наред не е минавал никой. Досега.
На последния " Граничен пост " на цивилизацията следва да се случи нещо немислимо и единствено от нищо неподозиращите негови жители зависи бъдещето на човечеството.
Кое е по-силно – гладът или обичта към родината? Дали измежду отчаянието, ревността, гнева и жаждата за отплата може да разцъфне вярата? И дали в последна сметка страната може да се отбрани от личните си жители?
" Граничен пост " е вълнуващ и под напрежение апел към света. Да не разрушава мостовете. Защото от другата страна може да вирее вярата.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Граничен пост " от Дмитрий Глуховски
1.
– А какво има там, от другата страна на моста?
Егор вероятно към този момент за хиляден път задава този въпрос – и не му омръзва, тъй като отговорът всякога е друг.
Огромният мост води към зелена мътилка, към гъста отровна мъгла, последователно се разтваря в нея и изцяло изчезва от погледа единствено на двайсетина метра от брега. Понякога вятърът налита върху нея, пробва се да я разпръсне – само че не може.
Зелената завеса се повдига единствено още мъничко – и зад нея се вижда все същото: ръждиви релси, ръждиви стълбове и ръждиви ферми, обрасли с нещо червеникаво като водорасли, само че не тъкмо водорасли; нещо, шаващо напразно и без вятър.
Мъглата не може да се разпръсне, тъй като се подвига от реката. Мъглата е диханието на самата река – мудна, пенлива, болна.
И самата река не се вижда от брега – бетонните опори на моста изчезват в нея някъде в мъглата. Затова пък тя се чува добре даже през плътната пелена – нейното плисване, жвакане, бликване. Изглежда, като че ли е жива, само че единствено по този начин наподобява. Нищо живо няма там, долу. И нищо живо, което попадне там, не може да оцелее. Дървените лодки се овъгляват, гумените пускат мехури и се пръсват. Местните не се доближават и на пушечен изстрел до водата. А и да се каже вода... Каква вода е това?
По реката не може да се плава – даже на шлепове с стоманени дъна. Онези, които са отплавали надолу по течението, в никакъв случай не са се върнали. И никой в никакъв случай не е доплувал по нея отгоре на моста.
Затова и в този момент не е нужно никакво наименование за реката – " реката " и толкова.
А по-рано се е казвала Волга.
Егор не се отхвърля:
– А, какво?
– Нещо... Градове някакви несъмнено. Също толкоз пусти като нашият Ярославъл тук. Самият ти знаеш ли какво питаш?
– Точно аз нищо не знам. Вие сте този тук, който знае всичко, Сергей Петрович.
– Само да си посмял да си подадеш носа на моста. Главата ще ти откъсна! Ясно ли ти е?
– На мен ми е ясно, Сергей Петрович. Какъв съм аз – просто дръвник с китара. А вие тук сте цялостен комендант! На мен не ми и би трябвало да знам това. А че вие не се интересувате – това към този момент е необичайно! Та вие би трябвало да отбранявате източните граници на империята!
Полкан поглежда Егор намръщено. Потрива плешивината си. Отмества настрана чашата с посребрена железничарска поставка. Изръмжава:
– А на мен ми стига това, което знам, разбра ли, умнико? От Москва и от оня завършек на света до нас идва тази шибана железопътна линия. Но съгласно мен тя тъкмо с нас свършва, откакто от онази страна към този момент толкоз години никой не е почукал. Всеки би трябвало да си гледа своята работа, ясно ли ти е? Всеки си има своя пост!
Полкан барабани с пръсти по масата, пробва се да си измисли занятие, което да употребява за претекст, с цел да изхвърли Егор от кабинета си. Урокът по политинформация е завършил, без да е започвал.
Егор предлага помирение:
– Дай китарата, ще потеглям.
– Среден пръст за теб, а не китара, разбра ли?! Ходи да учиш история, а след това ще имаш ръкопашен пердах, а вечерта ще поговорим за твоята китара! Да безделничи, му се желае, само че не и да учи! Иди да учиш география на империята! Какво си се хванал за оттатъшната страна, откакто и от отсамната не може да ти се набие нищо в главата!
