"Аеростати" на Амели Нотомб
В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Аеростати " с създател Амели Нотомб, възложен от Издателство " Колибри "
Истинската храброст на Амели Нотомб е в разнищването на личното й минало, в непосредствения роман от първо лице само число, който приковава вниманието на читателите и й разрешава да стигне до най-дълбоките пластове на човешкото его.
" Младостта е гений, който се придобива с времето. " Ето го ключа към " Аеростати ", една непредвидена и дръзка позиция към самотата, любовта и другарството, която ще ви потопи в размисъл. Анж е студентка по лингвистика, наета да дава частни уроци по литература на шестнайсетгодишния Пий. Пий обича математика, оръжия и аеростати, оповестил се е за дислексик и ненавижда литературата. Анж харесва Пий и съумява да пробуди усета му към четенето. Това е в резюме, в случай че не се има поради едно двойно ликвидиране Защото Амели няма да е Амели, в случай че не прибегне до някой неочакван поврат. Ала това не пречи " Аеростати " да е същинска ода за положителната литература, от Омир през Стендал до Кафка.
Със своята неизтощима фикция и екстравагантен жанр Амели Нотомб е обречена на триумф още от 1992 година, когато излиза дебютният й разказ " Хигиена на килъра ". През 1999 година й е присъдена Голямата премия на Френската академия за " Изумление и боязън ", екранизиран под режисурата на Ален Корно. " Речи срещу Катилина " от 1995 година печели премия " Жан Жионо ", премия на телевизионния канал " Пари Прьомиер ", премия на Френско-европейските литературни асоциации и премия " Ролан дьо Жювнел ". Романът " Жажда " й донесе заслужена номинация за " Гонкур " и първо място в класациите за бестселъри на Франция, а последната й към този момент книга, " Първа кръв ", беше удостоена с влиятелната френска премия " Рьонодо "!
превод Светла Лекарска
АеростатиС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " Аеростати " на Амели Нотомб
Все още не знаех, че Донат е от постоянно недоволните, и се срамих от упреците ѝ.
- Банята не се оставя в такова положение - сподели ми тя.
- Извинявам се! Какво съм направила?
- Сама можеш да се увериш, не съм пипала нищо.
Отидох да видя. Нито локва вода на пода, нито косми в решетката под душа.
- Не разбирам.
Тя приближи с въздишка.
- Не си разпънала завесата на душа. Как искаш да изсъхне, като си я оставила на хармоника?
- А, да.
- И не си затворила капачката на шампоана.
- Но това е моят шампоан.
- Е, и?
Затворих капачката... Явно не бях наясно с разпоредбите. Донат щеше да ме научи. Бях единствено на деветнайсет години. Тя беше на двайсет и две. На моята възраст тази разлика в годините към момента беше основна. Лека-полека си дадох сметка, че тя поначало се държи по този начин с хората. Чувах я по телефона да възразява на събеседниците си:
- Намираш ли за обикновено да ми приказваш с подобен звук?
Или:
- Не одобрявам да се отнасят към мен по този метод.
Щом затвореше, я питах какво се е случило.
- Кой ти дава право да слушаш телефонните ми диалози?
- Не съм слушала, чух.
Първия път, когато използвах пералната машина, беше същинска драма.
- Анж! - извика тя.
Приближих, очаквайки най-лошото.
- Какво е това? - попита тя с взор към прането, което бях простряла където ми падне.
- Пуснах една пералня.
- Тук не сме в Неапол. Простри си прането другаде.
- Къде? Нямаме въжета.
- Какво от това? Аз да не би да си поставям нещата където намеря?
- Можеш, в случай че искаш.
- Не е там работата. Това на нищо не наподобява. Да ти напомня, че си в моята квартира.
- Плащам си част от наема.
- О, значи щом плащаш, смяташ, че имаш всички права?
- Сериозно, какво би трябвало да направя с мокрото си пране?
- В края на улицата има социална пералня със сушилня.
Взех си записка с твърдото решение повече в никакъв случай да не употребявам нейната пералня. Скоро се озовахме в четвъртото измерение.
- Можеш ли да ми обясниш за какво си преместила тиквичките ми?
- Не съм ти преместила тиквичките.
- Не отричай!
Това " Не отричай " ме накара да избухна в смях.
- Няма нищо смешно. Ела да видиш.
Тя отвори хладилника и ми сподели тиквичките, ситуирани вляво от моите броколи.
- А, да - споделих. - Мръднала съм ги, с цел да си сложа броколите.
- Видя ли! - извика тя триумфално.
- Нали трябваше да сложа някъде броколите.
