"Червеният тефтер" от София Лундберг
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Червеният бележник " с създател София Лундберг, възложен от издателство " Хермес "
История, написана с обич и разказана с наслада. Толкова доста имена минават през живота на човек.
София Лундберг е работила като публицист и редактор на списание. Дебютният й разказ " Червеният бележник " се трансформира в международна сензация. Критиците правят оценка високо умеенето на Лундберг да води читателите на странствуване през времето и пространството, любовта и загубата и дефинират писателката като блестяща нова звезда в скандинавската литература.
" Всеки от нас носи безчет истории - като същинска съкровищница "
Интервю със София Лундберг
До каква степен историята на Дорис от " Червеният бележник " е основана на действителни събития от вашия живот?
Като публицист постоянно съм се опитвала да черпя от личния си живот, когато желая да предам страстите по меродавен метод. Понякога се въодушевявам от околните ми, различен път от нещо, което съм чула. Смесвам всичко в една фикция, която обаче пресъздава възприятията и прекарванията по достоверен метод.
Когато бях на 14 години, ме изпратиха от Стокхолм до Париж, с цел да работя като модел - тъкмо като Дорис. Работила съм с фотографи, които ти щипят бузите, с цел да излизат по-червени на фотосите... Разбира се, светът на модата по мое време беше друг от този в книгата, тъй че се наложи да направя и доста спомагателни изследвания.
А вашата вуйна имаше ли червен бележник като този на Дорис?
Моята баба е умряла, когато татко ми е бил единствено на 18 години, и по-късно нейната сестра поела грижите за семейството. Тя беше превъзходен човек. Аз съм най-малкото дете - сестрите ми са със седем и 10 години по-възрастни от мен - тъй че през уикендите ме оставяха при нея. Но с времето започнах да я виждам все по-рядко.
Когато умря, разчиствахме жилището й. Тя имаше един дребен рафт с книги в коридора и до момента в който го преглеждах, открих тефтерчето й с адреси. Тя беше записвала всичките си контакти през годините и задрасквала имената на умрелите. И тогава си я показах по какъв начин седи в кухнята си, преглежда тефтерчето и осъзнава, че към този момент няма на кого да се обади - панорама, която може да ти разбие сърцето.
Но животът си продължи, омъжих се, родих и след няколко години се разведох. Когато си разведен и сложиш детето си да спи, внезапно се усещаш доста уединен. Една такава вечер този спомен се върна в съзнанието ми. Разбрах по какъв начин се е чувствала тя и ме осени концепцията, че мога да почета паметта й с разказ, като употребявам тефтерчето за конструкция.
София Лундберг и нейната вуйна Дорис
Потърсихте ли някое от имената в тефтерчето?
Не. Тя имаше сестра, с която беше доста близка и която до известна степен въодушеви облика на Агнес. Както към този момент споделих, обичам да разбърквам действителност и фикция, само че в тази ситуация използвах повече въображението си.
Книгата обгръща доста разнообразни интервали и страни. Правихте ли изследвания, до момента в който ги описвахте?
Аз съм извънредно бдителен човек и съм пътувала доста. Посещавала съм всички места, за които пиша, и се пробвах да ги посетя още веднъж, до момента в който работех по книгата. Правих задълбочени изследвания в библиотеката, събирах остарели фотографии, разговарях с хора, които си спомнят тези времена - какъв е бил животът тогава, какви облекла са носили. Аз съм и публицист, тъй че ми харесва да върша изследвания - мисля, че се е трансформирало в някакъв автоматизиран инстикт за мен. Когато пиша нещо, наложително би трябвало да го ревизира и да се уверя, че го възпроизвеждам тъкмо.
Какво желаете читателите да си вземат от романа?
Когато пишех книгата, доста ме терзаеше въпросът за дискриминирането и по какъв начин, когато някой остарее, постоянно започваме да го пренебрегваме. Младостта, младежите постоянно са с преимущество. А в действителност остаряването е нещо прелестно! Колкото повече порастваме, толкоз повече опит трупаме. Обичам бръчките към очите си, тъй като от тях се раждат книгите ми.
