Пародии и документализъм се срещнаха на Берлинале
„ В опит да възстановят империите си, двете враждуващи галактически сили „ Едно “ и „ Нула “ провокират апокалиптичен спор на земята “, по този начин известният със своята привързаност към наивитета на натуршчиците в киното Брюно Дюмон показа в Берлин „ Империята “, една надълбоко персонална подигравка на хитовата научнофантастична сага „ Междузвездни войни “. В дванадесетия си игрален филм френският режисьор още веднъж смесва разнообразни типове иронични пресиления с безличността на провинциалната среда.
ВИЖ КАДРИ ОТ ФИЛМИТЕ ТУК
Все отново, съответната автентичност на авторската (много френска) трактовка на нормалното „ космичното “ кино (най-често американско), е че враждуващите Добро и Зло се бият в хаоса на шеговит свят, където жителите на земята са обект на междупланетно осеменяване. Естествено, представителите на враждуващите извънземни, подготвящи се за решаващото съревнование, кой по-качествено ще обладае локалните, са прикрили същинската си същина - предрешени са като поданици на малко село в Северна Франция. Самият Дюмон дефинира кино лентата си като „ галактическа и земна опера, галактическа метафора за вътрешната битка в сърцето на всяко човешко създание сред 0 и 1. “ Заради пределната си странност филмът съумя да се снабди с безрезервни поклонници, само че също и с не толкоз очаровани съперници. Според тези, които въпреки всичко остават правилни на авторските умения на считания за един от най-последователните самотници на френското кино, най-важното му достижение е, че е пречупил „ научната фантастика на заниманието “, а не се е оставил да бъде обхванат от нея. Всички, даже недолюбващите Дюмон признаха, че в шантавия му театър образните резултати са страхотни, а играта на актьорите, сред които блестящо се откроява паметният Фабрис Лукини, съумяват да провокират гърмежи от смях.
„ Пепе “ на доминиканеца Нелсън Карло де Лос Сантос Ария пък e другата кино подигравка, която съумя да омайност не дребна част от публиката на Берлинале. Отправната точка е същинската история за един хипопотам, импортиран от Африка в Колумбия, с цел да заживее той в частния зоопарк на наркобарона Пабло Ескобар. В един миг обаче гигантското животно се оказва първият и единствен погубен хипопотам в Колумбия. В трактовката на четвъртия игрален филм на бързо изкачващия се по стълбицата на триумфа Сантос Ария от Доминиканската република разказът се води от задкадровия глас на хипопотама.
Той назовава хората „ двуноги изверги “, надсмива им се и се чуди на странния им метод на живот по крайбрежията на величествената река Магдалена в Колумбия. Нарочното слагане на доста добре и правдиво изглеждащи хипопотами в битовата среда на колумбийските риболовци и техните фамилии, умелото актьорско обиграване на задкадровия глас, философските разсъждения за живота на хората и животните, които единствено си мислят че съществуват, само че в действителност от дълго време са изчезнали от действителния свят, трансформират кино лентата в приветлив общ брой от небивалици. В тях има доста лодки, кръчми, танци, песни и всевъзможни типове обичайни традиции и католически ритуали. Ще успее ли най-нестандартният филм на тазгодишният формален конкурс на Берлинале да завоюва благосклонностите на интернационалното жури, водено от мексикано-кенийската чернокожа актриса Лупита Нионго? Но даже и да не успее, този филм ще остави неуютния спомен за едно проснато на земята и заобиколено от мъже с пушки животно. Безжизненият хипопотам е печален, а хората са удовлетворени, тъй като най-накрая са завършили с него. Но, за всеки случай, не стоят прекомерно близо до него.
На другия полюс на състезанието застана „ Дахомей “, дребен, откровен и логичен документален филм на френската режисьорка със сенегалски корени Мати Диоп. Той документира хронологията на връщането на творби на изкуствата от страната Франция на република Бенин, в миналото наричана кралство Дахомей. 26 от тях са прекарали близо 100 и петдесет години сред стените на музея „ Ке Брални “ в Париж, като общият брой заграбени „ единици “ е над 7000. Без искания, камерата наблюдава процеса на пакетирането в Европа и разопаковането в Африка на дървена фигура на бивш крал (Гезо). Именно тя „ споделя “, само че не на френски език, а на локален акцент, историята на несправедливото си заточение. Участието на младежи във кино лентата способства той да се трансформира в удостоверение на жаждата за културна и езикова идентификация на актуалните африканци.
В същото време, впечатляващо със своята медиативност писмено наблюдаване на съществуването и развиването на камъка като естествен и строителен материал през вековете, извършено от руснака Виктор Косаковски в 98 минутния му „ Архитектон “, демонстрира следващата истина за „ величието и падението “ на човешкия жанр. Основният въпрос, който тормози режисьорът е за какво хората поставят толкоз старания, с цел да обработват камъните, да ги трансформират в бетон, а по-късно, по време на безразсъдните си войни, с лека ръка да унищожават издигнатото? И още, „ по какъв начин да строим по-добре, преди да е станало прекомерно късно? “
Край
Павлина Желева
създател: СЛАВА
...
