Откъс от "Бунтът на сенките" на Димитър Желев
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Бунтът на сенките " с създател Димитър Желев, възложен от Издателство " Потайниче "
Наскоро излезе от щемпел впечатляващият трилър " Бунтът на сенките ", с който издателство " Потайниче " затвърждава тактиката си за поощряване на български създатели.
Новият разказ е дебютен за младия правист от Габрово Димитър Желев, който е прочут в литературния свят като притежател на редица литературни награди, а негови разкази са оповестени в периодически и онлайн издания.
Действието на трилъра " Бунтът на сенките " се развива в дребен български град, където цари безнаказано локалното великолепие.
Подкрепяно от властта то пуска своите пипала във всички сфери на политическия и стопански живот, даже протяга ръка на персоналния живот на жителите. Заплетената конспирация и завладяващите обрати ни придвижват от сивото и тъмно всекидневие на " дребния " човек от дребното градче до върховете на политическия хайлайф чак в сърцето на Европа. Любителите на жанра ще останат удовлетворени от наелектризиращия престъпен сюжет, майсторски построените пълнокръвни герои, дозата романтика, напрежението и спиращите дъха обрати в този над 500-странчен разказ.
Прави усещане богатият, образован и вълнуващ език на създателя, описаните с доста обич картини от дребния град, облиците, построени с внимание към детайла.
За да задоволи интереса на читателите и с цел да разпространява книгата, издателство " Потайниче " сътвори уеб страницата https://buntatnasenkite.com/, който съдържа разнообразна информация за трилъра и създателя му.
С издаването на романа " Бунтът на сенките " от Димитър Желев издателство " Потайниче " обогатява жанровото разнообразие на своето портфолио от качествени заглавия и прави поръчка за челните позиции при най-продаваните заглавия в категория " Криминални романи и трилъри ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Бунтът на сенките " на Димитър Желев
1.
Вече час дъждът почукваше по прозореца на осмия етаж. Черни облаци се разстилаха над покривите на панелните блокове в крайните квартали на Габрово, довели със себе си нощта по-рано от нормалното за сезона. Свистенето напразно заглушаваше шума от трафика в пиковия час, когато работното време приключваше. Прогизнали прегърбени фигури забързано се движеха към уюта на своите дребни домове, а над тях стихията се вихреше, съпроводена от проблясъците на следващата мълния и злокобната закана на гърмящото небе.
Кооперацията беше претърпяла надалеч по-страшни стихии от тази и носеше белезите на паднали изолации, ремонтирани покриви и десетки счупени стъкла.
Като един твърдоглав организъм се бе научила да устоява на климата и неговите прищевки, само че възходящата ѝ отпадналост към този момент не можеше да се прикрие. Десетилетия бяха минали от последния ремонт, а даже и той бе козметичен. Кварталът последователно губеше своите жители, а старите панелки заприличваха от ден на ден на неизлечимо заболели исполини. Дори безбройните извоювани борби с природата не помагаха на пукнатините да се запълнят или на керемидите да заздравеят. Като че болест плъзваше от тях: наслойка погълна детската площадка; паркингът се свлече в дерето преди година; плевели задушиха футболното игрище; в пързалката зейна дупка. Лекарството, наречено детски смях, се явяваше все по-рядко.
Сивите здания умираха постепенно, както доста други техни посестрими в града. Тази невидима опасност сходно на чума се бе настанила незабелязано в българската провинция. Във война и мир, след трусове и урагани, през робия и иго районът постоянно съумяваше да пребъде. Но заболяването последователно изцеждаше най-важното му средство за оцеляване – хората.
Агонизиращите села на хоризонта неенергично напомняха за своето битие чрез няколко светлинки в нощта. На фона им силуетът на панелния блок насреща мъчително се открояваше, тъй като многочислените му тъмни прозорци го сливаха с нощния мрак. Загледан в него, Марко несъзнателно си спомни за десетките остарели другари, които бяха израснали там. Сега празните бетонни кутийки зад стъклата бяха изгубили всяка вяра да се трансфорат в нечий дом.
А всичко бе станало по този начин незабелязано. Голямата шумна компания позагуби някой и различен член, само че съседите продължаваха да страдат от дивотиите на тази луда тайфа, до момента в който пакостниците не приключиха учебно заведение. След завръщането си от дълго странство, донесло му две дипломи, бракоразвод и вяра за нов старт, Марко все по-трудно откриваше старите събратя. Тогава не обърна внимание на този факт, обхванат от дългогодишно блуждаене в търсене на подобаваща работа.
Някогашен промишлен център, Габрово последователно бе изгубило блясъка и славата си и не му предложи кой знае какво. Битката за оцеляване на провинциалния град беше неравна. Изтощителна. А съперникът нямаше лице – като отрова се бе прокраднал във вените и бе заключил сърцето в смъртна хватка. Противодействие против нея, наподобява, нямаше, а загубите бяха неизмерими – хиляди човешки ориси, предпочели заслужен живот на друго място, надалеч от сивотата на посредствеността, в чийто знак се бе трансформирал градът. Останалите им близки последователно се оттегляха един по един от родното място. А оскърбеният град, некадърен да трансформира в действителност фантазиите на своите деца, постепенно угасваше.
Марко затвори прозореца на спалнята, оставяйки ураганния вятър извън, и отиде да вечеря. Празният ледник още веднъж зейна отсреща му в негласна молба. Кухненските шкафове не предложиха по-различна картинка. Явно трябваше да отскочи в дъжда до близкия магазин, само че за пръв път в живота си Марко не изпитваше предпочитание да замени две приказки с Хриси, постоянно усмихнатата продавачка от втората промяна, нито пък с някой от постоянно гравитиращите начело пияници, източник на не един и два житейски бисера. Затова просто претопли обяда си, за който по-рано бе изгубил вкус.
Живееше самичък. След като родителите му бяха напуснали този свят още когато се бореше за първата си тапия, се наложи бързо да привиква с особеностите на своето жилище, изпълнено с влага, ронлива мазилка, запушен комин и остарели уреди с прекалено много темперамент. Докато настройваше микровълновата, си даде обещание за прощален път, че този месец ще стартира да пести за нова готварска печка, въпреки непредвиденият разход по делото да предполагаше закъснение, което не бе планувал.
Седна на масата и пусна тв приемника единствено едвам запълни тягостната тишина, разследване от неналичието на каквито и да било непосредствени съседи. Преди му се постановяваше да го усилва, с цел да заглушава безумните словоизлияния на безработния инженер с увлечение към бутилката, живеещ на същия етаж, или несекващия лай на пинчера на глухата остаряла жена изпод. Във вечери като сегашната този звук му липсваше. Напомняше за времена, изпълнени с живот. Сега празните им жилища носеха само мраз и удвоени разноски за асансьор.
Докато разсеяно гледаше новините и предъвкваше преквалифицирания си за вечеря обяд, Марко осъзна, че сънят няма да го споходи тази нощ. Мислите лудо препускаха през главата му. Чувствата преливаха. Събитията от миналия ден бяха на път да насочат живота му в непозната за него посока, а това го плашеше. Някога си бе заречен да не се оставя да бъде обхванат от мъртвешкото въодушевление, което цареше в града. Липсата на вяра се долавяше във всеобщото мнение на хората по отношение на бъдещето на това място. С юношески възторг се бе надявал да бъде част от смяната и с магическа пръчка да възкреси живота към себе си.
Днес обаче нещо в него дефинитивно се пречупи. Върна се у дома друг от индивида, излязъл сутринта на работа. Преди късния душ се бе погледнал в огледалото – рижавата коса, чорлава и копнееща за бръснач, зелените очи, отнесени, бръчките, непреклонно настаняващи се по лицето му. Образ, който се явяваше отсреща му след всеки работен ден. И въпреки всичко довечера там имаше нещо ново. Плашещо. Мрачна и студена сянка бе легнала върху лицето на младежа. Изглеждаше ненадейно застарял и отпаднал.
