Колко от луните на Земята са паднали върху нея?
В продължение на десетилетия учените спорят по какъв начин Земята е придобила единствения си сателит – Луната. Докато някои настояват, че Луната се е образувала от материал, загубен от Земята заради центробежната мощ или е била „ хваната “ от земната гравитация, най-широко признатата доктрина е, че тя се е формирала преди към 4,5 милиарда години, когато се е сблъскала с първообраза на днешната ни планета, прото – Земята (известна още като хипотезата за гигантския удар).
Но защото прото – Земята е имала доста случаи на великански въздействия и удари, няколко луни са се оформили в орбита към нея. Тогава поражда въпросът – какво е станало с тези луни?
Екип от интернационалните учения стига до извода, че тези многочислени луни с релативно по-малки размери, най-вероятно са се сринали на Земята, оставяйки в орбита единствено тази, която виждаме през днешния ден.
Изследването, озаглавено „ Падащи луни: Сблъсъци сред Земята и нейните луни в предишното “, неотдавна се появи онлайн и сега се приготвя за издание от Месечните вести на Кралското астрономическо сдружение, Англия. Автори на проучването са Ури Маламуд, от Израелският софтуерен институт Технион и учени от университета в Тюбинген, Германия и Виенския университет.
В проучването, доктор Маламуд и неговите сътрудници одобряват, че Земята в най-ранната си форма, е претърпяла многочислени великански въздействия и конфликти, предшествали конфликта с Тея (Theia), хипотетичната прото-планета сблъскала се със Земята преди 4.5 милиарда години, вследствие на което се формирала Луната. Всеки един от конфликтите преди този с Тея, би имал капацитета да образува луни, които биха се интегрирали гравитационно с прото – Земята.
В последна сметка сходен развой би довел до обединение на луни, до изхвърляне на луни от земната орбита или до луни, падащи на земната повърхнина. Според доктор Маламуд и неговите сътрудници, най-вероятна е последната опция, а тя е и минимум оценената от учените. Нещо повече, тази опция може да има фрапантно влияние върху геоложката история и еволюцията на Земята.
„ В настоящето схващане за образуването на планетата, късните стадии на разгръщане на планетата са били провокирани от доста великански конфликти сред планетни ембриони. При такива конфликти се откъсват обилни части от небесните тела, които от своя страна могат да станат луни. Като се има поради степента на такива конфликти и еволюцията на луните, най-вероятно съществуването на голям брой спътници на Земята и взаимоотношението посред им и със Земята, ще докара до рухване на тези части на земната повърхнина. Това е присъща, неизбежна част от теорията за образуването на Земята “, написа доктор Маламуд в изданието Universe Today.
Но защото Земята е геологично дейна планета и тъй като нейната гъста атмосфера води до естествено оросяване на повърхността й и до ерозия, повърхността се трансформира фрапантно с течение на времето. Затова е мъчно да се дефинират резултатите от събитията, настъпили в най-ранните интервали на Земята, почнали преди 4.6 милиарда години с началото на образуването на Земята и приключили преди 4 милиарда години.
За да се ревизира дали са вероятни такива многочислени въздействия по време на образуването на Земята, които да са довели до образуването на многочислени луни обикалящи към Земята, които в последна сметка са паднали на повърхността й, екипът е направил серия от компютърни симулации.
Те преглеждат редица разновидности с друга маса на луните, с разнообразни ъгли на удар при конфликта с прото – Земята и разнообразни първични скорости на ротация на прото – Земята. Учените стигат до извода, че рухването на луни на Земята в предишното, е трансформирало скоростта на въртене на прото – Земята, което е довело до настоящия ротационен интервал на Земята от 23 часа, 56 минути и 4.1 секунди.
Както изяснява Маламуд: „ Нашите резултати демонстрират, че при положение на рухване на луна на земната повърхнина, разпространяването на материала от луната не е отмерено върху Земята и по тази причина сходни конфликти могат да доведат до асиметрии и нехомогенност на състава на земната повърхнина. Както обсъждаме в отчета, в действителност съществуват вероятни доказателства за последното – рухването на луни на земната повърхнина може евентуално да обяснят изотопните хетерогенности в мощно сидерофилни детайли в земните скали. По принцип конфликтът с паднала на повърхността на Земята луна може да докара до основаването на огромна геологическа конструкция на Земята и ние спекулирахме, че подобен резултат би могъл да способства за образуването на най-ранния супер континент на Земята. Този аспект обаче е по-спекулативен и е мъчно да се удостовери директно, поради геоложката еволюция на Земята от тези ранни времена „.
Това изследване дейно уголемява актуалната и необятно известна догадка за гигантския удар. Според тази доктрина Луната се образува през първите 10 до 100 милиона години от съществуването на Слънчевата система, когато планетите към момента се образуват. По време на последните стадии на този интервал се счита, че тези планети (Меркурий, Венера, Земя и Марс) са се разраснали основно посредством въздействия с огромни планетарни ембриони.
Тази парадигма обаче не преглежда въздействията, които са се случили преди идването на Тея и образуването на единствения сателит на Земята. В резултат на това доктор Маламуд и сътрудниците му настояват, че той е изключен от по-широката картина на образуването на нашата планета.
Като се вземат поради евентуалните конфликти, които предшестват образуването на Луната, учените може да получат по-пълна картина за това по какъв начин и Земята, и Луната са се развили с течение на времето. Тези открития биха могли да имат и последствия, когато става дума за изследване на други планети и луни в Слънчевата система. Както показва доктор Маламуд, към този момент има безапелационни доказателства, че огромни конфликти са повлияли на еволюцията на тези планети и техните луни.
„ На други планети виждаме доказателства за доста огромни въздействия и удари, които са основали топографски особености на планетата, като по този начин наречената „ дихотомия на Марс “ и евентуално дихотомията на повърхността на Харон “, споделя Маламуд. „ Най-вероятно те са зародили от широкомащабни въздействия от удар. Падналите на земната повърхнина луни са естествени прародители на такива въздействия, само че не може да се изключат и някои други огромни въздействия от метеорити, които биха могли да провокират сходни резултати. “
Съществува и опция такива конфликти да се случват в далечното бъдеще на планети от Слънчевата система. Според сегашни оценки, луната на Марс, Фобос, в бъдеще ще се срине на повърхността на планетата. Това е доказателство, съгласно учените, че сходни удари от падащи луни са се случвали в предишното и ще се случат още веднъж в бъдеще.
Накратко, историята на ранната Слънчева система е била наситена от катаклизми и нейното основаване е произтичало нормално след мощни конфликти. Чрез по-пълната картина на това, по какъв начин тези въздействия засягат еволюцията на планетите в Слънчевата система, можем да придобием нов взор върху тяхното образуване. Това, от своя страна, може да ни помогне да знаем повече за такива планети и отвън нашата слънчева система, написа изданието Universe Today.
