В продължение на два месеца, в края на 1935 и

В продължение на два месеца, в края на 1935 и началото на 1936 година, известните съветски писатели-сатирици Иля Илф и Евгений Петров, придружавани от колоритните съпрузи Адамс (техни прототипи са инженерът от „ Дженерал Илектрик “ Соломон Трон и брачната половинка му Флорънс), пътешестват като репортери на вестник „ Правда “ из Съединени американски щати. В пътните си мемоари, озаглавени „ Едноетажна Америка “, те описват почтено и благожелателно за видяното и претърпяното в тази голяма и впечатляваща страна. Книгата е издадена в Съветския съюз през 1937-а, а след 1947 година, по отношение на акцията за „ битка с низкопоклонството пред Запада “, е конфискувана от публичен достъп, а нейното споменаване и цитиране е наказвано като „ контрареволюционна агитация или пропаганда “. След гибелта на Сталин книгата още веднъж става налична и се преиздава наред с другите творби на Илф и Петров.

Илья Ильф (Иехиел-Лейб бен Арьевич Файнзильберг; 1897-1937) и Евгений Петров (Евгений Петрович Катаев; 1902-1942)

Американска народна власт

Една американка имала седемнадесетгодишна щерка и огромен наследник. Веднъж девойката не се върнала у дома. Нямало я цяла нощ. На другия ден тя също не си пристигнала. Девойката изчезнала. Полицията я търсила и не я намерила. Майката считала щерка си за починала. Минала една година. И не щеш ли един път другар на сина й му съобщил страшна вест. Той видял девойката, която считали за починала, в един скришен обществен дом. (Официално се счита, че в Америка няма проституция. Всъщност там има доста секрети обществени домове). Под формата на клиент братът незабавно се отправил за свърталището. Там той в действителност видял сестра си. Едва я познал, по този начин извънредно се била трансформирала младата госпожица. Това, което му разказала, било още по-ужасно. Нея я откраднали и продали.

– Аз пропаднах – рекла девойката – и не се опитвайте да ме спасите. Хората, които ме похитиха, са толкоз мощни, че с тях никой не може да се бори. Те няма да се посвенят да убият теб или мен.

Въпреки това битката почнала. Майката се обърнала към полицията – от това нищо не излязло. Зад гърба на бандитите стояли някакви незнайни, само че неизмеримо мощни хора. Майката се обърнала към съда. Адвокатът на бандитите потвърдил, че девойката е остаряла продажница и че заплаха за обществото съставлява точно тя, а не похитилата я тайфа. Върховният съд на щата също решил делото в интерес на бандитите. Не помогнало на майката и отиването във Вашингтон. Вашингтон просто няма власт над съда в щата. Това е всичко. Девойката останала в обществения дом.

Това станало в страната, дето е заявена независимост на словото. На майката на девойката била предоставена независимост освен да приказва, само че и да вика. Тя викала, само че никой не я чул.

Това станало в страната, дето е заявена независимост на печата. Но нито един вестник не написал нищо за това дело. Къде са били тези ловки, неуморни, бързоноги репортьори, от чийто остроумен поглед не се изплъзва нито един обир, нито една богата женитба, нито една крачка на кинозвезда даже от четвърта класа?

Това станало в страната, дето е заявена цялост на личността. Но бедната персона седяла в обществения дом и никакви сили не могли да я освободят. Струва ни се, че и самият Ейбръхъм Линкън да стане от гроба – и той не би могъл нищо да стори. Надали биха му помогнали даже топовете на военачалник Грант!

Кой знае за какво, всякога, когато започваш да прехвърляш през паметта си детайлите, от които се оформя американският живот, спомняш си точно бандити, а в случай че не бандити, то ракетири, а в случай че не ракетири, то банкери, което въобще е едно и също. Спомняш си целия този човешки сган, който замърсява свободолюбивата и работлива страна.

Какво по-радостно може да има от свободни избори в една демократична страна, чиито жители съгласно конституцията са обезпечени с всички права на „ независимост и блян към благополучие “? Пременените гласоподаватели отиват към урните и нежно пускат в тях бюлетините на обичаните претенденти.

А в реалност става това, което ни описа чикагският лекар: идва ракетир политишън и с шантаж или закани принуждава положителния човек да гласоподава за някакъв шарлатанин.

И по този начин, право на независимост и на блян към благополучие безспорно съществува, само че опцията за реализирането на това право е изключително съмнителна. В прекомерно рисково съседство с паричните подземия на Уол стрийт се намира това право.

Затова пък външните форми на народна власт се съблюдават от американците с невероятна придирчивост. И това, би трябвало да кажем истината, прави усещане.