В погледа му липсваше онази наслада, поради която бе по този начин обичан от другари и сътрудници. Очите му се бяха трансформирали в хлътнали ями. Изражението на лицето му бе ужасяващо даже за самия него. Присъствието му в градския превоз по-рано през днешния ден бе смутило останалите пасажери и никой не се осмели да седне до него дори и когато рейсът се препълни. И най-несъобразителните почувстваха отблъскващия студ, който този другояче висок и хубав младеж излъчваше. Шофьорът не посмя да пусне нормалния си подбив за косата му, когато мина около него. Домоуправителката отсрочи напомнянето за закъснялото заплащане. Хората инстинктивно се възпираха от контакти с Марко – факт, останал неусетен за невиждащия му взор.
Телефонът иззвъня. Марко не му обърна внимание, затворен в своя личен свят на оскърбление и засегнатост. След малко звъненето спря. Минута по-късно още веднъж извърши мелодията, в опит да притегли вниманието на притежателя си. Светът на Марко избледня за момент. Но незадоволително. Мелодията се потрети. И по-късно още веднъж. И още веднъж.
На седмия път действителността проби мембраната на мрачния Марков свят и го извика до досадната вибрираща машинка на масата.
– Какво?
– Защо не вдигаш? Притесних се.
Гласът принадлежеше на Хамстера – остарял другар, може би единственият, останал от детството на Марко. Срамежлив, само че правилен, той нямаше да остави приятел в потребност. Затова бе и настоятелното звънене късно.
– Ще ти звънна по-късно. Не ми се приказва в този момент.
– Марко, чуй ме! Може да се случи на всеки! Нека излезем на по бира и поговорим. Няма потребност да стоиш самичък в тъмното у вас.
– Не заставам на мрачно – стана и тихомълком светна лампата.
– Тогава аз ще дойда!
– Не бъди малоумен! Навън е стихия.
– Не, не е
Марко погледна учудено през прозореца. Видя ясно луната и звездите. Бурята в действителност бе минала, без той да разбере.
– " Самодивата "? След половин час? Трябва да е още отворен – настоя Хамстера.
– Добре де, ще дойда.
– Радв – Марко затвори.
Тръшна се на дивана и си наля. След като изпи наличието на чаша с избледняла картинка на някакъв карибски плаж, той се опита да надзърне в своето бъдеще. Което надалеч не изглеждаше толкоз слънчево като на чашата.
Макар и с условна присъда, юноша като него бе постоянно белязан от правосъдната система. Дали съществуваше шеф, който да го наеме? Възможно ли бе да продължат да се отнасят с почитание към него, както до момента? Щеше ли да затъне в заеми? Кога щеше да издължи компенсацията?
Дълбоко в душата си Марко крещеше. Плачеше, засипваше с хули и обвинявания, цялостен гореше от яд. Винаги се изправяше, без значение от какъв брой високо бе падал. Никога не се предаваше, само че довечера бе достигнал нови низини. Винаги щеше да помни погледа на съдията в правосъдната зала – порицателен, заклеймяващ и цялостен с отчаяние. Сигурно трябваше да привиква с този взор през остатъка от живота си. Близките, приятелите, съседите Завинаги щяха да го гледат с едно мислено. " Онзи, наказаният ". Панически искаше да избяга от тях. Още в този момент. Никой нямаше да чуе обясненията му. Че не е отговорен. Че не е подобен. Че нямаше да ги нарани
" Е, да, само че съдията има огромен опит! Сигурно е разпознал насилника в него. "
Марко затвори очи. Нямаше да им се даде. Нямаше да напусне като останалите. Чумата бе плъзнала на всички места, очевидно не бе подминала и правосъдната зала. Щом осъдиха него Него! Искаха да го прогонят от родното му място. Но не бяха познали. Чумата щеше да е безсилна този път. Дори и без работа и семейство, без почитание и пари, щеше да остане и да се изправи против нея. Да срещне погледите им. На всички. Нека дръзнат да го назовават, както си желаят.
Обу се и излезе измежду пустите нощни улици, преодолял една стихия и подготвен да посрещне друга.
Хамстера към този момент бе поръчал и за двамата от боязън да не би Марко да промени мнението си и да откаже диалог в последния миг. " Самодивата " беше празен. Освен свенливата двойка влюбени в ъгъла дребният бар не оферираше изключително наличие на хора през седмицата. Музиката бе по-силна от нормално, тъй като барманът беше пуснал обичания си албум, с цел да мине промяната по-неусетно. А и в допълнение, клиентите не се чуваха и бързаха да си тръгнат, което съкратяваше работното време на заведението. Когато Марко влезе в бара, бе съвсем среднощ. Разочарованието на личния състав от късното идване на клиент се потуши след предлагането на сервитьорката да си отворят бутилка в склада.
Иван, получил прякора си от магазина за храна на животни, който притежаваше, зяпаше разсеяно тавана на помещението. Там имаше голяма карта на света с маркирани направления от пътешествия на откриватели и пирати. Заглушената светлина му попречи да наблюдава този на Капитан Кук. Внезапното сядане на Марко до него го накара да прекъсне увлекателното си занятие.
– Тук е затишие – съобщи наличие новодошлият, от чиито облекла лъхаше на дъжд.
– Наблюдателен си.
– Виждам, че си поръчал – кимна към чашата Марко. – Ще е хубаво и в случай че си го платил.
Опитът на приятеля му да бъде остроумен бе извънредно несполучлив и вял, което сподели на Иван, че същинското му въодушевление не ще излезе нескрито толкоз елементарно.
– Предишния път черпих, не се прави на забавен!
Двамата подвигнаха наздравица и отпиха. Марко усещаше преценяващия взор на мъжа против него в тези първи минути на тяхната среща. Накрая не устоя, остави чашата пред себе си и въздъхна:
– Хайде, питай ме!
Хамстера се направи на сюрпризиран.
– Какво да те запитвам?
– " Как си? Чувствата болят ли те? Плачеш ли вътрешно? " – иронично отговори Марко.
– Глупости! – лицето против него стана съществено. – Защо не сподели на никого, че е заведено дело против теб?
Хотелските стаи в България изглеждаха изцяло идентични. Това бе второто му посещаване тук, а като че ли нищо не беше съумяло да промени неналичието на креативност в този бизнес. Единствената разлика сред обособените стаи май беше гледката. По дяволите, даже завивките по леглата бяха идентични!
И въпреки всичко готвеха чудесно. Това до някаква степен внасяше многообразие в визитите. Имаха салата, която не бе срещал на никое място по света, и мощно локално пиво, което бе предизвикателство и за най-смелите. Допадаше му тази страна. Груби хора, не лигльовци като западняците. Не си играеха да омекотяват алкохола или да вършат от тези префърцунени дребни порции с тъпо сходство на същинска храна, основана повече за изложба, в сравнение с за нечий корем. И имаха особена примитивност.
Малко страни на континента можеха да покажат тази жестокост, която видя за двайсетте минути в таксито по улиците на Русе. Обожаваше такава среда, разцъфваше измежду нея. Обидите, заканите и насилието в никакъв случай не му се бяха коствали отблъскващи. Още от детството си бе свикнал към това отношение и намираше необикновен комфорт в него. От години си бе построил непрофесионално уважение към народите от Балканския полуостров. Рядко отхвърляше поръчка в района и може би бъдещите му работодатели щяха да го подлагат на критика за това. Но в края на краищата той решаваше от кого да бъде нает – останалите се съобразяваха с него, а не противоположното.
