В поредната ни публикация от рубриката 100 въпроса за тоталитарната

В следващата ни обява от рубриката " 100 въпроса за тоталитарната страна " продължаваме темата за " доброволните " бригади през лятото. Въпроса дали работата на полето или в някой цех по време на ваканцията не е в действителност нещо като ангарията по време на Османската империя, само че прилагана от личната страна, ни зададе на електронната поща Марияна Николова.

Срещнах любовта на живота си в доматените полета на едно крайдунавско село.

Тя учеше право, а аз - публицистика. 

Какво правехме тогава в топлата и ранна есен на 1981 година измежду доматите?

Как какво? Беряхме ги. Правото и публицистиката можеха да почакат един месец в името на реколтата. И други науки и занятия можеха да почакат в тези усилни дни, от които зависеше щеше ли да има суровина за консервните заводи и консерви за основния им руски пазар.

Реколтата беше първата и неотложна задача, в чиято сянка сезонно оставаха всички останали. Ученици, студенти, бойци, служители - властта активизираше целия си човешки запас за прибирането ѝ.

Роденият след 1989 година с съображение би попитал: Но за какво? Нямаше ли земеделци, селяни, които да приберат това, което са отгледали? 

Нямаше. По-точно нямаше задоволително. Това беше един от главните демографски, стопански, обществени и даже културни проблеми, които комунистическата индустриализация сътвори. Тя построи фабрики и градове, които обезлюдиха селата, изсмуквайки работната им мощ. 

Отделно, колективизацията на земята, основаването на така наречен ТКЗС-та (трудово-кооперативни аграрни стопанства) и по-късното им фактическо одържавяване и окрупняване в така наречен Административнопроцесуален кодекс (аграрно-промишлени комплекси) умъртви икономическия интерес на селяните да обработват земята и да гледат добитък. 

Градският обичай, обезпечената заплата в завода или на строителния обект се виждаха на от ден на ден хора по-привлекателни от усилния труд на полето, несигурния му резултат и мизерните надници и пенсии. 

" Какво са селяните? - майтапеше се един съученик още през 80-те години на предишния век. - Малка и последователно изчезваща обществена каста, която оказва помощ на учениците, студентите и бойците да приберат реколтата ".

При преброяването на популацията у нас през 1946 година 24,7% от него или 1,7 милиона души живеят в градовете, а останалите 75,3% или 5,3 милиона живеят в селата.

Най-чувствително това съответствие се трансформира в идващите две десетилетия - основно поради миграцията от селото към града. От  1946 година до 1956 година градското население на България нараства от 1 735 хиляди души на 2 556 хиляди души, т.е. с към 821 хиляди души. 

От 1956 г до 1965 година растежът на градското население доближава 2 556 хиляди души и то към този момент брои 3 823 хиляди души или 46,5% от популацията на страната.   

От 1965 до 1975 година делът на градското население се усилва от 46,5 % на 58 %. Градовете с население над 100 000 жители  нарастват на седем от пет. Това са София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Стара Загора и Плевен. Между 1975 година и 1985 година съотношението селско-градско население става 58,0 % към 64,8 %. От 1985 година до 1992 година съотношението се променя на 32% на 68% за градовете. са на Българската академия на науките. 

Онази земеделска България, която е " хранела Европа " и я е учила на градинарство още тогава беше легенда от предишното. " Народната власт " твърдеше, че развива " интензивно земеделие " - с машинизация, изкуствено напояване, уедрени площи. Но при доста култури, като доматите да вземем за пример прибирането беше ръчно - като " едно време ". А те бяха един от продуктите, в които страната ни - поради климатичните си условия и икономически обичаи - беше профилирана.

Тогава стопанската система не се движеше от частния интерес, а от стопанските задания, сложени от партията. Изпълнението на тези задания беше първокачествен родолюбив и публичен дълг. 

Той не беше регламентиран със закон. Но никой не смееше намерено да му се опълчи, тъй като това навличаше неприятности. 

Трудовите бригади публично бяха " непринуден ", безвъзмезден или нископлатен труд в интерес на обществото и страната, който се организираше от казионните организации на тоталитарния режим - главно от младежката организация, наричана Комсомол (съветско редуциране на Коммунистический союз молодежи - Комунистически съюз на младежта) или ДКМС (Димитровски комунистически юношески съюз). 

На процедура това беше форма на насилствен безвъзмезден или съвсем безвъзмезден труд в браншове с изострен дефицит на работна ръка, който някои през днешния ден целесъобразно съпоставят с ангарията през феодализма - безвъзмездна работа на крепостните за локалния феодал.