По своето състояние в американското общество Хенри Форд е съвсем недосегаема фигура. Веднъж той влезнал в едно от пространствата на своя цех, където се намирали няколко инженери, стиснал на всички ръце и почнал да приказва по работата, поради която пристигнал. През време на диалога остарелият Хенри имал доста разтревожен тип. Мъчила го някаква мисъл. Няколко пъти млъквал, без да се доизкаже, и очевидно се опитвал да си спомни нещо. Най-после той се извинил пред събеседниците си, прекъснал диалога и се доближил до един младичък инженер, който седял, заврян в един отдалечен ъгъл на стаята.

– Много скърбя, мистър Смит – казал мистър Форд, – но аз като че забравих да се здрависвам с вас.

Едно здрависване повече няма да легне като тежко задължение върху салдото на Фордовите автомобилни фабрики, а усещането е грамадно. Форд в никакъв случай няма да предложения този млад инженер у дома на посетители, само че на работа те са равни, дружно вършат коли. Форд познава и се обръща по име към доста остарели служащи от своя цех: „ Хеллоу, Майк! “ или: „ Хеллоу, Джон! “ А Майк или Джон също се обръщат към него – „ Хеллоу, Хенри! “ Тук те като че са равни, дружно вършат коли. Но колите ще продава към този момент единствено остарелият Хенри. А остарелият Майк или остарелият Джон ще се изхабят и ще бъдат изхвърлени на улицата, както се изхвърля изтъркан към този момент лагер.

И по този начин, откакто направихме 10 хиляди благи, ние се намерихме в столицата на Съединените щати.

Със своите невисоки държавни здания, градини, монументи и необятни улици Вашингтон наподобява малко на Виена, малко на Берлин, малко на Варшава, на всички столици по малко. И единствено колите припомнят, че този град се намира в Америка. Тук на двама души се пада един автомобил, а за всичките петстотин хиляди няма нито един непрекъснат спектакъл. След като разгледахме къщата на Джордж Уошингтън в Маунт Върнън, посетихме съвещание на конгреса и гроба на Незнайния боец, ние открихме, че в действителност няма повече нищо какво да се гледа. Оставаше единствено да забележим президента. В Америка това не е толкоз мъчно.

Два пъти в седмицата, в 10 и тридесет сутринта, президентът на Съединените щати приема публицистите. Ние попаднахме на подобен банкет. Той става в Белия дом. Влязохме в приемната, дето имаше грамадна кръгла маса, направена от дърво на секвоя. Това беше подарък на един от предходните президенти. Гардероб нямаше и влизащите публицисти слагаха палтата си на масата, а когато към този момент нямаше място, започнаха да ги слагат напряко на пода. Постепенно се събраха стотина души. Те пушеха, разговаряха високо и нетърпеливо поглеждаха една дребна бяла врата, зад която, както наподобява, се криеше президентът на Съединените щати.

Посъветваха ни да застанем по-близо до вратата, та когато стартират да пускат при президента, да бъдем начело – иначе може да се получи по този начин, че да не го забележим от гърбовете на публицистите. С ловкостта на опитни трамвайни бойци се промъкнахме напред. Пред нас се оказаха единствено трима джентълмени. Това бяха побелели и много честни господа.

Приемният час към този момент настъпи, а към момента не пускаха публицистите. Тогава побелелите джентълмени – отначало безшумно, а сетне по-силно – започнаха да чукат на вратата. Те чукаха на президента на Съединените щати, както чука помощник-режисьорът на актьора, с цел да му подсети, че би трябвало да излезе. Чукаха със смях, само че въпреки всичко чукаха.

Най-после вратата се отвори и публицистите, блъскайки се, се устремиха напред. Ние изтичахме дружно с всички. Кавалкадата се понесе по един кулоар, след това мина през една огромна празна стая. На това място ние елементарно заобиколихме тежко дишащите белокоси джентълмени и първи се втурнахме в идната стая.

В дъното на кръглия кабинет, по стените на който висяха старинни литографии с мисисипски параходи, а в дребни ниши стояха модели на фрегати, зад бюро междинна величина, с димяща пура в ръка и с чеховско пенсне на огромния си хубав нос пред нас седеше Франклин Рузвелт, президентът на Съединените американски щати. Зад гърба му блестяха звездите и линиите на две национални флагове.

Започнаха въпросите. Кореспондентите питаха, президентът отговаряше.