Стана и погледна през прозореца някъде надалеч през Дунава. Водната простор не го впечатли, нито среднощните светлини на Румъния. Мъжът гледаше разсеяно, до момента в който мозъкът му блуждаеше. Професионализмът изискваше самообладание. Мразеше това. От часове чакаше удостоверение за банковия превод, с цел да пусне това, което държеше затворено в клетка към този момент няколко денонощия. Но по този начин беше редно. Не биваше да бърза, другояче безупречната му известност щеше да пострада.
Остави празната панорама зад тила си и ревизира в телефона. Превод нямаше. Поклати глава и отиде да се приготви за потегляне. Онези арогантни гелосани лекета от столицата си мислеха, че можеха да му изгубят времето. А бяха по този начин горещо предложени в бизнеса. Зарадва го фактът, че единият беше съвсем толкоз свиреп, колкото и той самият. Не че това беше допустимо, само че най-малко по този начин изглеждаше. Та този, кръвожадният, имаше безукорен тип и говореше като същински стихотворец. Телевизионните му изяви бяха почтени за почитание. А фактът, че беше народен представител в Народното събрание, го впечатли най-вече.
Трябваше да си признае, че макар многочислените си командировки по целия свят не бе виждал подобен човек. Даже бе на косъм да понижи комисионата си поради него. Бе изгледал съвсем всички негови изявленията и даже езиковата преграда не можа да разклати престижа, който този мъж излъчваше, до момента в който приказва. Можеше да се излегнеш в гласа му и да се оставиш да ръководи живота ти в сладка заблуда, която щеше да сътвори за времето, в което му се довериш.
Но когато те разсъни, раят, който е основал, към този момент го няма, а вместо това целият си плувнал в пот и се давиш в личната си кръв. Надуши какъв е още от първото изявление. Защото депутатът беше от същата порода. Ако не желаеше толкоз неистово да не споделя с никого житейския си път, може би щеше да го извърви паралелно с него и неговото ангелско сладкодумие.
Способността му да съчувства не беше от мощните му страни, само че въпреки всичко му дожаля за многото хора, които се възхищаваха на депутата в България. И можеше ли елементарният човек да остане безразличен, когато подобен водач го подари с усмивката и харизмата си. Пък било то и през тв приемника.
Телефонът извибрира. На екрана бе изписано шестцифрено число. Собственикът му се усмихна – депутатът не го разочарова. Макар мъничко да му се искаше да му беше дал мотив да си поиграе с него, както единствено той си знаеше
Отиде до огледалото и си оправи ризата. Почисти малко леке от панталона си и обу обувките. Якето и очилата без диоптри довършиха камуфлажа. Резултатът бе един отегчителен и неосезаем човек, изтощен от работа. Нито висок, нито невисок, с обикновено телосложение и лек намек за атлетизъм, сресана на път коса и бавна, даже изтощена походка на мъж, унижаван от осем до пет на работно място, което не харесва. Единствено присъщите за монголец леко дръпнати очи можеха да го отличат от тълпата. Но човек нямаше кой знае какъв интерес да изследва толкоз прост мъж – следващия клонинг в епоха на офиси, хартия и писалищен материали.
Жалко му стана, че би трябвало да открехне клетката в себе си толкоз малко. Онова вътре в нея изръмжа недоволно и сподели муцуната си на открито. Мъжът взе куфарчето си, погледна вързания човек със запушена уста на земята до леглото и го срещна с новия си дребен " Глок 42 " с ръчно направен заглушител. С тъп пронизителен тон прати наличието на дулото в сърцето му и излезе от стаята. А клетката в душата му едвам се затвори с неистовия писък на натикания вътре звяр.
2.
Марко седеше умислен, рижавите кичури бяха скрили очите му. Хамстера се взираше през тях, търсещ отговори. Знаеше, че мъжът против него не обича да споделя, но Иван не се интересуваше изключително от желанието на хората да поддържат съкровените си мисли неприкосновени. А и казусът изискваше спомагателна щипка безсрамие, с цел да може Марко да осъзнае потребността от другар до себе си в подобен миг.
Опрян до стената, Марко припозна непоклатимия дебелоглав на кльощавия завързак против него и разбра, че довечера няма да мине в небрежни диалози, както се бе надявал, когато излезе от вкъщи.
– Нямаше дело против мен. Поне не първоначално – сподели Марко, до момента в който унесено разбъркваше със сламка кубчетата лед в чашата си.
– Какво се обърка тогава?
– Сложно е.
– Чух, че са пробвали да влязат в къщата на майка ти? Вярно ли е?
– Това беше началото, да.
– Няма да ти изваждам думите принудително! – разпери ръце Хамстера. – Много хора се тормозиха от това, което се случи. На никого не показа и всички си мислим най-лошото. Добре че юристът ти е непосредствен със сестра ми и разбрах за условната присъда. Но множеството от нас даже не знаеха, че си забъркан в дело. Защо не ни сподели?!
– Не желаех да ви безпокоя.
– Човече, пъклен се разтревожихме точно тъй като сме в незнание!
– Съжалявам, нямах това желание! – отвърна Марко, нервиран от укора.
Хамстера почувства, че се бе увлякъл и превръщаше диалога в разпит. Затова промени тона и продължи по-тактично:
– Няма значение, в действителност! Просто желаеме да знаем какво се е случило – Иван направи дребна пауза, с цел да обмисли идната си стъпка, и най-после деликатно попита: – Говори ли ти се за това?
Марко познаваше добре хората, с които споделяше свободното си време. Знаеше, че малко от тях са се тормозили. Но Хамстера беше един от тези хора. Неговата преданост беше безрезервна и Марко се усещаше неприятно, задето не му довери за правосъдните си проблеми. Помисли си, че не е редно да таи повече от него.
– Къщата на майка ми почнала да се разпада – пръстите му нервно заиграха със салфетката. – Обади ми се кметът на селото. Помоли да я погледна, с цел да не пострада някой от падащите керемиди на улицата. Нямах доста време за това, само че знаеш по какъв начин е с тези парцели. За тях би трябвало да се откри време. Не поради потребността от ремонт или с цел да подкрепям пазарната ѝ стойност
– А поради сантименталната – добави Иван.
– Точно по този начин. Един ден открих време и отидох след работа. Към шест и половина към този момент се стъмваше. Едва виждах какво коригирам. На няколко пъти си ударих пръста с лошотия чук. Накрая взех решение да отложа ремонта за някой уикенд, тъй като бях на път да се осакатя изцяло.
Марко прекъсна описа си, когато сервитьорката с принуда донесе второто им пиво за вечерта. Бе намислила да ги помоли да си платят, само че сериозните им физиономии я накараха да отстъпи под сериозния взор на сътрудника си зад бара, на който се заоправдава секунди по-късно. Явно трябваше да останат до късно, пък било то и поради една-единствена маса.
В това време Хамстера към този момент слушаше продължението на историята.
– Прибрах инструментите и в този миг чух портата в двора да се отваря. Къщата е в покрайнините на селото и никой не минава оттова. Помислих, че кметът ме ревизира. Странно, само че не попитах кой е. Не знам за какво. Може би щях да подплаша крадеца и всичко това нямаше да се случи – Марко поклати глава и продължи. – Отидох към портата и внезапно изникна! Точно пред мен. Изскочи от храстите край алеята като някое диво животно. Мръсно раздърпано яке, оцапани с багра дънки, огромни ботуши.
И едно брадясало лице с мътни очи, скрити в разрошена мазна коса. Не ги виждах ясно, само че изглеждаше стъписан толкоз, колкото и аз. Явно претърсваше бараката в двора и евентуално не е предполагал, че може да срещне някого. А и бях спрял да подвигам звук с чука от най-малко десетина минути – време, в което е нямало по какъв начин да разбере, че в тъмната къща има наличие. Да бях платил тока предишния месец, та да беше видял, че прозорците светят Не ми стигнаха парите обаче. Какъв шанс единствено! Затова и единствената светлина в този миг идваше от дребна улична лампа. Внезапно ръката му помръдна и лампата се отрази в предмет, който държеше в нея
– Имал е нож! – прошепна Хамстера. Марко кимна.