Когато хората ми споделят по какъв начин им е повлияла книгата, постоянно споделят, че ги е подтикнала да приказват повече с възрастните си родственици. Ако ги попиташ за детството им, за младостта им, осъзнаваш, че тези хора имат доста забавни истории, които да опишат.
Изглежда, че " Червеният бележник " е превъзходен метод да стартираме диалог с нашите родители или с бабите и дядовците ни.
Да. И те провокира да проявяваш повече любознание към хората към себе си. На пръв взор историята на Дорис ни се коства като едно огромно премеждие, само че тя надалеч не е неповторима. Повечето възрастни хора са били влюбени, разбивали са им сърцата, пътували са, изживявали са вълнуващи събития. Мисля, че най-прекрасното на този живот е, че всеки от нас носи безчет истории - като същинска съкровищница!
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Червеният бележник "
Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го откри в чекмеджето последния път, като беше тук?
Появи се един ден в парка. Аз седях на скамейка под липата. Ярките слънчеви лъчи си проправяха път през клоните и листата и обливаха със светлина белите страници на книгата ми. Изведнъж някаква сянка надвисна над мен. Вдигнах глава и погледнах право в нечии очи. Блестяха, като че ли се смееше.
До ден сегашен помня ясно по какъв начин беше облечен: износена бяла риза, червен вълнен пуловер и бежов панталон. Нямаше костюм, колосана яка или колан със златна закопчалка. Изобщо не изглеждаше състоятелен. Кожата му обаче подсещаше на коприна, а сериозните му устни бяха толкоз изящни, че ми се дощя просто да се приближа към него и да ги целуна. Странно възприятие.
Той погледна въпросително към празното място до мен, аз му кимнах и той седна. Помъчих се да продължа да чета, само че силата, която протичаше посред ни, беше прекомерно мощна. И този мирис. Ухаеше така прелестно. Сякаш проникваше право в душата ми.
- Мислех да се разходя. - Вдигна краката си нагоре и ми сподели износените си обувки като самобитно пояснение.
Засмях се зад книгата си. Заслушахме се в шумоленето напразно из клоните и на цвърченето на птичките, които се ухажваха.
- Дали госпожицата би желала да повърви малко с мен?
Поколебах се единствено за момент и се съгласих. Този следобяд се разхождахме, до момента в който слънцето се скри зад дърветата. Времето спря и всичко останало загуби значение. Бяхме единствено той и аз. Беше толкоз естествено още от първите няколко крачки, които извървяхме един до различен. Целуна ме пред вратата за сбогом. Хвана нежно главата ми с две ръце и се приближи толкоз доста, че двамата се сляхме в едно. Устните му бяха меки и топли. Държеше ме компактно в обятията си.
- Утре на същото място, по същото време - прошепна ми най-после той.
После се отдръпна бързо, изгледа ме от глава до пети, изпрати ми въздушна целувка и изчезна в хладната нощ.
Казваше се Алан Смит и беше американец, само че имаше родственици в Париж и смяташе да им гостува задълго. Беше изпълнен с плам и грандиозни проекти. Учеше архитектура, мечтаеше да промени света и да преобрази очертанията на града.
- Париж е на път да се трансформира в музей. Трябва да наложим модерното, елементарното и функционалното.
Слушах го изумено и се усещах погълната от един до този миг чужд за мен свят. Алан говореше за къщи, за нови, забавни строителни материали и по какъв начин се употребяват, само че също и за живота на хората и по какъв начин той би могъл да се промени в бъдеще. Как един ден както мъжете, по този начин и дамите щели да имат работа и нямало към този момент да се нуждаят от прислужници.
Беше толкоз налегнат от концепциите си, че стартира да скача по пейките в парка и пламенно да жестикулира, с цел да илюстрира някое свое скимване. Помислих си, че е вманиачен, само че се възхищавах на жизнеността му. След това той обхвана бузите ми с ръце и притисна меките си устни към моите. Носеше усета на слънцето. Топлината от устните му мина през моите и се разля по цялото ми тяло. Придаде ми някакво чудно успокоение. Започнах да вдишвам по-леко, а тялото ми се извърши с живот. Щеше ми се да можех да остана вечно там. В прегръдките му.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
История, написана с обич и разказана с наслада. Толкова доста имена минават през живота на човек.
