В последните месеци на пазарите се случва нещо, което трудно

В последните месеци на пазарите се случва нещо, което мъчно се улавя с обичайните модели, само че се усеща ясно от държанието на капитала. Активи с изцяло друг профил стартират да се движат в една и съща посока, а класическите зависимости – риск против рентабилност, акции против облигации, $ против първични материали – все по-често се чупят. Това не е краткотраен звук и не е просто следващият епизод на нараснала волатилност. Това е смяна в логиката, по която пазарите правят оценка стойност.Дълго време главният въпрос за всеки актив беше елементарен: какъв брой рентабилност носи по отношение на риска. Днес този въпрос към този момент не е задоволителен. Все по-често капиталът се държи по този начин, като че ли първото, което търси, не е рентабилност, а опция за излаз. Не бърз излаз за нечиста сделка, а благонадежден излаз при систематичен стрес.Точно това изяснява за какво златото е на исторически върхове в миг, в който действителните лихви не са пагубно негативни. Обяснява за какво държавни облигации губят част от ролята си на автоматизирано леговище, макар че носят приход. Обяснява и за какво капиталът се насочва към активи, които не оферират заричане за заплащане, а просто съществуват отвън салдото на някого.Пазарите стартират да вършат разлика сред „ актив, който носи приход “, и „ актив, който не изискана доверие “. Това е фина, само че фундаментална смяна. В свят на възходящ дълг, политизирана парична политика и геополитическа фрагментация, обещанието за бъдещо заплащане към този момент не се възприема като абсолютно положително. Напротив – то все по-често се третира като форма на експозиция към система, чиято непоклатимост към този момент не се приема за даденост.Тук идва и парадоксът на настоящия цикъл. От една страна, стопанските системи към момента порастват, фирмите регистрират облаги, безработицата е ниска. От друга – пазарите се държат по този начин, като че ли се приготвят за сюжети, които не са в базовия консенсус. Това не е суматоха, а нерешителност. Капиталът не бяга, само че стартира да се подрежда.В подобен режим „ на ниска цена “ и „ скъпо “ престават да бъдат безспорни категории. Един актив може да наподобява безценен по обичайни метрики и по едно и също време с това да е недооценен по отношение на ролята, която стартира да играе. Обратното също е правилно – актив с добра рентабилност и рационална оценка може да се окаже безценен, в случай че разчита напълно на стабилността на система, която пазарът към този момент не приема абсолютно.Затова и сравнението сред активи все по-често се прави не в долари, а в функционалности. Какво прави този актив в сюжет на напрежение? Колко елементарно може да бъде трансфериран? Колко контрагента изисква? Колко политическа воля стои зад него? Това са въпроси, които допреди десетилетие бяха периферни, а през днешния ден са в центъра на капиталовите решения, въпреки рядко да се формулират намерено.Особено показателно е държанието на институционалните вложители. Те не изоставят обичайните пазари, само че все по-често прибавят пластове отбрана, които не са свързани с рентабилност. Това не е бягство от риска, а бягство от взаимозависимост. Разликата е основна. Рискът може да се управлява; зависимостта – не постоянно.В този подтекст излиза наяве за какво някои активи наподобяват „ упорити “ – не падат толкоз, колкото биха паднали в предходни цикли, и не реагират симетрично на положителни и неприятни вести. Причината не е в това, че са станали по-малко волатилни, а че част от търсенето им към този момент не е тактическо, а структурно. Това търсене не гони придвижване, а позиция.Тук би трябвало да се внимава с изводите. Това не значи, че светът е на прага на колапс или че старите активи са обречени. Означава, че в цените последователно се появява нова награда – награда за самостоятелност. Тя не е ясно обозначена, не се котира непосредствено, само че стартира да се усеща в метода, по който капиталът се разпределя.Именно по тази причина опитите да се обяснят настоящите придвижвания единствено с лихви, инфлация или облаги постоянно наподобяват непълни. Те улавят повърхността, само че пропущат подводното течение. А то е, че пазарите към този момент не одобряват стабилността на финансовата архитектура като даденост, а като променлива.В такава среда най-ценният актив не е този с най-високата рентабилност, а този с най-ниската взаимозависимост. Не този, който дава обещание най-вече, а този, който изисква минимум доверие. Това не е нова концепция в историята, само че е нова за потомство вложители, привикнали с десетилетия на относителна предвидимост.И тъкмо тук се крие тихият намек, който пазарът стартира да прави: бъдещето на оценките няма да се взема решение единствено от паричната политика или икономическия напредък, а от това кои активи могат да действат като излаз, а не като заричане. Кои могат да бъдат държани не тъй като ще донесат приход, а тъй като няма от кого да го изискат.Тази смяна не става за една нощ. Тя се натрупва постепенно, в държанието, не в декларациите. Но когато един път бъде осъзната, тя изяснява за какво толкоз разнообразни пазари стартират да наподобяват необичайно синхронизирани. И за какво въпросът „ безценен ли е този актив “ все по-често отстъпва място на различен, доста по-труден: „ самостоятелен ли е “.*Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.