– Не знаех какво да върша. Заотстъпвах. Това като че ли му вля сили. Заплаши ме да му дам всичките си полезности или ще ме изкорми като прасе. После всичко стана машинално. Като че бях на автопилот. Инстинкти може би – Марко разтърка изтощените си очи. – Съзнанието ми изгуби контрола над тялото. Рефлексите изпреварваха мисълта. Ръцете ми от единствено себе си бяха почнали търсенето. Пръстите най-после напипаха дървената ръкохватка зад тила ми – лопата – беше опряна о стената на остарелия обор, до който ме бе притиснал оня с ножа. Хилеше се с беззъба усмивка.
Като на занимателен кадър лопатата изсвистя и трансформира лицето му в кървава безформеност. Олюляваше се цяла безкрайност, преди да се строполи на пътеката. Почти незабавно се изправи, агонизиращ от болежка. В първия момент не разбрах дали изпитва повече яд или боязън за живота си. Приличаше на вманиачен. Вдигна ножа и направи крачка към мен. Замахнах заплашително с лопатата. Това го накара да се опомни. Поколеба се за миг и хукна към портата. Тръгнах след него, с вярата да видя по какъв начин бяга далеко от къщата. Излязох на калдъръмената улица и се озовах пред каруца с мършав кален кон начело.
Брадатият стоеше в профил, хвърли ножа в каруцата и се пресегна за нещо дълго и кафяво, което в тъмното ми приличаше на дебела пръчка. Обърна се против мен и го съзрях – не беше никаква пръчка, а дуло, ориентирано към лицето ми. Отново инстинктът се включи – към този момент бях приклекнал под обсега на пушката. Лопатата се вряза в рамото му, почувствах по какъв начин някъде вътре в ставата костта подаде, а дулото изтрещя към небето. Крадецът виеше от болежка и въпреки всичко откри сили да се хвърли на коня и да отпраши в нищото.
– Оживя ли? – Хамстера беше смълчан от описа на Марко.
– Да, беше на делото. След като избяга, си взех инструментите и хукнах към колата. Отидох право в полицията. Като взеха показанията ми, се разбрахме на идващия ден да ги заведа на мястото на престъплението. Там обаче нямаше нищо. Като че случаят не се беше случвал. В идващите седмици ме викаха няколко пъти на разпити. Шефовете ми не бяха изключително удовлетворени, че се случваше в работно време. Но на полицията не можеха да откажат. В последна сметка прокурорът внесе обвинителен акт в съда и бях привикан в правосъдната зала. От този миг насетне всичко се обърна с главата надолу
– Чакай малко! – Иван подвигна ръка. – Ти по какъв начин си? Пострада ли? Онзи нарани ли те?
Марко го изгледа съжалително. Не трябваше да бъде подобен лакомец и да мисли, че останалите не се тревожеха за него.
– Не. Само малко се поуплаших.
– Кой беше брадатият?
– Мъж към четирийсетте. Много деца, забравих към този момент какъв брой, женен два пъти. Основно обучение, живее в прилежащото село. Това научих по време на делото. По-интересното е друго. Този човек имаше дванайсет присъди! Представяш ли си?
– Боже! И по какъв начин е останал на независимост?
– Нямам визия. Беше съден за обири, грабежи, побоища – леки и междинни телесни повреди, опит за ликвидиране Досието му бе като учебник по наказателно право. За страдание обаче той си беше научил урока
– Как по този начин?
– Представляваше го юрист от София. Това бе първото нещо, което тормози прокурора. В този ден бях предизвестен да си наема личен бранител, тъй като " не се знае по какъв начин ще се развият нещата ". Не смятах, че би трябвало да си ангажирам който и да било. Случаят бе явен. И до през днешния ден не разбирам какво се обърка! – Марко прокара ръка през лицето си.
– Сигурно тъй като не си правист. Техните правила и език са постоянно без всякаква логичност за нас.
– Може би си прав. В хода на делото се представяха от ден на ден и все по-странни доказателства. Или по-точно – липса на такива. Оказа се, че няма съображение да се счита, че крадецът е бил въобще в двора на къщата. На идващия ден бе валяло и когато заведох полицията, кръвта в двора и пред портата беше измита. Никой не направи опит да вземе проба – нямали нужната технология.
После пък било " по този начин или другояче късно, а и нали казусът е явен ". Последва моментът с неговите оръжия. Никъде нямало доказателство за съществуване на нож по време на нашето " сдърпване ". Не ме е порязал, не са го разкрили и при огледа у тях. Естествено, имал кухненски ножове, само че това нищо не потвърждава. При претърсването не разкрили и пушка. А следи от изстрели на мястото на престъплението нямало.
– Да, нали стрелял в небето – деликатно следеше историята Хамстера.
– Тъй като бил с ръкавици, нямаше следи от барут по ръцете, а ръкавици у тях не били открити. Когато този мъж се качи на коня и избяга, животното към момента теглеше каруцата с целия боеприпас вътре. Скрил е всичко, откакто го прогоних. Като че в никакъв случай не е участвал в къщата ми! Накрая юристът му извади здравна експертиза за междинна телесна щета. Пишеше за пукната скула и извадено рамо, съпроводено с порезна рана. Това беше мотив за съдията да отсъди против мен. Дори фактът, че в точния момент усетих накъде духа вятърът и наех собствен личен юрист, не ми оказа помощ. Срещата сред мен и крадеца бе регистрирана като " превишаване рамките на неизбежната защита ".
– Това пък какво е?
– Нещо като – стори му се неуместно това, което бе на път да каже – несъразмерна самоотбрана.
– В смисъл? – неразбиращо мигаше и Хамстера.
– Според съдията по делото излезе, че крадецът с дванайсетте присъди е пристигнал да си поговорим. На улицата! Докато сме си бъбрили, той малко се ядосал, не се разбра на какво. Аз съм влезнал в двора да взема животозастрашаващото оръжие лопата! Пребил съм го в опит да се защитя от словесните му нападки!
Защитата ми не следвало да е в по-големи размери от нападението, каквото и да значи това. Съдът раздели целия случай на фрагменти. Сякаш на място имаш време да мислиш за тези неща! Но защото съм нямал остарели присъди и съм бил предизвикан от нападателя си, съм по-малко отговорен и няма да лежа в пандиза.
– Най-голямата нелепост, която бях чувал! Какво е това извратено правораздаване? – Иван клатеше глава невярващо. – Чакай, по какъв начин съумя тази пачавра да наеме подобен юрист?
– Нямам визия. Явно е по-заможен, в сравнение с допусках. Но под неговото въздействие цялото дело се прекатурна. Съдията промени настройката си към мен още в края на първото съвещание.
– Прокурорът не съумя ли да те отбрани?
– Прокурорът не ми е юрист. Неговата работа е да търси истината.
– Затова Темида била с наклонена везна! Рецидивистът има юрист, който би трябвало само да го пази, а отсреща му – прокурор, който " търси истината " – Хамстера подвигна ръце обезверено.
– Разбрах, че по този начин пишело в закона. Прокурорът сподели, че доводите ни са недоказуеми. Поне му прави чест, че не опита да ми усили наказването, както постоянно се случвало.
– Чувал съм, че може да правиш всичко с някой, който е влезнал с щурм в дома ти
– Тази теза на моя юрист също отиде по дяволите, тъй като къщата на майка ми в превод от юридически език не се пояснява като мой дом, а и нали не откриха следи от щурм.
– Не може да бъде – Иван глътна цялото наличие на чашата си на веднъж. – Марко, доста скърбя, че се е наложило да преминеш през всичко това. Ако имаш потребност от нещо
– Не приказва като че ли съм смъртноболен. Животът си продължава!
