Споровете за независимостта на съдебната власт
В последния работен ден (02.02.2023 г.) на 48-то Народно заседание депутатите от ГЕРБ-СДС сезираха Конституционния съд с искане за предоставяне на наложително пояснение на член 117, алинея 2 от Конституцията. Точният въпрос е: „ В понятието „ самостоятелност на правосъдната власт " (чл. 117, алинея 2, изречение първо), с изключение на самостоятелност на правосъдната власт от другите две държавни управляващи - законодателна и изпълнителна, и функционалната самостоятелност на всеки обособен арбитър, правосъден заседател, прокурор и следовател (чл. 117, алинея 2, изречение второ), включва ли се и институционална, организационна и йерархична самостоятелност сред трите органа, включени в системата на правосъдната власт - съд, прокуратура и разследване? ".
Понастоящем понятието „ самостоятелност на правосъдната власт " се схваща в две смисли. Първото значение е като принцип на организация и действие на „ третата " (съдебна) власт. В това си значение приказваме за проявяване на хоризонталното „ тройно " разделяне на управляващите по смисъла на член 8 от Конституцията. Второто значение на независимостта е като самостоятелност на обособения магистрат (вкл. и правосъден заседател, в случаите, в които вземат участие в правосъден състав), когато упражнява своите пълномощия. С това искане, в този момент депутатите от ГЕРБ-СДС желаят да се изведе и едно трето значение - по какъв начин всяко едно звено (съдилища, прокуратура, следствени органи) има самостоятелност в границите на правосъдната власт.
При преценка за допустимост на настояването следва да се регистрира натрупалата се през миналите десетилетия процедура на Конституционния съд.
На първо място, Конституционният съд преди 20 години с Решение 3 (от 2003 г.) пояснява понятието „ форма на държавно ръководство " по смисъла на член 158, т. 3 от Конституцията разширително. Това разбиране се дефинира освен от характера на страната като парламентарна или президентска република или монархия. В него се включва и построената от Великото национално заседание посредством редица конституционни текстове, които доразвиват парламентаризма, система от висши държавни институции - Народно заседание, президент и вицепрезидент, Министерски съвет, Конституционен съд и органите на правосъдната власт (Върховен касационен съд, Върховен административен съд, прокуратура, разследване и Висш правосъден съвет), тяхното битие, мястото им в съответната власт, организацията, изискванията, метода на образуване и мандата им.
Във формата на държавно ръководство се включват и предоставените от Конституцията на тези институции действия и пълномощия, доколкото с изменението им се нарушава салдото сред тях при спазване на главните правила, върху които е построена страната - национален суверенитет, върховенството на Основния закон, политически плурализъм, разделянето на управляващите, правовата страна и независимостта на правосъдната власт.
На второ място, единствено две години по-късно, на Конституционния съд (с Тълкувателно решение № 8 от 2005 г.) му се постанова да смекчи позицията си по отношение на наличието на промени във формата на държавно ръководство в Основния закон, съсредоточени в границите на правосъдната власт и ориентирани към прецизиране на обособени функционалности на нейните органи, слагане на акценти или уточняване на техни пълномощия или наименования, както и взаимоотношението им в избрани аспекти с институции на другите управляващи.
Основният закон на страната от 1991 година вкарва нов парламентарен модел на правосъдната власт, като открива главните ѝ характерности в Глава шеста. Единствено тук учредителната власт употребява определящия функционален миг - реализираната правосъдна власт посредством системата от органи - съдилища, прокуратура и разследване - като аршин за название на Главата. (В другите случаи е изведен органът, чиято организация и активност се уреждат /Народно заседание, президент на републиката, Министерски съвет/.) Цялостният разбор на наредбите от Глава шеста на Конституцията, който прави Конституционния съд в Тълкувателно решение № 8 от 2005 година демонстрира, че по волята на Великото Народно заседание в реализирането на правосъдната власт, въпреки и с друга степен на активност на правната отбрана, служейки си с разнообразни способи и постигайки в последна сметка друг юридически резултат, вземат участие три категории органи - съдилища, прокуратура и следствени органи. Те не са и не могат да бъдат равнопоставени. Конституционната рамка дефинира за всеки от тях друга функционалност и всеки от тях с друг интензитет и с разнообразни средства обезпечава реализацията на правосъдната власт. Основополагащите конституционни характерности, открити в член 117, разгръщат обаче своето значение върху цялата Глава шеста. Водеща измежду тях е независимостта на правосъдната власт. Чрез този принцип е обезпечена нейната самостоятелност, само че в същото време тази самостоятелност е обективно лимитирана посредством конституционния текст.
При реализиране на своите функционалности съдиите, правосъдните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват единствено на закона (чл. 117, алинея 2 от Конституцията), само че той е подобен, какъвто го е приело Народното събрание и точно неговата практическа реализация се обезпечава посредством действието на правосъдната власт. Ако основополагащите конституционни характерности, визирани в член 117, се отнасят до правосъдната власт в нейната целокупност, идващите разпореждания на глава шеста уреждат спецификата по отношение на трите категории органи, обрисуват най-общо и по нужда с висока степен на абстрактност конституционната рамка за тях в учредителен и функционален аспект. Доразвитието на тази уредба е в устройствения закон за правосъдната власт и в процесуалните закони.