Имаше форми на насила. Ако студент откажеше да върви на бригада, не заверяваха семестъра му, тъй като съответната комсомолска организация не си даваше единодушието. Войниците отиваха на бригада (понякога за задачата не ги уволняваха и откакто срокът на службата им е изтекъл) по заповед на командването, учениците - по разпореждане на учебните и комсомолските управления, а служещите - под управленията на партийните и профсъюзните си организации. Всяка от тези структури имаше средства и способи да смазва в зародиш несъгласието и съпротивата, по тази причина такива просто нямаше и въпросът за отвод от полагане на безвъзмезден труд въобще не стоеше. От бригада можеше единствено да се изкръшка, в случай че човек успее да си откри извинителна причина - да вземем за пример удостоверение за някакво заболяване.

Бригадирското придвижване при " зрелия соц. " беше институционализирано - имаше централен, окръжни и общински бригадирски щабове, съвсем военна конструкция и подчиненост. Бригадирите носеха сини дочени униформи, заран и вечер се строяваха в лагерите си за повдигане и събаряне на националното знаме, за разпределение на задания, отличаване на ударниците и порицаване на мързеливите и недисциплинираните.
Бригадирска брошура. Уикипедия

Бригадите имаха " командири " и техни заместници " по техническата част " и по " политическата част " (загадка беше в какво се състоеше тя), които носеха начело на куртките си червени пагончета надлежно с по три и по две звезди. 

Изобщо, цялата милитаризация и казионност на тоталитарното общество беше тук в съсредоточена до карикатурност форма.

Разбира се, никой не можеше да наложи прецизно подобен казармен ред на 18-20 годишни младежи от университетите, а и властта не упражняваше прецизен надзор. Униформите и ритуалите се съблюдаваха официално, другояче животът отвън работата на полето течеше като в летен юношески лагер (само че в мизерни условия), само че с лагерни огньове, китари, песни, танци и всевъзможен ваучър. Бъчви с домашно вино и ракия чакаха бригадирите във влашките села край Дунава и във всички краища на страната.  

Стопанските единици, на които бригадирите помагаха, бяха длъжни да им обезпечат обикновени битови условия - спални пространства, хигиенно-санитарни възли, храна, например - в стола на предприятието или ТКЗС-то. 

Обикновено се спеше в бараки, употребявани за пионерски лагери или сезонни работници  - по 10-20 души в помещение или в преоборудвани класни стаи на селски учебни заведения. Някъде се спеше и на палатки - като в сантименталното начало на бригадирското придвижване през 40-те години на предишния век.

Бригадирското придвижване не е български или комунистически патент. Подобна самодейност имат фашистите в Италия. През лятото на 1944 година и националистическата младежка организация " Бранник " в България провежда бригади в помощ на селското стопанство. Началото на проведеното бригадирско придвижване във вече комунистическа България съответствува с годините на така наречен революционен ентусиазъм след установяването на така наречен национална власт. 

Голяма част от популацията я посреща с вяра след гладните и разрушителни години на Втората международна война. Отечественофронтовското държавно управление, доминирано от комунистите и крайнодесните звенари, въвлича интелигенцията в основаването на позитивен, сантиментален облик на тези, които отиват да се трудят непринудено, с цел да строят следвоенна България. От този интервал са песните " Елате хиляди младежи ", " Свири, хармонико, свири ". Девизът на бригадирското придвижване е " Строим за родината ".



И фактически, то стартира в инфраструктурното строителство - в пътя в " Прохода на Републиката " (Хаинбоаз), железопътните линии Перник-Волуяк и Ловеч-Троян. Те обезпечават транспорта на въглища от пернишките мини до София и на дървен материал, добиван в Стара планина към равнината и пътищата до преработвателните предприятия. 

С годините центърът на бригадирската претовареност се придвижва в селското стопанство и в свързаната с него консервна индустрия, където дефицитът на работна ръка стартира да се усеща все по-остро. Съответно, индустриализацията разрешава на страната да се оправя сама с инфраструктурното строителство. 

Като основен пълководец на бригадирското придвижване стартира кариерата си комунистическата подчиненост Пенчо Кубадински, който стига до член на в действителност ръководещото страната Политбюро на комунистическата партия. То е старт за израстване и на ред други комунистически фрагменти от разнообразни равнища. 

Ефективен ли беше бригадирският труд? Вероятно да - от позиция на относително по-ниската му себестойност. Но евентуално не толкоз - от позиция на неналичието на умения и трудови привички на заетите в него градски младежи и прогресивно намаляващия им възторг да " строят за родината " и все по-видимите разминавания сред идеали и действителности, сред думи и каузи при комунизма.

Едва  ли някой тогава и през днешния ден би могъл да мери какъв брой продукция се е губела поради тези условия.

---

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.