– Прав си. Затова предлагам да поръчаме напряко бутилка, а на следващия ден да се обадиш и вземеш болничен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1188)
Наскоро излезе от щемпел впечатляващият трилър " Бунтът на сенките ", с който издателство " Потайниче " затвърждава тактиката си за поощряване на български създатели.
Новият разказ е дебютен за младия правист от Габрово Димитър Желев, който е прочут в литературния свят като притежател на редица литературни награди, а негови разкази са оповестени в периодически и онлайн издания.
Действието на трилъра " Бунтът на сенките " се развива в дребен български град, където цари безнаказано локалното великолепие.
Подкрепяно от властта то пуска своите пипала във всички сфери на политическия и стопански живот, даже протяга ръка на персоналния живот на жителите. Заплетената конспирация и завладяващите обрати ни придвижват от сивото и тъмно всекидневие на " дребния " човек от дребното градче до върховете на политическия хайлайф чак в сърцето на Европа. Любителите на жанра ще останат удовлетворени от наелектризиращия престъпен сюжет, майсторски построените пълнокръвни герои, дозата романтика, напрежението и спиращите дъха обрати в този над 500-странчен разказ.
Прави усещане богатият, образован и вълнуващ език на създателя, описаните с доста обич картини от дребния град, облиците, построени с внимание към детайла.
За да задоволи интереса на читателите и с цел да разпространява книгата, издателство " Потайниче " сътвори уеб страницата https://buntatnasenkite.com/, който съдържа разнообразна информация за трилъра и създателя му.
С издаването на романа " Бунтът на сенките " от Димитър Желев издателство " Потайниче " обогатява жанровото разнообразие на своето портфолио от качествени заглавия и прави поръчка за челните позиции при най-продаваните заглавия в категория " Криминални романи и трилъри ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Бунтът на сенките " на Димитър Желев
1.
Вече час дъждът почукваше по прозореца на осмия етаж. Черни облаци се разстилаха над покривите на панелните блокове в крайните квартали на Габрово, довели със себе си нощта по-рано от нормалното за сезона. Свистенето напразно заглушаваше шума от трафика в пиковия час, когато работното време приключваше. Прогизнали прегърбени фигури забързано се движеха към уюта на своите дребни домове, а над тях стихията се вихреше, съпроводена от проблясъците на следващата мълния и злокобната закана на гърмящото небе.
Кооперацията беше претърпяла надалеч по-страшни стихии от тази и носеше белезите на паднали изолации, ремонтирани покриви и десетки счупени стъкла.
Като един твърдоглав организъм се бе научила да устоява на климата и неговите прищевки, само че възходящата ѝ отпадналост към този момент не можеше да се прикрие. Десетилетия бяха минали от последния ремонт, а даже и той бе козметичен. Кварталът последователно губеше своите жители, а старите панелки заприличваха от ден на ден на неизлечимо заболели исполини. Дори безбройните извоювани борби с природата не помагаха на пукнатините да се запълнят или на керемидите да заздравеят. Като че болест плъзваше от тях: наслойка погълна детската площадка; паркингът се свлече в дерето преди година; плевели задушиха футболното игрище; в пързалката зейна дупка. Лекарството, наречено детски смях, се явяваше все по-рядко.
Сивите здания умираха постепенно, както доста други техни посестрими в града. Тази невидима опасност сходно на чума се бе настанила незабелязано в българската провинция. Във война и мир, след трусове и урагани, през робия и иго районът постоянно съумяваше да пребъде. Но заболяването последователно изцеждаше най-важното му средство за оцеляване – хората.
Агонизиращите села на хоризонта неенергично напомняха за своето битие чрез няколко светлинки в нощта. На фона им силуетът на панелния блок насреща мъчително се открояваше, тъй като многочислените му тъмни прозорци го сливаха с нощния мрак. Загледан в него, Марко несъзнателно си спомни за десетките остарели другари, които бяха израснали там. Сега празните бетонни кутийки зад стъклата бяха изгубили всяка вяра да се трансфорат в нечий дом.
А всичко бе станало по този начин незабелязано. Голямата шумна компания позагуби някой и различен член, само че съседите продължаваха да страдат от дивотиите на тази луда тайфа, до момента в който пакостниците не приключиха учебно заведение. След завръщането си от дълго странство, донесло му две дипломи, бракоразвод и вяра за нов старт, Марко все по-трудно откриваше старите събратя. Тогава не обърна внимание на този факт, обхванат от дългогодишно блуждаене в търсене на подобаваща работа.
Някогашен промишлен център, Габрово последователно бе изгубило блясъка и славата си и не му предложи кой знае какво. Битката за оцеляване на провинциалния град беше неравна. Изтощителна. А съперникът нямаше лице – като отрова се бе прокраднал във вените и бе заключил сърцето в смъртна хватка. Противодействие против нея, наподобява, нямаше, а загубите бяха неизмерими – хиляди човешки ориси, предпочели заслужен живот на друго място, надалеч от сивотата на посредствеността, в чийто знак се бе трансформирал градът. Останалите им близки последователно се оттегляха един по един от родното място. А оскърбеният град, некадърен да трансформира в действителност фантазиите на своите деца, постепенно угасваше.
Марко затвори прозореца на спалнята, оставяйки ураганния вятър извън, и отиде да вечеря. Празният ледник още веднъж зейна отсреща му в негласна молба. Кухненските шкафове не предложиха по-различна картинка. Явно трябваше да отскочи в дъжда до близкия магазин, само че за пръв път в живота си Марко не изпитваше предпочитание да замени две приказки с Хриси, постоянно усмихнатата продавачка от втората промяна, нито пък с някой от постоянно гравитиращите начело пияници, източник на не един и два житейски бисера. Затова просто претопли обяда си, за който по-рано бе изгубил вкус.
Живееше самичък. След като родителите му бяха напуснали този свят още когато се бореше за първата си тапия, се наложи бързо да привиква с особеностите на своето жилище, изпълнено с влага, ронлива мазилка, запушен комин и остарели уреди с прекалено много темперамент. Докато настройваше микровълновата, си даде обещание за прощален път, че този месец ще стартира да пести за нова готварска печка, въпреки непредвиденият разход по делото да предполагаше закъснение, което не бе планувал.
Седна на масата и пусна тв приемника единствено едвам запълни тягостната тишина, разследване от неналичието на каквито и да било непосредствени съседи. Преди му се постановяваше да го усилва, с цел да заглушава безумните словоизлияния на безработния инженер с увлечение към бутилката, живеещ на същия етаж, или несекващия лай на пинчера на глухата остаряла жена изпод. Във вечери като сегашната този звук му липсваше. Напомняше за времена, изпълнени с живот. Сега празните им жилища носеха само мраз и удвоени разноски за асансьор.
Докато разсеяно гледаше новините и предъвкваше преквалифицирания си за вечеря обяд, Марко осъзна, че сънят няма да го споходи тази нощ. Мислите лудо препускаха през главата му. Чувствата преливаха. Събитията от миналия ден бяха на път да насочат живота му в непозната за него посока, а това го плашеше. Някога си бе заречен да не се оставя да бъде обхванат от мъртвешкото въодушевление, което цареше в града. Липсата на вяра се долавяше във всеобщото мнение на хората по отношение на бъдещето на това място. С юношески възторг се бе надявал да бъде част от смяната и с магическа пръчка да възкреси живота към себе си.
Днес обаче нещо в него дефинитивно се пречупи. Върна се у дома друг от индивида, излязъл сутринта на работа. Преди късния душ се бе погледнал в огледалото – рижавата коса, чорлава и копнееща за бръснач, зелените очи, отнесени, бръчките, непреклонно настаняващи се по лицето му. Образ, който се явяваше отсреща му след всеки работен ден. И въпреки всичко довечера там имаше нещо ново. Плашещо. Мрачна и студена сянка бе легнала върху лицето на младежа. Изглеждаше ненадейно застарял и отпаднал.