София Лундберг е работила като публицист и редактор на списание. Дебютният й разказ " Червеният бележник " се трансформира в международна сензация. Критиците правят оценка високо умеенето на Лундберг да води читателите на странствуване през времето и пространството, любовта и загубата и дефинират писателката като блестяща нова звезда в скандинавската литература.
" Всеки от нас носи безчет истории - като същинска съкровищница "
Интервю със София Лундберг
До каква степен историята на Дорис от " Червеният бележник " е основана на действителни събития от вашия живот?
Като публицист постоянно съм се опитвала да черпя от личния си живот, когато желая да предам страстите по меродавен метод. Понякога се въодушевявам от околните ми, различен път от нещо, което съм чула. Смесвам всичко в една фикция, която обаче пресъздава възприятията и прекарванията по достоверен метод.
Когато бях на 14 години, ме изпратиха от Стокхолм до Париж, с цел да работя като модел - тъкмо като Дорис. Работила съм с фотографи, които ти щипят бузите, с цел да излизат по-червени на фотосите... Разбира се, светът на модата по мое време беше друг от този в книгата, тъй че се наложи да направя и доста спомагателни изследвания.
А вашата вуйна имаше ли червен бележник като този на Дорис?
Моята баба е умряла, когато татко ми е бил единствено на 18 години, и по-късно нейната сестра поела грижите за семейството. Тя беше превъзходен човек. Аз съм най-малкото дете - сестрите ми са със седем и 10 години по-възрастни от мен - тъй че през уикендите ме оставяха при нея. Но с времето започнах да я виждам все по-рядко.
Когато умря, разчиствахме жилището й. Тя имаше един дребен рафт с книги в коридора и до момента в който го преглеждах, открих тефтерчето й с адреси. Тя беше записвала всичките си контакти през годините и задрасквала имената на умрелите. И тогава си я показах по какъв начин седи в кухнята си, преглежда тефтерчето и осъзнава, че към този момент няма на кого да се обади - панорама, която може да ти разбие сърцето.
Но животът си продължи, омъжих се, родих и след няколко години се разведох. Когато си разведен и сложиш детето си да спи, внезапно се усещаш доста уединен. Една такава вечер този спомен се върна в съзнанието ми. Разбрах по какъв начин се е чувствала тя и ме осени концепцията, че мога да почета паметта й с разказ, като употребявам тефтерчето за конструкция.
София Лундберг и нейната вуйна Дорис
Потърсихте ли някое от имената в тефтерчето?
Не. Тя имаше сестра, с която беше доста близка и която до известна степен въодушеви облика на Агнес. Както към този момент споделих, обичам да разбърквам действителност и фикция, само че в тази ситуация използвах повече въображението си.
Книгата обгръща доста разнообразни интервали и страни. Правихте ли изследвания, до момента в който ги описвахте?
Аз съм извънредно бдителен човек и съм пътувала доста. Посещавала съм всички места, за които пиша, и се пробвах да ги посетя още веднъж, до момента в който работех по книгата. Правих задълбочени изследвания в библиотеката, събирах остарели фотографии, разговарях с хора, които си спомнят тези времена - какъв е бил животът тогава, какви облекла са носили. Аз съм и публицист, тъй че ми харесва да върша изследвания - мисля, че се е трансформирало в някакъв автоматизиран инстикт за мен. Когато пиша нещо, наложително би трябвало да го ревизира и да се уверя, че го възпроизвеждам тъкмо.
Какво желаете читателите да си вземат от романа?
Когато пишех книгата, доста ме терзаеше въпросът за дискриминирането и по какъв начин, когато някой остарее, постоянно започваме да го пренебрегваме. Младостта, младежите постоянно са с преимущество. А в действителност остаряването е нещо прелестно! Колкото повече порастваме, толкоз повече опит трупаме. Обичам бръчките към очите си, тъй като от тях се раждат книгите ми.