А какво има от тази страна?
Пусти къщи, пусти улици. Празните тенекии на изоставени коли. Ничии кости – и разхвърляни, и струпани дружно. Диви кучета.
Малко обитаеми места са останали. Освен дето на постовете, в станциите замъци, стоят хора, вкопчили се, прилепили се до железопътната линия – и настръхнали.
Постът на Полкан, става известно, е най-крайният на линията. На гарнизона е подредено да охранява източните подстъпи на Московия и гарнизонът, правилен на клетвата си, пази моста. Дали го пази от бунтовници, номади или от зверове – в този момент към този момент даже Полкан не може да каже от кого.
В учебниците по история, по които карат Егор да се учи, всичко приключва безметежно: преуспяване, правдивост, нахлуване в нова епоха. Учебникът не стига до мястото, където върху тази епоха е комплициран меден капак. Трябва да се има вяра на Полкан, който споделя, че народът се е разбунил, предатели са накъсали страната на части, а столицата е била прекомерно обезкървена, с цел да продължи да се държи за отделящите се територии. Москва тогава, споделя той, прекарала границата си по отровената Волга, поставила на отсамния бряг Поста, за оттатъшния бряг не запомнила и се заела със своите си каузи. Имало такива колкото щеш.
Имало Русия – станало Московия.
На Егор не му се поставя да знае повече. Гледайки Полкан в свинските му очички, той споделя:
– Притрябвала ми е тази ваша география и история. Прецакал се е остарелият свят и майната му. А китарата въпреки всичко ще си я взема. Не си ми я подарявал ти, че да ми я взимаш, разбра ли?!
Егор отстъпва тихомълком към вратата, с цел да успее да изскочи, до момента в който натежалият, скован Полкан се измъкне иззад бюрото си. Онзи с напрежение преценява какво му е споделил преди малко Егор; най-после размахва юмручище:
– Гледай единствено, тъпако! Ще те оставя през нощта отвън стената, тогава ще забележим какъв си храбрец! А балалайката ти ще я хвърля в печката!
– Само да си посмял!
Но коменданта го мързи да гони Егор. Пък и за какво да го гони в този момент, откакто по този начин или другояче ще нощуват под един покрив. Егор самичък ще му падне в ръчичките като спри та гледай. Няма да вземе в действителност да спи отвън стената! И Полкан, без да става, изръмжава приглушено:
– Не искаш да учиш – не учи! На седемнайсет години човек, а единствено желае да дрънка и да се шляе, само че не и да мисли за нещо! Знаеш ли какво? Искаш оттатък моста – давай, прав ти път! Пускам те! Само че на никое място няма да отидеш, ясно ли ти е? Защото за нищо на света няма да се отделиш от майка си! Седиш ѝ под полата! Умееш единствено да ми вдигаш кавги, нищо друго не умееш!
– Аз под полата, а ти под чехъл! Самият ти какво умееш? Само да си седиш на задника и да командваш! Какво, да не би трябвало доста разум за това? Командир, мамка му!
– Изчезвай! Изчезвай отсам!
На Егор единствено това му и би трябвало: да докара Полкан до бяс.
Пъха ръце в джобовете и се спуска надолу по стълбите от най-горния етаж на комуната.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1186)
Добре пристигнали в Московската империя на съветския публицист Дмитрий Глуховски! " Граничен пост " е разказ в духа на хитовата поредност " Метро ".
Един от най-върлите критици на политиката на съветския президент Владимир Путин – писателят Дмитрий Глуховски – се завръща към постапокалиптичните визии на бестселъровата трилогия " Метро ".
" Граничен пост " се появи през май месец под формата на аудиосериал в платформата " Storytel ", а този декември оживява и особено книжно издание с илюстрациите на няколко млади съветски художници.