В погледа му липсваше онази наслада, поради която бе по този начин обичан от другари и сътрудници. Очите му се бяха трансформирали в хлътнали ями. Изражението на лицето му бе ужасяващо даже за самия него. Присъствието му в градския превоз по-рано през днешния ден бе смутило останалите пасажери и никой не се осмели да седне до него дори и когато рейсът се препълни. И най-несъобразителните почувстваха отблъскващия студ, който този другояче висок и хубав младеж излъчваше. Шофьорът не посмя да пусне нормалния си подбив за косата му, когато мина около него. Домоуправителката отсрочи напомнянето за закъснялото заплащане. Хората инстинктивно се възпираха от контакти с Марко – факт, останал неусетен за невиждащия му взор.
Телефонът иззвъня. Марко не му обърна внимание, затворен в своя личен свят на оскърбление и засегнатост. След малко звъненето спря. Минута по-късно още веднъж извърши мелодията, в опит да притегли вниманието на притежателя си. Светът на Марко избледня за момент. Но незадоволително. Мелодията се потрети. И по-късно още веднъж. И още веднъж.
На седмия път действителността проби мембраната на мрачния Марков свят и го извика до досадната вибрираща машинка на масата.
– Какво?
– Защо не вдигаш? Притесних се.
Гласът принадлежеше на Хамстера – остарял другар, може би единственият, останал от детството на Марко. Срамежлив, само че правилен, той нямаше да остави приятел в потребност. Затова бе и настоятелното звънене късно.
– Ще ти звънна по-късно. Не ми се приказва в този момент.
– Марко, чуй ме! Може да се случи на всеки! Нека излезем на по бира и поговорим. Няма потребност да стоиш самичък в тъмното у вас.
– Не заставам на мрачно – стана и тихомълком светна лампата.
– Тогава аз ще дойда!
– Не бъди малоумен! Навън е стихия.
– Не, не е
Марко погледна учудено през прозореца. Видя ясно луната и звездите. Бурята в действителност бе минала, без той да разбере.
– " Самодивата "? След половин час? Трябва да е още отворен – настоя Хамстера.
– Добре де, ще дойда.
– Радв – Марко затвори.
Тръшна се на дивана и си наля. След като изпи наличието на чаша с избледняла картинка на някакъв карибски плаж, той се опита да надзърне в своето бъдеще. Което надалеч не изглеждаше толкоз слънчево като на чашата.
Макар и с условна присъда, юноша като него бе постоянно белязан от правосъдната система. Дали съществуваше шеф, който да го наеме? Възможно ли бе да продължат да се отнасят с почитание към него, както до момента? Щеше ли да затъне в заеми? Кога щеше да издължи компенсацията?
Дълбоко в душата си Марко крещеше. Плачеше, засипваше с хули и обвинявания, цялостен гореше от яд. Винаги се изправяше, без значение от какъв брой високо бе падал. Никога не се предаваше, само че довечера бе достигнал нови низини. Винаги щеше да помни погледа на съдията в правосъдната зала – порицателен, заклеймяващ и цялостен с отчаяние. Сигурно трябваше да привиква с този взор през остатъка от живота си. Близките, приятелите, съседите Завинаги щяха да го гледат с едно мислено. " Онзи, наказаният ". Панически искаше да избяга от тях. Още в този момент. Никой нямаше да чуе обясненията му. Че не е отговорен. Че не е подобен. Че нямаше да ги нарани
" Е, да, само че съдията има огромен опит! Сигурно е разпознал насилника в него. "
Марко затвори очи. Нямаше да им се даде. Нямаше да напусне като останалите. Чумата бе плъзнала на всички места, очевидно не бе подминала и правосъдната зала. Щом осъдиха него Него! Искаха да го прогонят от родното му място. Но не бяха познали. Чумата щеше да е безсилна този път. Дори и без работа и семейство, без почитание и пари, щеше да остане и да се изправи против нея. Да срещне погледите им. На всички. Нека дръзнат да го назовават, както си желаят.
Обу се и излезе измежду пустите нощни улици, преодолял една стихия и подготвен да посрещне друга.
Хамстера към този момент бе поръчал и за двамата от боязън да не би Марко да промени мнението си и да откаже диалог в последния миг. " Самодивата " беше празен. Освен свенливата двойка влюбени в ъгъла дребният бар не оферираше изключително наличие на хора през седмицата. Музиката бе по-силна от нормално, тъй като барманът беше пуснал обичания си албум, с цел да мине промяната по-неусетно. А и в допълнение, клиентите не се чуваха и бързаха да си тръгнат, което съкратяваше работното време на заведението. Когато Марко влезе в бара, бе съвсем среднощ. Разочарованието на личния състав от късното идване на клиент се потуши след предлагането на сервитьорката да си отворят бутилка в склада.
Иван, получил прякора си от магазина за храна на животни, който притежаваше, зяпаше разсеяно тавана на помещението. Там имаше голяма карта на света с маркирани направления от пътешествия на откриватели и пирати. Заглушената светлина му попречи да наблюдава този на Капитан Кук. Внезапното сядане на Марко до него го накара да прекъсне увлекателното си занятие.
– Тук е затишие – съобщи наличие новодошлият, от чиито облекла лъхаше на дъжд.
– Наблюдателен си.
– Виждам, че си поръчал – кимна към чашата Марко. – Ще е хубаво и в случай че си го платил.
Опитът на приятеля му да бъде остроумен бе извънредно несполучлив и вял, което сподели на Иван, че същинското му въодушевление не ще излезе нескрито толкоз елементарно.
– Предишния път черпих, не се прави на забавен!
Двамата подвигнаха наздравица и отпиха. Марко усещаше преценяващия взор на мъжа против него в тези първи минути на тяхната среща. Накрая не устоя, остави чашата пред себе си и въздъхна:
– Хайде, питай ме!
Хамстера се направи на сюрпризиран.
– Какво да те запитвам?
– " Как си? Чувствата болят ли те? Плачеш ли вътрешно? " – иронично отговори Марко.
– Глупости! – лицето против него стана съществено. – Защо не сподели на никого, че е заведено дело против теб?
Хотелските стаи в България изглеждаха изцяло идентични. Това бе второто му посещаване тук, а като че ли нищо не беше съумяло да промени неналичието на креативност в този бизнес. Единствената разлика сред обособените стаи май беше гледката. По дяволите, даже завивките по леглата бяха идентични!
И въпреки всичко готвеха чудесно. Това до някаква степен внасяше многообразие в визитите. Имаха салата, която не бе срещал на никое място по света, и мощно локално пиво, което бе предизвикателство и за най-смелите. Допадаше му тази страна. Груби хора, не лигльовци като западняците. Не си играеха да омекотяват алкохола или да вършат от тези префърцунени дребни порции с тъпо сходство на същинска храна, основана повече за изложба, в сравнение с за нечий корем. И имаха особена примитивност.
Малко страни на континента можеха да покажат тази жестокост, която видя за двайсетте минути в таксито по улиците на Русе. Обожаваше такава среда, разцъфваше измежду нея. Обидите, заканите и насилието в никакъв случай не му се бяха коствали отблъскващи. Още от детството си бе свикнал към това отношение и намираше необикновен комфорт в него. От години си бе построил непрофесионално уважение към народите от Балканския полуостров. Рядко отхвърляше поръчка в района и може би бъдещите му работодатели щяха да го подлагат на критика за това. Но в края на краищата той решаваше от кого да бъде нает – останалите се съобразяваха с него, а не противоположното.
Стана и погледна през прозореца някъде надалеч през Дунава. Водната простор не го впечатли, нито среднощните светлини на Румъния. Мъжът гледаше разсеяно, до момента в който мозъкът му блуждаеше. Професионализмът изискваше самообладание. Мразеше това. От часове чакаше удостоверение за банковия превод, с цел да пусне това, което държеше затворено в клетка към този момент няколко денонощия. Но по този начин беше редно. Не биваше да бърза, другояче безупречната му известност щеше да пострада.
