Откъс от "Дора и Минотавъра - моят живот с Пикасо" на Славенка Дракулич
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Дора и Минотавъра - моят живот с Пикасо ", с създател Славенка Дракулич, възложен от Издателство " Наука и изкуство ".
Post scriptum (Менерб, 8-и април 1973 г.)
Днес в Мужен умря Пикасо. Съобщиха вестта по радиото в следобедните часове, прекъсвайки постоянната емисия класическа музика. Свиреха някакъв концерт за пиано. Стоях до печката, в ръцете си държах чайник и тъкмо наливах гореща вода в чашата.
Години наред си представях този миг. Прецизно, като че ли пиша кино сюжет. Ще включа радиото и сериозен мъжки глас ще оповести неговата гибел. Или на връщане от утринната молитва в локалната черква закупувам ежедневниците и на първата страница виждам неговата фотография – ръцете ми се разтреперват и вестниците падат на мръсния тротоар.
Или звъни телефонът и прочут глас от другата страна, може би през сълзи споделя: Дора, свършено е! Чувствам, че с вестта за неговата гибел умира и парченце от мен. Представях си своята реакция и мога да кажа, че съвсем я бях репетирала: дъхът ми ще спре, ще потърся опора. Ще изкрещя: Не, не! и ще клюмна безпомощно на стола. Разбира се, драматизирах това събитие, само че по какъв начин иначе бих могла да си показва своята реакция при вестта, че Пикасо си е отишъл, с изключение на като трагична? Точно какъвто беше и животът ми с него.
Но нищо такова не се случи. Изслушах вестта, произнесена с елементарен глас, и нормалните изречения, които се изговарят, когато си отиде някоя значима персона: " Днес, на 91 година умря великанът на изобразителното изкуство на 20-и век Пабло Пикасо ", стисках горещата чаша с благоуханен чай, като че ли ръцете ми внезапно се бяха заледили и би трябвало да ги стопля. После деликатно оставих чашата на перваза на прозореца. По дяволите, помислих ядосано, можеха да измислят някакъв по-хубав текст, това е толкоз тривиално!
Измамното априлско слънце бе призовало първите зелени листенца на дървото в двора. Отпих глътка чай. Имаше тъкмо подобен усет, какъвто обичах. Когато му предлагах чай, Пикасо споделяше, че пие чай единствено когато е болен. Споменът за това изви в лека усмивка устните ми. Стана ми някак чудно: Пикасо е мъртъв, слънцето грее, а аз си пия чая както всеки ден по това време. Смъртта е банална, даже и неговата.
Не мога да заплача.
Няма и диря от сълзи.
Ето, починал си, а аз нямам с какво да те оплача. Ти открадна всичките ми сълзи и ги разхвърля по портретите си. А може би е прекомерно късно за сълзи в този момент, трийсет години след нашата разлъка. Скъпи мой, едвам в този момент разбирам, че ти си починал за мен в оня момент, когато лежах в болничното заведение сама, изоставена, на ръба на бездната. Една твоя прегръдка, едно допиране на ръката ти щеше да ме избави. Вместо тебе, посрещах електрошокове. Чувството, че съм изоставена ме опустоши вечно. Продължих да пребивавам, не до теб, само че все по този начин във връзката с теб. Затова и гибелта, също както твоето дълго неявяване, няма да промени нищо в нашето дружене.
Питам се дали се знаел, че умираш? Мисля, че не. Хората като теб имат вяра, че са безсмъртни. Отиват си без да знаят, че са си тръгнали, мисълта за личната гибел ги наскърбява. Може би е по този начин, тъй като си усещал натиска на ледените й пръсти от самото начало, до момента в който си рисувал, и единствено тогава си имал възприятието, че успяваш да избягаш от нея.
Напусна ни. Ако някой ми беше споделил, че този ден ще бъде толкоз елементарен, че когато чуя тази новина, ще заставам до прозореца и нищо, но напълно нищо в близост няма да се промени, сигурно щях да побеснея. Сега не усещам нищо с изключение на богатства потиснатост. Уморена съм. Станала съм равнодушна бабичка. Добре, че не ме видя такава, прегърбена и побеляла, скъперница към себе си и към другите. Нямаше да ме познаеш. Добре че и аз не те видях, тебе, остарелия егоистичен тиранин, наподобяващ от ден на ден на капризно дете. Кой назовава " мама " своята четиридесет и шест години по-млада жена?