ВИЖ КАДРИ ОТ ФИЛМИТЕ ТУК
Все отново, съответната автентичност на авторската (много френска) трактовка на нормалното „ космичното “ кино (най-често американско), е че враждуващите Добро и Зло се бият в хаоса на шеговит свят, където жителите на земята са обект на междупланетно осеменяване. Естествено, представителите на враждуващите извънземни, подготвящи се за решаващото съревнование, кой по-качествено ще обладае локалните, са прикрили същинската си същина - предрешени са като поданици на малко село в Северна Франция. Самият Дюмон дефинира кино лентата си като „ галактическа и земна опера, галактическа метафора за вътрешната битка в сърцето на всяко човешко създание сред 0 и 1. “ Заради пределната си странност филмът съумя да се снабди с безрезервни поклонници, само че също и с не толкоз очаровани съперници. Според тези, които въпреки всичко остават правилни на авторските умения на считания за един от най-последователните самотници на френското кино, най-важното му достижение е, че е пречупил „ научната фантастика на заниманието “, а не се е оставил да бъде обхванат от нея. Всички, даже недолюбващите Дюмон признаха, че в шантавия му театър образните резултати са страхотни, а играта на актьорите, сред които блестящо се откроява паметният Фабрис Лукини, съумяват да провокират гърмежи от смях.
„ Пепе “ на доминиканеца Нелсън Карло де Лос Сантос Ария пък e другата кино подигравка, която съумя да омайност не дребна част от публиката на Берлинале. Отправната точка е същинската история за един хипопотам, импортиран от Африка в Колумбия, с цел да заживее той в частния зоопарк на наркобарона Пабло Ескобар. В един миг обаче гигантското животно се оказва първият и единствен погубен хипопотам в Колумбия. В трактовката на четвъртия игрален филм на бързо изкачващия се по стълбицата на триумфа Сантос Ария от Доминиканската република разказът се води от задкадровия глас на хипопотама.
Той назовава хората „ двуноги изверги “, надсмива им се и се чуди на странния им метод на живот по крайбрежията на величествената река Магдалена в Колумбия. Нарочното слагане на доста добре и правдиво изглеждащи хипопотами в битовата среда на колумбийските риболовци и техните фамилии, умелото актьорско обиграване на задкадровия глас, философските разсъждения за живота на хората и животните, които единствено си мислят че съществуват, само че в действителност от дълго време са изчезнали от действителния свят, трансформират кино лентата в приветлив общ брой от небивалици. В тях има доста лодки, кръчми, танци, песни и всевъзможни типове обичайни традиции и католически ритуали. Ще успее ли най-нестандартният филм на тазгодишният формален конкурс на Берлинале да завоюва благосклонностите на интернационалното жури, водено от мексикано-кенийската чернокожа актриса Лупита Нионго? Но даже и да не успее, този филм ще остави неуютния спомен за едно проснато на земята и заобиколено от мъже с пушки животно. Безжизненият хипопотам е печален, а хората са удовлетворени, тъй като най-накрая са завършили с него. Но, за всеки случай, не стоят прекомерно близо до него.
На другия полюс на състезанието застана „ Дахомей “, дребен, откровен и логичен документален филм на френската режисьорка със сенегалски корени Мати Диоп. Той документира хронологията на връщането на творби на изкуствата от страната Франция на република Бенин, в миналото наричана кралство Дахомей. 26 от тях са прекарали близо 100 и петдесет години сред стените на музея „ Ке Брални “ в Париж, като общият брой заграбени „ единици “ е над 7000. Без искания, камерата наблюдава процеса на пакетирането в Европа и разопаковането в Африка на дървена фигура на бивш крал (Гезо). Именно тя „ споделя “, само че не на френски език, а на локален акцент, историята на несправедливото си заточение. Участието на младежи във кино лентата способства той да се трансформира в удостоверение на жаждата за културна и езикова идентификация на актуалните африканци.
В същото време, впечатляващо със своята медиативност писмено наблюдаване на съществуването и развиването на камъка като естествен и строителен материал през вековете, извършено от руснака Виктор Косаковски в 98 минутния му „ Архитектон “, демонстрира следващата истина за „ величието и падението “ на човешкия жанр. Основният въпрос, който тормози режисьорът е за какво хората поставят толкоз старания, с цел да обработват камъните, да ги трансформират в бетон, а по-късно, по време на безразсъдните си войни, с лека ръка да унищожават издигнатото? И още, „ по какъв начин да строим по-добре, преди да е станало прекомерно късно? “
Край
Павлина Желева
създател: СЛАВА
...
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