Остави празната панорама зад тила си и ревизира в телефона. Превод нямаше. Поклати глава и отиде да се приготви за потегляне. Онези арогантни гелосани лекета от столицата си мислеха, че можеха да му изгубят времето. А бяха по този начин горещо предложени в бизнеса. Зарадва го фактът, че единият беше съвсем толкоз свиреп, колкото и той самият. Не че това беше допустимо, само че най-малко по този начин изглеждаше. Та този, кръвожадният, имаше безукорен тип и говореше като същински стихотворец. Телевизионните му изяви бяха почтени за почитание. А фактът, че беше народен представител в Народното събрание, го впечатли най-вече.
Трябваше да си признае, че макар многочислените си командировки по целия свят не бе виждал подобен човек. Даже бе на косъм да понижи комисионата си поради него. Бе изгледал съвсем всички негови изявленията и даже езиковата преграда не можа да разклати престижа, който този мъж излъчваше, до момента в който приказва. Можеше да се излегнеш в гласа му и да се оставиш да ръководи живота ти в сладка заблуда, която щеше да сътвори за времето, в което му се довериш.
Но когато те разсъни, раят, който е основал, към този момент го няма, а вместо това целият си плувнал в пот и се давиш в личната си кръв. Надуши какъв е още от първото изявление. Защото депутатът беше от същата порода. Ако не желаеше толкоз неистово да не споделя с никого житейския си път, може би щеше да го извърви паралелно с него и неговото ангелско сладкодумие.
Способността му да съчувства не беше от мощните му страни, само че въпреки всичко му дожаля за многото хора, които се възхищаваха на депутата в България. И можеше ли елементарният човек да остане безразличен, когато подобен водач го подари с усмивката и харизмата си. Пък било то и през тв приемника.
Телефонът извибрира. На екрана бе изписано шестцифрено число. Собственикът му се усмихна – депутатът не го разочарова. Макар мъничко да му се искаше да му беше дал мотив да си поиграе с него, както единствено той си знаеше
Отиде до огледалото и си оправи ризата. Почисти малко леке от панталона си и обу обувките. Якето и очилата без диоптри довършиха камуфлажа. Резултатът бе един отегчителен и неосезаем човек, изтощен от работа. Нито висок, нито невисок, с обикновено телосложение и лек намек за атлетизъм, сресана на път коса и бавна, даже изтощена походка на мъж, унижаван от осем до пет на работно място, което не харесва. Единствено присъщите за монголец леко дръпнати очи можеха да го отличат от тълпата. Но човек нямаше кой знае какъв интерес да изследва толкоз прост мъж – следващия клонинг в епоха на офиси, хартия и писалищен материали.
Жалко му стана, че би трябвало да открехне клетката в себе си толкоз малко. Онова вътре в нея изръмжа недоволно и сподели муцуната си на открито. Мъжът взе куфарчето си, погледна вързания човек със запушена уста на земята до леглото и го срещна с новия си дребен " Глок 42 " с ръчно направен заглушител. С тъп пронизителен тон прати наличието на дулото в сърцето му и излезе от стаята. А клетката в душата му едвам се затвори с неистовия писък на натикания вътре звяр.
2.
Марко седеше умислен, рижавите кичури бяха скрили очите му. Хамстера се взираше през тях, търсещ отговори. Знаеше, че мъжът против него не обича да споделя, но Иван не се интересуваше изключително от желанието на хората да поддържат съкровените си мисли неприкосновени. А и казусът изискваше спомагателна щипка безсрамие, с цел да може Марко да осъзнае потребността от другар до себе си в подобен миг.
Опрян до стената, Марко припозна непоклатимия дебелоглав на кльощавия завързак против него и разбра, че довечера няма да мине в небрежни диалози, както се бе надявал, когато излезе от вкъщи.
– Нямаше дело против мен. Поне не първоначално – сподели Марко, до момента в който унесено разбъркваше със сламка кубчетата лед в чашата си.
– Какво се обърка тогава?
– Сложно е.
– Чух, че са пробвали да влязат в къщата на майка ти? Вярно ли е?
– Това беше началото, да.
– Няма да ти изваждам думите принудително! – разпери ръце Хамстера. – Много хора се тормозиха от това, което се случи. На никого не показа и всички си мислим най-лошото. Добре че юристът ти е непосредствен със сестра ми и разбрах за условната присъда. Но множеството от нас даже не знаеха, че си забъркан в дело. Защо не ни сподели?!
– Не желаех да ви безпокоя.
– Човече, пъклен се разтревожихме точно тъй като сме в незнание!
– Съжалявам, нямах това желание! – отвърна Марко, нервиран от укора.
Хамстера почувства, че се бе увлякъл и превръщаше диалога в разпит. Затова промени тона и продължи по-тактично:
– Няма значение, в действителност! Просто желаеме да знаем какво се е случило – Иван направи дребна пауза, с цел да обмисли идната си стъпка, и най-после деликатно попита: – Говори ли ти се за това?
Марко познаваше добре хората, с които споделяше свободното си време. Знаеше, че малко от тях са се тормозили. Но Хамстера беше един от тези хора. Неговата преданост беше безрезервна и Марко се усещаше неприятно, задето не му довери за правосъдните си проблеми. Помисли си, че не е редно да таи повече от него.
– Къщата на майка ми почнала да се разпада – пръстите му нервно заиграха със салфетката. – Обади ми се кметът на селото. Помоли да я погледна, с цел да не пострада някой от падащите керемиди на улицата. Нямах доста време за това, само че знаеш по какъв начин е с тези парцели. За тях би трябвало да се откри време. Не поради потребността от ремонт или с цел да подкрепям пазарната ѝ стойност
– А поради сантименталната – добави Иван.
– Точно по този начин. Един ден открих време и отидох след работа. Към шест и половина към този момент се стъмваше. Едва виждах какво коригирам. На няколко пъти си ударих пръста с лошотия чук. Накрая взех решение да отложа ремонта за някой уикенд, тъй като бях на път да се осакатя изцяло.
Марко прекъсна описа си, когато сервитьорката с принуда донесе второто им пиво за вечерта. Бе намислила да ги помоли да си платят, само че сериозните им физиономии я накараха да отстъпи под сериозния взор на сътрудника си зад бара, на който се заоправдава секунди по-късно. Явно трябваше да останат до късно, пък било то и поради една-единствена маса.
В това време Хамстера към този момент слушаше продължението на историята.
– Прибрах инструментите и в този миг чух портата в двора да се отваря. Къщата е в покрайнините на селото и никой не минава оттова. Помислих, че кметът ме ревизира. Странно, само че не попитах кой е. Не знам за какво. Може би щях да подплаша крадеца и всичко това нямаше да се случи – Марко поклати глава и продължи. – Отидох към портата и внезапно изникна! Точно пред мен. Изскочи от храстите край алеята като някое диво животно. Мръсно раздърпано яке, оцапани с багра дънки, огромни ботуши.
И едно брадясало лице с мътни очи, скрити в разрошена мазна коса. Не ги виждах ясно, само че изглеждаше стъписан толкоз, колкото и аз. Явно претърсваше бараката в двора и евентуално не е предполагал, че може да срещне някого. А и бях спрял да подвигам звук с чука от най-малко десетина минути – време, в което е нямало по какъв начин да разбере, че в тъмната къща има наличие. Да бях платил тока предишния месец, та да беше видял, че прозорците светят Не ми стигнаха парите обаче. Какъв шанс единствено! Затова и единствената светлина в този миг идваше от дребна улична лампа. Внезапно ръката му помръдна и лампата се отрази в предмет, който държеше в нея
– Имал е нож! – прошепна Хамстера. Марко кимна.