- Не в моето чекмедже за зеленчуци!
- Няма друго.
- Чекмеджето за зеленчуци е мое. Не го пипай.
- Защо? - попитах неуместно.
- Защото е персонална територия.
Прибрах се в стаята си, с цел да прикрия смеха, провокиран от думите ѝ. Но в действителност тя беше права - нямаше нищо смешно. Донат беше извънредно досадна, обаче нямах различен избор - това беше най-хубавата квартира, която можах да намеря. Моите родители живееха прекомерно надалеч от Брюксел, с цел да пътувам непрекъснато.
Предишната година бях живяла в стаичка в нещо като общежитие за начинаещите студенти по лингвистика.
За нищо на света не желаех да се върна в тая дупка, която поделях с един миризлив кавгаджия. Но и когато него го нямаше, стаята беше толкоз шумна когато и да е на денонощието, че не можех нито да дремя, нито да изучавам, което за една студентка си беше проблем. Не знам по какво знамение съумях да изкарам първата година, само че не можех да поема подобен риск за по-нататък.
При Донат си имах независима стая. Колко е права Вирджиния Улф - няма по-важно нещо от това. Без да беше кой знае какво, стаята представляваше подобен разкош за мен, че ми позволяваше да одобрявам умерено упреците на Донат. Тя в никакъв случай не влизаше при мен, не толкоз от почит към моята територия, колкото от гадност. В нейните очи аз въплъщавах " младите ". Когато говореше за мен, имах възприятието, че съм някаква пачавра.
Достатъчно беше да докосна някоя нейна движимост, с цел да я метне в кошчето за отпадък или в пералнята.
Не бях доста известна в университета. Студентите не ме виждаха. Понякога събирах храброст да заговоря някое момче или момиче, които ми се костваха симпатични, само че те ми отговаряха едносрично.
За благополучие харесвах филологията. За мен не беше проблем да извозвам времето си в четене или учене. Но от време на време вечер страдах от самотата си. Излизах, кръстосвах улиците на Брюксел. Кипящият град ме омайваше. Имената на улиците ме възхищаваха: " Вълчият трап ", " Пазарът на въглищата ", " Улица на херингите ".
Често хлътвах в някое кино и гледах какъвто филм даваха. После се прибирах пешком, което ми отнемаше към час. Харесвах тези вечери, които ми изглеждаха като премеждие
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Истинската храброст на Амели Нотомб е в разнищването на личното й минало, в непосредствения роман от първо лице само число, който приковава вниманието на читателите и й разрешава да стигне до най-дълбоките пластове на човешкото его.
" Младостта е гений, който се придобива с времето. " Ето го ключа към " Аеростати ", една непредвидена и дръзка позиция към самотата, любовта и другарството, която ще ви потопи в размисъл. Анж е студентка по лингвистика, наета да дава частни уроци по литература на шестнайсетгодишния Пий. Пий обича математика, оръжия и аеростати, оповестил се е за дислексик и ненавижда литературата. Анж харесва Пий и съумява да пробуди усета му към четенето. Това е в резюме, в случай че не се има поради едно двойно ликвидиране Защото Амели няма да е Амели, в случай че не прибегне до някой неочакван поврат. Ала това не пречи " Аеростати " да е същинска ода за положителната литература, от Омир през Стендал до Кафка.
Със своята неизтощима фикция и екстравагантен жанр Амели Нотомб е обречена на триумф още от 1992 година, когато излиза дебютният й разказ " Хигиена на килъра ". През 1999 година й е присъдена Голямата премия на Френската академия за " Изумление и боязън ", екранизиран под режисурата на Ален Корно. " Речи срещу Катилина " от 1995 година печели премия " Жан Жионо ", премия на телевизионния канал " Пари Прьомиер ", премия на Френско-европейските литературни асоциации и премия " Ролан дьо Жювнел ". Романът " Жажда " й донесе заслужена номинация за " Гонкур " и първо място в класациите за бестселъри на Франция, а последната й към този момент книга, " Първа кръв ", беше удостоена с влиятелната френска премия " Рьонодо "!
превод Светла Лекарска
Откъс от " Аеростати " на Амели Нотомб
Все още не знаех, че Донат е от постоянно недоволните, и се срамих от упреците ѝ.
- Банята не се оставя в такова положение - сподели ми тя.
- Извинявам се! Какво съм направила?
- Сама можеш да се увериш, не съм пипала нищо.
Отидох да видя. Нито локва вода на пода, нито косми в решетката под душа.
- Не разбирам.
Тя приближи с въздишка.