Създателят на въодушевилата едноименните компютърни игри поредност " Метро ", " Бъдеще ", " Здрач " и " Текст " рисува портрета на един стряскащо реален и отблъскващ свят, в който въображение и действителност се преплитат.
В тази напрегната и мрачна алегория Русия е погубена след къса и гневна революция. Някогашната велика мощ се е разпаднала на части. Част от малцината оживели живеят в мизерия в носещата гръмкото име Московска империя – жалка отпломка от тогавашната страна. Нейните граници се простират до единствния оживял мост на река Волга. Над нея се вие отровна зелена мъгла, а по моста години наред не е минавал никой. Досега.
На последния " Граничен пост " на цивилизацията следва да се случи нещо немислимо и единствено от нищо неподозиращите негови жители зависи бъдещето на човечеството.
Кое е по-силно – гладът или обичта към родината? Дали измежду отчаянието, ревността, гнева и жаждата за отплата може да разцъфне вярата? И дали в последна сметка страната може да се отбрани от личните си жители?
" Граничен пост " е вълнуващ и под напрежение апел към света. Да не разрушава мостовете. Защото от другата страна може да вирее вярата.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Граничен пост " от Дмитрий Глуховски
1.
– А какво има там, от другата страна на моста?
Егор вероятно към този момент за хиляден път задава този въпрос – и не му омръзва, тъй като отговорът всякога е друг.
Огромният мост води към зелена мътилка, към гъста отровна мъгла, последователно се разтваря в нея и изцяло изчезва от погледа единствено на двайсетина метра от брега. Понякога вятърът налита върху нея, пробва се да я разпръсне – само че не може.
Зелената завеса се повдига единствено още мъничко – и зад нея се вижда все същото: ръждиви релси, ръждиви стълбове и ръждиви ферми, обрасли с нещо червеникаво като водорасли, само че не тъкмо водорасли; нещо, шаващо напразно и без вятър.
Мъглата не може да се разпръсне, тъй като се подвига от реката. Мъглата е диханието на самата река – мудна, пенлива, болна.
И самата река не се вижда от брега – бетонните опори на моста изчезват в нея някъде в мъглата. Затова пък тя се чува добре даже през плътната пелена – нейното плисване, жвакане, бликване. Изглежда, като че ли е жива, само че единствено по този начин наподобява. Нищо живо няма там, долу. И нищо живо, което попадне там, не може да оцелее. Дървените лодки се овъгляват, гумените пускат мехури и се пръсват. Местните не се доближават и на пушечен изстрел до водата. А и да се каже вода... Каква вода е това?
По реката не може да се плава – даже на шлепове с стоманени дъна. Онези, които са отплавали надолу по течението, в никакъв случай не са се върнали. И никой в никакъв случай не е доплувал по нея отгоре на моста.
Затова и в този момент не е нужно никакво наименование за реката – " реката " и толкова.
А по-рано се е казвала Волга.
Егор не се отхвърля:
– А, какво?
– Нещо... Градове някакви несъмнено. Също толкоз пусти като нашият Ярославъл тук. Самият ти знаеш ли какво питаш?
– Точно аз нищо не знам. Вие сте този тук, който знае всичко, Сергей Петрович.
– Само да си посмял да си подадеш носа на моста. Главата ще ти откъсна! Ясно ли ти е?
– На мен ми е ясно, Сергей Петрович. Какъв съм аз – просто дръвник с китара. А вие тук сте цялостен комендант! На мен не ми и би трябвало да знам това. А че вие не се интересувате – това към този момент е необичайно! Та вие би трябвало да отбранявате източните граници на империята!
Полкан поглежда Егор намръщено. Потрива плешивината си. Отмества настрана чашата с посребрена железничарска поставка. Изръмжава:
– А на мен ми стига това, което знам, разбра ли, умнико? От Москва и от оня завършек на света до нас идва тази шибана железопътна линия. Но съгласно мен тя тъкмо с нас свършва, откакто от онази страна към този момент толкоз години никой не е почукал. Всеки би трябвало да си гледа своята работа, ясно ли ти е? Всеки си има своя пост!