– Не знаех какво да върша. Заотстъпвах. Това като че ли му вля сили. Заплаши ме да му дам всичките си полезности или ще ме изкорми като прасе. После всичко стана машинално. Като че бях на автопилот. Инстинкти може би – Марко разтърка изтощените си очи. – Съзнанието ми изгуби контрола над тялото. Рефлексите изпреварваха мисълта. Ръцете ми от единствено себе си бяха почнали търсенето. Пръстите най-после напипаха дървената ръкохватка зад тила ми – лопата – беше опряна о стената на остарелия обор, до който ме бе притиснал оня с ножа. Хилеше се с беззъба усмивка.
Като на занимателен кадър лопатата изсвистя и трансформира лицето му в кървава безформеност. Олюляваше се цяла безкрайност, преди да се строполи на пътеката. Почти незабавно се изправи, агонизиращ от болежка. В първия момент не разбрах дали изпитва повече яд или боязън за живота си. Приличаше на вманиачен. Вдигна ножа и направи крачка към мен. Замахнах заплашително с лопатата. Това го накара да се опомни. Поколеба се за миг и хукна към портата. Тръгнах след него, с вярата да видя по какъв начин бяга далеко от къщата. Излязох на калдъръмената улица и се озовах пред каруца с мършав кален кон начело.
Брадатият стоеше в профил, хвърли ножа в каруцата и се пресегна за нещо дълго и кафяво, което в тъмното ми приличаше на дебела пръчка. Обърна се против мен и го съзрях – не беше никаква пръчка, а дуло, ориентирано към лицето ми. Отново инстинктът се включи – към този момент бях приклекнал под обсега на пушката. Лопатата се вряза в рамото му, почувствах по какъв начин някъде вътре в ставата костта подаде, а дулото изтрещя към небето. Крадецът виеше от болежка и въпреки всичко откри сили да се хвърли на коня и да отпраши в нищото.
– Оживя ли? – Хамстера беше смълчан от описа на Марко.
– Да, беше на делото. След като избяга, си взех инструментите и хукнах към колата. Отидох право в полицията. Като взеха показанията ми, се разбрахме на идващия ден да ги заведа на мястото на престъплението. Там обаче нямаше нищо. Като че случаят не се беше случвал. В идващите седмици ме викаха няколко пъти на разпити. Шефовете ми не бяха изключително удовлетворени, че се случваше в работно време. Но на полицията не можеха да откажат. В последна сметка прокурорът внесе обвинителен акт в съда и бях привикан в правосъдната зала. От този миг насетне всичко се обърна с главата надолу
– Чакай малко! – Иван подвигна ръка. – Ти по какъв начин си? Пострада ли? Онзи нарани ли те?
Марко го изгледа съжалително. Не трябваше да бъде подобен лакомец и да мисли, че останалите не се тревожеха за него.
– Не. Само малко се поуплаших.
– Кой беше брадатият?
– Мъж към четирийсетте. Много деца, забравих към този момент какъв брой, женен два пъти. Основно обучение, живее в прилежащото село. Това научих по време на делото. По-интересното е друго. Този човек имаше дванайсет присъди! Представяш ли си?
– Боже! И по какъв начин е останал на независимост?
– Нямам визия. Беше съден за обири, грабежи, побоища – леки и междинни телесни повреди, опит за ликвидиране Досието му бе като учебник по наказателно право. За страдание обаче той си беше научил урока
– Как по този начин?
– Представляваше го юрист от София. Това бе първото нещо, което тормози прокурора. В този ден бях предизвестен да си наема личен бранител, тъй като " не се знае по какъв начин ще се развият нещата ". Не смятах, че би трябвало да си ангажирам който и да било. Случаят бе явен. И до през днешния ден не разбирам какво се обърка! – Марко прокара ръка през лицето си.
– Сигурно тъй като не си правист. Техните правила и език са постоянно без всякаква логичност за нас.
– Може би си прав. В хода на делото се представяха от ден на ден и все по-странни доказателства. Или по-точно – липса на такива. Оказа се, че няма съображение да се счита, че крадецът е бил въобще в двора на къщата. На идващия ден бе валяло и когато заведох полицията, кръвта в двора и пред портата беше измита. Никой не направи опит да вземе проба – нямали нужната технология.
После пък било " по този начин или другояче късно, а и нали казусът е явен ". Последва моментът с неговите оръжия. Никъде нямало доказателство за съществуване на нож по време на нашето " сдърпване ". Не ме е порязал, не са го разкрили и при огледа у тях. Естествено, имал кухненски ножове, само че това нищо не потвърждава. При претърсването не разкрили и пушка. А следи от изстрели на мястото на престъплението нямало.
– Да, нали стрелял в небето – деликатно следеше историята Хамстера.
– Тъй като бил с ръкавици, нямаше следи от барут по ръцете, а ръкавици у тях не били открити. Когато този мъж се качи на коня и избяга, животното към момента теглеше каруцата с целия боеприпас вътре. Скрил е всичко, откакто го прогоних. Като че в никакъв случай не е участвал в къщата ми! Накрая юристът му извади здравна експертиза за междинна телесна щета. Пишеше за пукната скула и извадено рамо, съпроводено с порезна рана. Това беше мотив за съдията да отсъди против мен. Дори фактът, че в точния момент усетих накъде духа вятърът и наех собствен личен юрист, не ми оказа помощ. Срещата сред мен и крадеца бе регистрирана като " превишаване рамките на неизбежната защита ".
– Това пък какво е?
– Нещо като – стори му се неуместно това, което бе на път да каже – несъразмерна самоотбрана.
– В смисъл? – неразбиращо мигаше и Хамстера.
– Според съдията по делото излезе, че крадецът с дванайсетте присъди е пристигнал да си поговорим. На улицата! Докато сме си бъбрили, той малко се ядосал, не се разбра на какво. Аз съм влезнал в двора да взема животозастрашаващото оръжие лопата! Пребил съм го в опит да се защитя от словесните му нападки!
Защитата ми не следвало да е в по-големи размери от нападението, каквото и да значи това. Съдът раздели целия случай на фрагменти. Сякаш на място имаш време да мислиш за тези неща! Но защото съм нямал остарели присъди и съм бил предизвикан от нападателя си, съм по-малко отговорен и няма да лежа в пандиза.
– Най-голямата нелепост, която бях чувал! Какво е това извратено правораздаване? – Иван клатеше глава невярващо. – Чакай, по какъв начин съумя тази пачавра да наеме подобен юрист?
– Нямам визия. Явно е по-заможен, в сравнение с допусках. Но под неговото въздействие цялото дело се прекатурна. Съдията промени настройката си към мен още в края на първото съвещание.
– Прокурорът не съумя ли да те отбрани?
– Прокурорът не ми е юрист. Неговата работа е да търси истината.
– Затова Темида била с наклонена везна! Рецидивистът има юрист, който би трябвало само да го пази, а отсреща му – прокурор, който " търси истината " – Хамстера подвигна ръце обезверено.
– Разбрах, че по този начин пишело в закона. Прокурорът сподели, че доводите ни са недоказуеми. Поне му прави чест, че не опита да ми усили наказването, както постоянно се случвало.
– Чувал съм, че може да правиш всичко с някой, който е влезнал с щурм в дома ти
– Тази теза на моя юрист също отиде по дяволите, тъй като къщата на майка ми в превод от юридически език не се пояснява като мой дом, а и нали не откриха следи от щурм.
– Не може да бъде – Иван глътна цялото наличие на чашата си на веднъж. – Марко, доста скърбя, че се е наложило да преминеш през всичко това. Ако имаш потребност от нещо
– Не приказва като че ли съм смъртноболен. Животът си продължава!
– Прав си. Затова предлагам да поръчаме напряко бутилка, а на следващия ден да се обадиш и вземеш болничен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1188)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