Сбогом, споделям на гълъбицата, която тъкмо в този момент прелита около прозореца ми. За миг си помислям, че това е твоята гълъбица на мира и ти по този начин се сбогуваш с мен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Post scriptum (Менерб, 8-и април 1973 г.)
Днес в Мужен умря Пикасо. Съобщиха вестта по радиото в следобедните часове, прекъсвайки постоянната емисия класическа музика. Свиреха някакъв концерт за пиано. Стоях до печката, в ръцете си държах чайник и тъкмо наливах гореща вода в чашата.
Години наред си представях този миг. Прецизно, като че ли пиша кино сюжет. Ще включа радиото и сериозен мъжки глас ще оповести неговата гибел. Или на връщане от утринната молитва в локалната черква закупувам ежедневниците и на първата страница виждам неговата фотография – ръцете ми се разтреперват и вестниците падат на мръсния тротоар.
Или звъни телефонът и прочут глас от другата страна, може би през сълзи споделя: Дора, свършено е! Чувствам, че с вестта за неговата гибел умира и парченце от мен. Представях си своята реакция и мога да кажа, че съвсем я бях репетирала: дъхът ми ще спре, ще потърся опора. Ще изкрещя: Не, не! и ще клюмна безпомощно на стола. Разбира се, драматизирах това събитие, само че по какъв начин иначе бих могла да си показва своята реакция при вестта, че Пикасо си е отишъл, с изключение на като трагична? Точно какъвто беше и животът ми с него.
Но нищо такова не се случи. Изслушах вестта, произнесена с елементарен глас, и нормалните изречения, които се изговарят, когато си отиде някоя значима персона: " Днес, на 91 година умря великанът на изобразителното изкуство на 20-и век Пабло Пикасо ", стисках горещата чаша с благоуханен чай, като че ли ръцете ми внезапно се бяха заледили и би трябвало да ги стопля. После деликатно оставих чашата на перваза на прозореца. По дяволите, помислих ядосано, можеха да измислят някакъв по-хубав текст, това е толкоз тривиално!
Измамното априлско слънце бе призовало първите зелени листенца на дървото в двора. Отпих глътка чай. Имаше тъкмо подобен усет, какъвто обичах. Когато му предлагах чай, Пикасо споделяше, че пие чай единствено когато е болен. Споменът за това изви в лека усмивка устните ми. Стана ми някак чудно: Пикасо е мъртъв, слънцето грее, а аз си пия чая както всеки ден по това време. Смъртта е банална, даже и неговата.
Не мога да заплача.
Няма и диря от сълзи.
Ето, починал си, а аз нямам с какво да те оплача. Ти открадна всичките ми сълзи и ги разхвърля по портретите си. А може би е прекомерно късно за сълзи в този момент, трийсет години след нашата разлъка. Скъпи мой, едвам в този момент разбирам, че ти си починал за мен в оня момент, когато лежах в болничното заведение сама, изоставена, на ръба на бездната. Една твоя прегръдка, едно допиране на ръката ти щеше да ме избави. Вместо тебе, посрещах електрошокове. Чувството, че съм изоставена ме опустоши вечно. Продължих да пребивавам, не до теб, само че все по този начин във връзката с теб. Затова и гибелта, също както твоето дълго неявяване, няма да промени нищо в нашето дружене.
Питам се дали се знаел, че умираш? Мисля, че не. Хората като теб имат вяра, че са безсмъртни. Отиват си без да знаят, че са си тръгнали, мисълта за личната гибел ги наскърбява. Може би е по този начин, тъй като си усещал натиска на ледените й пръсти от самото начало, до момента в който си рисувал, и единствено тогава си имал възприятието, че успяваш да избягаш от нея.
Напусна ни. Ако някой ми беше споделил, че този ден ще бъде толкоз елементарен, че когато чуя тази новина, ще заставам до прозореца и нищо, но напълно нищо в близост няма да се промени, сигурно щях да побеснея. Сега не усещам нищо с изключение на богатства потиснатост. Уморена съм. Станала съм равнодушна бабичка. Добре, че не ме видя такава, прегърбена и побеляла, скъперница към себе си и към другите. Нямаше да ме познаеш. Добре че и аз не те видях, тебе, остарелия егоистичен тиранин, наподобяващ от ден на ден на капризно дете. Кой назовава " мама " своята четиридесет и шест години по-млада жена?
Сбогом, споделям на гълъбицата, която тъкмо в този момент прелита около прозореца ми. За миг си помислям, че това е твоята гълъбица на мира и ти по този начин се сбогуваш с мен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