Когато хората ми споделят по какъв начин им е повлияла книгата, постоянно споделят, че ги е подтикнала да приказват повече с възрастните си родственици. Ако ги попиташ за детството им, за младостта им, осъзнаваш, че тези хора имат доста забавни истории, които да опишат.
Изглежда, че " Червеният бележник " е превъзходен метод да стартираме диалог с нашите родители или с бабите и дядовците ни.
Да. И те провокира да проявяваш повече любознание към хората към себе си. На пръв взор историята на Дорис ни се коства като едно огромно премеждие, само че тя надалеч не е неповторима. Повечето възрастни хора са били влюбени, разбивали са им сърцата, пътували са, изживявали са вълнуващи събития. Мисля, че най-прекрасното на този живот е, че всеки от нас носи безчет истории - като същинска съкровищница!
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Червеният бележник "
Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го откри в чекмеджето последния път, като беше тук?
Появи се един ден в парка. Аз седях на скамейка под липата. Ярките слънчеви лъчи си проправяха път през клоните и листата и обливаха със светлина белите страници на книгата ми. Изведнъж някаква сянка надвисна над мен. Вдигнах глава и погледнах право в нечии очи. Блестяха, като че ли се смееше.
До ден сегашен помня ясно по какъв начин беше облечен: износена бяла риза, червен вълнен пуловер и бежов панталон. Нямаше костюм, колосана яка или колан със златна закопчалка. Изобщо не изглеждаше състоятелен. Кожата му обаче подсещаше на коприна, а сериозните му устни бяха толкоз изящни, че ми се дощя просто да се приближа към него и да ги целуна. Странно възприятие.
Той погледна въпросително към празното място до мен, аз му кимнах и той седна. Помъчих се да продължа да чета, само че силата, която протичаше посред ни, беше прекомерно мощна. И този мирис. Ухаеше така прелестно. Сякаш проникваше право в душата ми.
- Мислех да се разходя. - Вдигна краката си нагоре и ми сподели износените си обувки като самобитно пояснение.
Засмях се зад книгата си. Заслушахме се в шумоленето напразно из клоните и на цвърченето на птичките, които се ухажваха.
- Дали госпожицата би желала да повърви малко с мен?
Поколебах се единствено за момент и се съгласих. Този следобяд се разхождахме, до момента в който слънцето се скри зад дърветата. Времето спря и всичко останало загуби значение. Бяхме единствено той и аз. Беше толкоз естествено още от първите няколко крачки, които извървяхме един до различен. Целуна ме пред вратата за сбогом. Хвана нежно главата ми с две ръце и се приближи толкоз доста, че двамата се сляхме в едно. Устните му бяха меки и топли. Държеше ме компактно в обятията си.
- Утре на същото място, по същото време - прошепна ми най-после той.
После се отдръпна бързо, изгледа ме от глава до пети, изпрати ми въздушна целувка и изчезна в хладната нощ.
Казваше се Алан Смит и беше американец, само че имаше родственици в Париж и смяташе да им гостува задълго. Беше изпълнен с плам и грандиозни проекти. Учеше архитектура, мечтаеше да промени света и да преобрази очертанията на града.
- Париж е на път да се трансформира в музей. Трябва да наложим модерното, елементарното и функционалното.
Слушах го изумено и се усещах погълната от един до този миг чужд за мен свят. Алан говореше за къщи, за нови, забавни строителни материали и по какъв начин се употребяват, само че също и за живота на хората и по какъв начин той би могъл да се промени в бъдеще. Как един ден както мъжете, по този начин и дамите щели да имат работа и нямало към този момент да се нуждаят от прислужници.
Беше толкоз налегнат от концепциите си, че стартира да скача по пейките в парка и пламенно да жестикулира, с цел да илюстрира някое свое скимване. Помислих си, че е вманиачен, само че се възхищавах на жизнеността му. След това той обхвана бузите ми с ръце и притисна меките си устни към моите. Носеше усета на слънцето. Топлината от устните му мина през моите и се разля по цялото ми тяло. Придаде ми някакво чудно успокоение. Започнах да вдишвам по-леко, а тялото ми се извърши с живот. Щеше ми се да можех да остана вечно там. В прегръдките му.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