На трето място, в учредителен аспект съдилищата са в основата на правосъдната власт, а във функционален - тяхната активност е най-същественото и решаващо нейно проявяване. Чрез правораздавателния акт на съдилищата се взема решение юридически спор, с което противоречивото става несъмнено и по този метод посредством тяхната активност се обезпечава най-интензивната и безапелационна правна отбрана на жителите, юридическите лица и страната. Във всички конституционни модели съдилищата са главен (а в някои и единствен) притежател на правосъдната власт. В настоящата Конституция на Република България това качество на съдилищата, без да е провъзгласено категорично, е неоспоримо.
Две от наредбите на Глава шеста от Основния закон са отдадени на прокуратурата. Член 126 урежда организацията и структурата ѝ, а член 127 - главната функционалност, пълномощията и способите, посредством които тя осъществя тази функционалност да следи за спазването на законността. Прокуратурата е детайл от системата на правосъдната власт и е релативно независима. Според Конституционният съд (Тълкувателно решение № 2 от 2017 г.) условието на член 126, алинея 1 от Конституцията структурата на прокуратурата да е в сходство с тази на съдилищата значи наложително основаване на прокуратури, съответстващи по тип и степен на изброените в член 119, алинея 1 от Конституцията съдилища. Това условие не съдържа обвързване за сходство на териториалните звена на прокуратурата с тези на съдилищата.
Единственият парламентарен текст, особено отдаден на следствените органи, е наредбата на член 128. В него настоящата Конституция не урежда типа и структурата на тези органи и за разлика от съдилищата и прокуратурата тук и в останалите текстове на Глава шеста не си служи с систематизирано разбиране за обозначаването им точно като система от органи. В тази конституционна рамка и съгласно член 133 от Основния закон в последните години действаха, законодателно уредени посредством Закон за съдебната власт и Наказателно-процесуален кодекс, разнообразни организационни модели - от мощно централизирана, през мощно децентрализирана система на следствените органи до присъединението им към окръжните прокуратури като отдели. Член 128 от Конституцията дефинира функционалността на тези органи - те реализират предварителното произвеждане по наказателни каузи. А основаване на конструкция на следствените органи, не е смяна във формата на държавно ръководство, а този въпрос е от компетентността на Народното събрание. Поради това настояването е неприемливо и не се постанова конституционната пълномощия да пояснява наредбата на член 117, алинея 2.
В умозаключение, би трябвало да се подсети на някогашните към този момент депутати, че няма работеща конституционна система, която да планува и обезпечава безспорна самостоятелност на която и да е от трите управляващи или на обособени техни звена, тъй като нужното равновесие се реализира посредством съдействие и взаимоотношение сред тях, а освен посредством взаимното им въздържане (контрол).
Източник/Автор: Труд/Доц. Наталия Киселова
Понастоящем понятието „ самостоятелност на правосъдната власт " се схваща в две смисли. Първото значение е като принцип на организация и действие на „ третата " (съдебна) власт. В това си значение приказваме за проявяване на хоризонталното „ тройно " разделяне на управляващите по смисъла на член 8 от Конституцията. Второто значение на независимостта е като самостоятелност на обособения магистрат (вкл. и правосъден заседател, в случаите, в които вземат участие в правосъден състав), когато упражнява своите пълномощия. С това искане, в този момент депутатите от ГЕРБ-СДС желаят да се изведе и едно трето значение - по какъв начин всяко едно звено (съдилища, прокуратура, следствени органи) има самостоятелност в границите на правосъдната власт.
При преценка за допустимост на настояването следва да се регистрира натрупалата се през миналите десетилетия процедура на Конституционния съд.
На първо място, Конституционният съд преди 20 години с Решение 3 (от 2003 г.) пояснява понятието „ форма на държавно ръководство " по смисъла на член 158, т. 3 от Конституцията разширително. Това разбиране се дефинира освен от характера на страната като парламентарна или президентска република или монархия. В него се включва и построената от Великото национално заседание посредством редица конституционни текстове, които доразвиват парламентаризма, система от висши държавни институции - Народно заседание, президент и вицепрезидент, Министерски съвет, Конституционен съд и органите на правосъдната власт (Върховен касационен съд, Върховен административен съд, прокуратура, разследване и Висш правосъден съвет), тяхното битие, мястото им в съответната власт, организацията, изискванията, метода на образуване и мандата им.
Във формата на държавно ръководство се включват и предоставените от Конституцията на тези институции действия и пълномощия, доколкото с изменението им се нарушава салдото сред тях при спазване на главните правила, върху които е построена страната - национален суверенитет, върховенството на Основния закон, политически плурализъм, разделянето на управляващите, правовата страна и независимостта на правосъдната власт.