- Не си разпънала завесата на душа. Как искаш да изсъхне, като си я оставила на хармоника?
- А, да.
- И не си затворила капачката на шампоана.
- Но това е моят шампоан.
- Е, и?
Затворих капачката... Явно не бях наясно с разпоредбите. Донат щеше да ме научи. Бях единствено на деветнайсет години. Тя беше на двайсет и две. На моята възраст тази разлика в годините към момента беше основна. Лека-полека си дадох сметка, че тя поначало се държи по този начин с хората. Чувах я по телефона да възразява на събеседниците си:
- Намираш ли за обикновено да ми приказваш с подобен звук?
Или:
- Не одобрявам да се отнасят към мен по този метод.
Щом затвореше, я питах какво се е случило.
- Кой ти дава право да слушаш телефонните ми диалози?
- Не съм слушала, чух.
Първия път, когато използвах пералната машина, беше същинска драма.
- Анж! - извика тя.
Приближих, очаквайки най-лошото.
- Какво е това? - попита тя с взор към прането, което бях простряла където ми падне.
- Пуснах една пералня.
- Тук не сме в Неапол. Простри си прането другаде.
- Къде? Нямаме въжета.
- Какво от това? Аз да не би да си поставям нещата където намеря?
- Можеш, в случай че искаш.
- Не е там работата. Това на нищо не наподобява. Да ти напомня, че си в моята квартира.
- Плащам си част от наема.
- О, значи щом плащаш, смяташ, че имаш всички права?
- Сериозно, какво би трябвало да направя с мокрото си пране?
- В края на улицата има социална пералня със сушилня.
Взех си записка с твърдото решение повече в никакъв случай да не употребявам нейната пералня. Скоро се озовахме в четвъртото измерение.
- Можеш ли да ми обясниш за какво си преместила тиквичките ми?
- Не съм ти преместила тиквичките.
- Не отричай!
Това " Не отричай " ме накара да избухна в смях.
- Няма нищо смешно. Ела да видиш.
Тя отвори хладилника и ми сподели тиквичките, ситуирани вляво от моите броколи.
- А, да - споделих. - Мръднала съм ги, с цел да си сложа броколите.
- Видя ли! - извика тя триумфално.
- Нали трябваше да сложа някъде броколите.
- Не в моето чекмедже за зеленчуци!
- Няма друго.
- Чекмеджето за зеленчуци е мое. Не го пипай.
- Защо? - попитах неуместно.
- Защото е персонална територия.
Прибрах се в стаята си, с цел да прикрия смеха, провокиран от думите ѝ. Но в действителност тя беше права - нямаше нищо смешно. Донат беше извънредно досадна, обаче нямах различен избор - това беше най-хубавата квартира, която можах да намеря. Моите родители живееха прекомерно надалеч от Брюксел, с цел да пътувам непрекъснато.
Предишната година бях живяла в стаичка в нещо като общежитие за начинаещите студенти по лингвистика.
За нищо на света не желаех да се върна в тая дупка, която поделях с един миризлив кавгаджия. Но и когато него го нямаше, стаята беше толкоз шумна когато и да е на денонощието, че не можех нито да дремя, нито да изучавам, което за една студентка си беше проблем. Не знам по какво знамение съумях да изкарам първата година, само че не можех да поема подобен риск за по-нататък.
При Донат си имах независима стая. Колко е права Вирджиния Улф - няма по-важно нещо от това. Без да беше кой знае какво, стаята представляваше подобен разкош за мен, че ми позволяваше да одобрявам умерено упреците на Донат. Тя в никакъв случай не влизаше при мен, не толкоз от почит към моята територия, колкото от гадност. В нейните очи аз въплъщавах " младите ". Когато говореше за мен, имах възприятието, че съм някаква пачавра.
Достатъчно беше да докосна някоя нейна движимост, с цел да я метне в кошчето за отпадък или в пералнята.
Не бях доста известна в университета. Студентите не ме виждаха. Понякога събирах храброст да заговоря някое момче или момиче, които ми се костваха симпатични, само че те ми отговаряха едносрично.
За благополучие харесвах филологията. За мен не беше проблем да извозвам времето си в четене или учене. Но от време на време вечер страдах от самотата си. Излизах, кръстосвах улиците на Брюксел. Кипящият град ме омайваше. Имената на улиците ме възхищаваха: " Вълчият трап ", " Пазарът на въглищата ", " Улица на херингите ".
Често хлътвах в някое кино и гледах какъвто филм даваха. После се прибирах пешком, което ми отнемаше към час. Харесвах тези вечери, които ми изглеждаха като премеждие
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