Естествено целият този ритуал е малко конвенционален. На всички е известно, че президентът няма да разкрие пред публицистите никакви особени секрети. На някои въпроси президентът отговаряше съществено и много обстойно, от втори се отърваваше с смешки (не е доста елементарно два пъти седмично да се отърваваш с смешки от стотина напиращи журналисти), на трети отговаряше, че ще поговори по това следния път.

Красивото едро лице на Рузвелт изглеждаше изтощено. Тъкмо през вчерашния ден Върховният съд бе отменил „ ААА “ – Рузвелтово мероприятие, което контролираше фермерските посеви и представляваше един от главните стожери на неговата стратегия.

Въпросите и отговорите заеха половин час. Когато настъпи пауза, президентът изгледа въпросително събраните. Това беше разбрано като сигнал за общо оттегляне. Чу се нестройно: „ Гуд бай, мистър президънт! “ – и всички си отидоха. А мистър президънт остана самичък в своя кръговиден кабинет измежду фрегатите и звездните флагове.

Милионите хора, остарели и млади, които съставляват великия американски народ, почтен, гръмък, надарен, работлив и малко прекомерно уважаващ парите, съгласно конституцията могат да създадат всичко – те са стопаните на страната. Могат да извикат на разпит в сенатската комисия даже самия Морган, самия Джон Пирпонт Морган-млади, и да го запитат заканително:

– Мистър Морган, не вкарахте ли вие Съединените щати в Световната война от користни ползи за свое персонално замогване?

Народът може да попита. Но ето по какъв начин мистър Морган дава отговор – това ние сами чухме.

И този път всичко беше доста демократично.

Входът на залата, дето заседаваше сенатската комисия, беше свободен. Пак бяхте свободни да вършиме с палтото си всичко, каквото пожелаете – да го сложите на пода, да го заврете под стола, на който седите.

В единия завършек на неголямата зала имаше столове, в другия – маса, на която ставаше разпитът. Масата не беше покрита нито с алено, нито със зелено сукно. Беше елементарна дълга полирана маса. Всичко бе доста просто. До стола на милиардера лежеше на пода издутата му, към този момент поовехтяла ръчна чанта. Морган беше заобиколен от своите адвокати и съветници. Те бяха доста, десетки хора. Побелели и румени, шишкави и олисели или млади, с пронизителни погледи – те бяха въоръжени с обстоятелства, информации, документи, фолианти и папки. Цялата тази тайфа от Морганови юначаги се чувствуваше напълно доброволно.

Председателствуваше сенаторът Най със едва, въодушевено, съвсем съветско лице. (На него доста щеше да му отива съветска рубашка.) Разпитът водеше сенаторът Кларк, кръглолик и радостен човек. Веднага проличаваше, че му подхожда да разпитва самия Джон Пирпонт Морган-млади.

„ Младият “ беше на седемдесет години. Това бе колосален и угоен дъртак с дългополо тясно сако. На апоплектичния гръб на Морган се виждаше пилешки прошарен пух. Морган беше спокоен. Той знаеше, че нищо неприятно няма да му се случи. Ще го попитат, той ще огледа своите адвокати, те лудо ще стартират да се ровят в книгите и ще му подскажат отговора.

Това бе удивителна картина. Няколко десетки съветници шепнеха нещо на ухото на Морган, пъхаха му бумаги, подсказваха му, помагаха му. Говореше не Морган – говореха неговите милиарди. А когато в Америка приказват парите, те постоянно приказват авторитетно. Нали в Америка има обичана сентенция: „ Той наподобява като един милион $ “.

Наистина един милион $ наподобяват доста добре.

А Морган със своето дълго мрачно сако приличаше на остарял пълен гарван, изглеждаше като няколко милиарда.

За приканване в сенатската комисия на извикания се поставят дневни пари, естествени държавни дневни пари за издръжка. Джон Пирпонт Морган-млади ги взе. Той се възползува от всички права, които му беше дала демократичната конституция.

Морган бе получил всичко, което му се полагаше съгласно конституцията, дори малко повече. А какво получи народът?

На територията на Съединените американски щати живеят 100 и двадесет милиона души.

Тринадесет милиона от тях към този момент доста години нямат работа. Заедно със фамилиите си те съставляват четвърт от популацията на цялата страна. А икономистите настояват, че на територията на Съединените щати още в този момент, още през днешния ден, могат да се изхранват един милиард души.

Из: „ Едноетажна Америка “, Иля Илф; Евгений Петров, изд. „ Народна просвета “, София, 1969 година
Снимка: Илья Ильф (Иехиел-Лейб бен Арьевич Файнзильберг; 1897-1937) и Евгений Петров (Евгений Петрович Катаев; 1902-1942); biographe.ru