На второ място, единствено две години по-късно, на Конституционния съд (с Тълкувателно решение № 8 от 2005 г.) му се постанова да смекчи позицията си по отношение на наличието на промени във формата на държавно ръководство в Основния закон, съсредоточени в границите на правосъдната власт и ориентирани към прецизиране на обособени функционалности на нейните органи, слагане на акценти или уточняване на техни пълномощия или наименования, както и взаимоотношението им в избрани аспекти с институции на другите управляващи.
Основният закон на страната от 1991 година вкарва нов парламентарен модел на правосъдната власт, като открива главните ѝ характерности в Глава шеста. Единствено тук учредителната власт употребява определящия функционален миг - реализираната правосъдна власт посредством системата от органи - съдилища, прокуратура и разследване - като аршин за название на Главата. (В другите случаи е изведен органът, чиято организация и активност се уреждат /Народно заседание, президент на републиката, Министерски съвет/.) Цялостният разбор на наредбите от Глава шеста на Конституцията, който прави Конституционния съд в Тълкувателно решение № 8 от 2005 година демонстрира, че по волята на Великото Народно заседание в реализирането на правосъдната власт, въпреки и с друга степен на активност на правната отбрана, служейки си с разнообразни способи и постигайки в последна сметка друг юридически резултат, вземат участие три категории органи - съдилища, прокуратура и следствени органи. Те не са и не могат да бъдат равнопоставени. Конституционната рамка дефинира за всеки от тях друга функционалност и всеки от тях с друг интензитет и с разнообразни средства обезпечава реализацията на правосъдната власт. Основополагащите конституционни характерности, открити в член 117, разгръщат обаче своето значение върху цялата Глава шеста. Водеща измежду тях е независимостта на правосъдната власт. Чрез този принцип е обезпечена нейната самостоятелност, само че в същото време тази самостоятелност е обективно лимитирана посредством конституционния текст.
При реализиране на своите функционалности съдиите, правосъдните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват единствено на закона (чл. 117, алинея 2 от Конституцията), само че той е подобен, какъвто го е приело Народното събрание и точно неговата практическа реализация се обезпечава посредством действието на правосъдната власт. Ако основополагащите конституционни характерности, визирани в член 117, се отнасят до правосъдната власт в нейната целокупност, идващите разпореждания на глава шеста уреждат спецификата по отношение на трите категории органи, обрисуват най-общо и по нужда с висока степен на абстрактност конституционната рамка за тях в учредителен и функционален аспект. Доразвитието на тази уредба е в устройствения закон за правосъдната власт и в процесуалните закони.
На трето място, в учредителен аспект съдилищата са в основата на правосъдната власт, а във функционален - тяхната активност е най-същественото и решаващо нейно проявяване. Чрез правораздавателния акт на съдилищата се взема решение юридически спор, с което противоречивото става несъмнено и по този метод посредством тяхната активност се обезпечава най-интензивната и безапелационна правна отбрана на жителите, юридическите лица и страната. Във всички конституционни модели съдилищата са главен (а в някои и единствен) притежател на правосъдната власт. В настоящата Конституция на Република България това качество на съдилищата, без да е провъзгласено категорично, е неоспоримо.
Две от наредбите на Глава шеста от Основния закон са отдадени на прокуратурата. Член 126 урежда организацията и структурата ѝ, а член 127 - главната функционалност, пълномощията и способите, посредством които тя осъществя тази функционалност да следи за спазването на законността. Прокуратурата е детайл от системата на правосъдната власт и е релативно независима. Според Конституционният съд (Тълкувателно решение № 2 от 2017 г.) условието на член 126, алинея 1 от Конституцията структурата на прокуратурата да е в сходство с тази на съдилищата значи наложително основаване на прокуратури, съответстващи по тип и степен на изброените в член 119, алинея 1 от Конституцията съдилища. Това условие не съдържа обвързване за сходство на териториалните звена на прокуратурата с тези на съдилищата.
Единственият парламентарен текст, особено отдаден на следствените органи, е наредбата на член 128. В него настоящата Конституция не урежда типа и структурата на тези органи и за разлика от съдилищата и прокуратурата тук и в останалите текстове на Глава шеста не си служи с систематизирано разбиране за обозначаването им точно като система от органи. В тази конституционна рамка и съгласно член 133 от Основния закон в последните години действаха, законодателно уредени посредством Закон за съдебната власт и Наказателно-процесуален кодекс, разнообразни организационни модели - от мощно централизирана, през мощно децентрализирана система на следствените органи до присъединението им към окръжните прокуратури като отдели. Член 128 от Конституцията дефинира функционалността на тези органи - те реализират предварителното произвеждане по наказателни каузи. А основаване на конструкция на следствените органи, не е смяна във формата на държавно ръководство, а този въпрос е от компетентността на Народното събрание. Поради това настояването е неприемливо и не се постанова конституционната пълномощия да пояснява наредбата на член 117, алинея 2.
В умозаключение, би трябвало да се подсети на някогашните към този момент депутати, че няма работеща конституционна система, която да планува и обезпечава безспорна самостоятелност на която и да е от трите управляващи или на обособени техни звена, тъй като нужното равновесие се реализира посредством съдействие и взаимоотношение сред тях, а освен посредством взаимното им въздържане (контрол).
Източник/Автор: Труд/Доц. Наталия Киселова
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