В разгара на космическата надпревара през 60-те години всички в

В разгара на галактическата конкуренция през 60-те години всички в НАСА чакат, че преди кацането на човек на Луната ще има най-малко един съдбовен случай. Нагласите обаче са, че това най-вероятно ще стане по време на полет. Никой даже и не допуска, че пагубна повреда може да се случи още по време на тест – изключително подобен, който е считан за изцяло обикновен.

Тестът, плануван за 27 януари 1967 година, е прочут като “плъгсаут тест ”. Смисълът му е да се ревизира дали галактическият транспортен съд би работил обикновено, когато всичките кабели и връзки бъдат разкачени от него, а той остане да работи единствено на лична мощ. Изпитанието е провеждано голям брой пъти при по-предишни кораби на НАСА от серията “Мъркюри ” и “Джемини ”. Всичко е протичало обикновено, а след тестванията хората са летяли в космоса и нищо значително не се е случвало. На 27 януари 1967 година би трябвало да бъде извършен тест и за нов транспортен съд от серията “Аполо ”. Няма мотив за терзание – нито галактическата ракета, нито корабът са заредени с гориво. Освен това пиротехническите устройства са деактивирани.

На борда на “Аполо 1 ” обаче атмосферата е формирана напълно от чист О2. Една-единствена искра води до пожар в галактическия транспортен съд. Температурата бързо надвишава 500oC. Отварянето на вратата на кораба лишава 90 секунди – защото тя е с дизайн да се отваря във вътрешността, а самото атмосферно налягане вътре в кабината, което е по-високо от това на открито, я застопорява. Закъснението се оказва съдбовно.

Всичко свършва за 17 секунди. Архивите на НАСА (източник) демонстрират, че един от астронавтите, евентуално Роджър Чафи, оповестява: “Имаме огън в кабината ”. Радиокомуникацията е прекратена за 7 секунди, след което някои от астронавтите, неразбираемо кой, предава последните думи по радиото, които са неразбираеми и могат да бъдат интерпретирани като: “Лош пожар, дано да излезем ”, “Ние изгаряме ”, “Докладвам неприятен пожар ” или “Излизам на открито ”. След това е чут вик. Точно на 17-тата секунда радиото заглъхва. Ед Уайт, Върджил Грисъм и Роджър Чафи са мъртви.

Защо всичко това е позволено?

Години преди съдбовния случай, в Съюз на съветските социалистически републики към този момент имат горчив опит с опит в чиста кислородна атмосфера. На 23 март 1961 година в руската космонавтика е записан първият смъртен случай – космонавтът Валентин Бондаренко, на 23-годишна възраст и най-млад представител на отряда на космонавтите, предстои на тествания, след които отстранява медицинските сензори от себе си и почиства кожата си с медицински памук, натопен със алкохол. Бондаренко захвърля встрани памука и той попада върху плота на котлон, употребен за затопляне на храна. Избухва пожар, който предизвиква 90%-ови изгаряния на кожата на космонавта. Бондаренко умира няколко часа след пожара.

Има обаче съществени аргументи, с цел да се употребява чиста кислородна атмосфера в космонавтиката (източник), а не примес от азот и О2 в съответствие, каквото е естествено за земната атмосфера. Първо, животоподдържащите системи са по-прости, в случай че се употребява единствено чист О2. Второ, при чиста кислородна атмосфера, приложена при ниско налягане, може да се употребява по-лека конструкция за галактическия транспортен съд. Но може би най-важната причина е здравна. При излизането в открития космос или на Луната със скафандър съществува риск разтвореният в кръвта и тъканите азот да се трансформира в газ и да образува мехурчета, след което да попадне в някой жизненоважен орган и да го повреди. Поради това даже и през днешния ден, преди да излязат астронавтите от борда на “Международната галактическа станция ” (източник) се съблюдава доста непоколебим протокол – два часа и двадесет минути преди излизането астронавтите организират интензивни физически извършения, след което дишат чист О2, с цел да изгонят азота от тялото си. Такъв нескончаем протокол би лишил доста време за една задача до Луната и по тази причина е бил нежелателен.

Освен това НАСА не желае да се стигне до повторение на предходен случай през 1961 година. Тогава по време на тест водачът Г. Б. Норт губи схващане и казусът е обвързван тъкмо с атмосфера, богата на азот и бедна на О2.

Между другото, през 1967 година, когато “Аполо 7 ” лети (първият полет след повредата на “Аполо 1 ”), също е употребена атмосфера от чист О2 (източник). Само че към този момент по друг метод – на Земята преди изстрелването е употребена примес от азот и О2, като замяната с чиста кислородна атмосфера става след изстрелването, откакто корабът е в космоса.

Както към този момент беше упоменато нагоре, даже и през днешния ден на “Международната галактическа станция ” има обстановки, които изискват дишането на чист О2.

Истинският проблем е, че корабът “Аполо 1 ” е имал прекалено много механически недостатъци, които е трябвало да бъдат отстранени навреме. По време на теста на 27-ми януари, още в минутите преди пожара, астронавтите са се оплаквали от неприятна миризма и неприятна радиовръзка сред тях и наземните екипи. Счита се, че проблемите са били толкоз съществени, че даже и да не е имало пагубна повреда, полетът на “Аполо 1 ” е щял да бъде отсрочен, до момента в който техническите недостатъци бъдат отстранени.

Истината обаче е, че нещастието с “Аполо 1 ” води до това НАСА да създаде по-добри галактически кораби. Уроците, научени по сложния метод, са използвани и до ден сегашен. След нещастието огромна част от материалите на корабите “Аполо ” вътре в капсулата са тествани за възпламеняемост. Разработени са голям брой нови материали, които са устойчиви на пожар. Например изолацията на кабелите на галактическите кораби се създава от материали, които са негорими в чиста кислородна атмосфера. Даже дизайнът на полетните скафандри е заменен и те се създават не от найлон, а от нови негорими материали.

Разбира се, изменен е и дизайнът на вратата. След нещастието с “Аполо 1 ” вратата към този момент е направена да се отваря на открито. При потребност астронавтите могат да излязат доста по-бързо.

Заради героичната гибел на Чафи, Уайт и Грисъм през днешния ден астронавтите живеят доста по-безопасно в космоса. Надяваме се в бъдеще да сме очевидци на по-малко нещастия и на доста повече триумфи.