Полкан барабани с пръсти по масата, пробва се да си измисли занятие, което да употребява за претекст, с цел да изхвърли Егор от кабинета си. Урокът по политинформация е завършил, без да е започвал.
Егор предлага помирение:
– Дай китарата, ще потеглям.
– Среден пръст за теб, а не китара, разбра ли?! Ходи да учиш история, а след това ще имаш ръкопашен пердах, а вечерта ще поговорим за твоята китара! Да безделничи, му се желае, само че не и да учи! Иди да учиш география на империята! Какво си се хванал за оттатъшната страна, откакто и от отсамната не може да ти се набие нищо в главата!
А какво има от тази страна?
Пусти къщи, пусти улици. Празните тенекии на изоставени коли. Ничии кости – и разхвърляни, и струпани дружно. Диви кучета.
Малко обитаеми места са останали. Освен дето на постовете, в станциите замъци, стоят хора, вкопчили се, прилепили се до железопътната линия – и настръхнали.
Постът на Полкан, става известно, е най-крайният на линията. На гарнизона е подредено да охранява източните подстъпи на Московия и гарнизонът, правилен на клетвата си, пази моста. Дали го пази от бунтовници, номади или от зверове – в този момент към този момент даже Полкан не може да каже от кого.
В учебниците по история, по които карат Егор да се учи, всичко приключва безметежно: преуспяване, правдивост, нахлуване в нова епоха. Учебникът не стига до мястото, където върху тази епоха е комплициран меден капак. Трябва да се има вяра на Полкан, който споделя, че народът се е разбунил, предатели са накъсали страната на части, а столицата е била прекомерно обезкървена, с цел да продължи да се държи за отделящите се територии. Москва тогава, споделя той, прекарала границата си по отровената Волга, поставила на отсамния бряг Поста, за оттатъшния бряг не запомнила и се заела със своите си каузи. Имало такива колкото щеш.
Имало Русия – станало Московия.
На Егор не му се поставя да знае повече. Гледайки Полкан в свинските му очички, той споделя:
– Притрябвала ми е тази ваша география и история. Прецакал се е остарелият свят и майната му. А китарата въпреки всичко ще си я взема. Не си ми я подарявал ти, че да ми я взимаш, разбра ли?!
Егор отстъпва тихомълком към вратата, с цел да успее да изскочи, до момента в който натежалият, скован Полкан се измъкне иззад бюрото си. Онзи с напрежение преценява какво му е споделил преди малко Егор; най-после размахва юмручище:
– Гледай единствено, тъпако! Ще те оставя през нощта отвън стената, тогава ще забележим какъв си храбрец! А балалайката ти ще я хвърля в печката!
– Само да си посмял!
Но коменданта го мързи да гони Егор. Пък и за какво да го гони в този момент, откакто по този начин или другояче ще нощуват под един покрив. Егор самичък ще му падне в ръчичките като спри та гледай. Няма да вземе в действителност да спи отвън стената! И Полкан, без да става, изръмжава приглушено:
– Не искаш да учиш – не учи! На седемнайсет години човек, а единствено желае да дрънка и да се шляе, само че не и да мисли за нещо! Знаеш ли какво? Искаш оттатък моста – давай, прав ти път! Пускам те! Само че на никое място няма да отидеш, ясно ли ти е? Защото за нищо на света няма да се отделиш от майка си! Седиш ѝ под полата! Умееш единствено да ми вдигаш кавги, нищо друго не умееш!
– Аз под полата, а ти под чехъл! Самият ти какво умееш? Само да си седиш на задника и да командваш! Какво, да не би трябвало доста разум за това? Командир, мамка му!
– Изчезвай! Изчезвай отсам!
На Егор единствено това му и би трябвало: да докара Полкан до бяс.
Пъха ръце в джобовете и се спуска надолу по стълбите от най-горния етаж на комуната.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1186)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