В очакване на пролетта и красивите бели ята от юг,

В очакване на пролетта и красивите бели ята от юг, един трогателен роман на майстора на изящното слово Константин Константинов (1890 ~ 1970).

♥ Старият щърк

Вършитба от дълго време мина. Полята лежаха оголени и пусти. Една нощ заваля дъжд – равен и спокоен. На сутринта небето се избистри, но над земята пропълзя студ. Сребърни паяжинки се проточиха сред шубраките. Есента бе пристигнала.

Старият щърк раздруса криле, огледа небето и си сподели:

– Време е към този момент.

После събра неколцина от младите щъркове и им поръча незабавно да разнесат заповедта за потегляне.

И една утрин овчарят от могилата погледна надолу и се смая: цялото ниво край село беше побеляло. Стотици щъркели се бяха събрали и се готвеха за нещо. Овчарят смъкна свирката от уста, вгледа се нататък и се вслуша. Старият щърк говореше.

– Време е към този момент, деца – думаше той, – време е да се лети на юг. Денят понижа, нощите станаха хладни, скоро и слана може да падне. Днес ще би трябвало да пътувате. Свиках ви в този момент да си изберете лидер и да се сбогуваме.

Щъркелите се раздвижиха внезапно. Чуха се учудени крясъци:

– Какъв лидер! Нали си имаме! Ти си ни водил до момента, ти ще ни водиш отново. Не желаеме различен лидер! …

Старият щърк поклати глава и добродушно отвърна:

– Не, аз няма да ви повеждам към този момент. Аз няма да хвърча с вас. Аз ще остана тук.

– Но по какъв начин по този начин, за какво? – развикаха се щъркелите.

– Стар съм към този момент, деца, и не мога. Не мога хвърча с вас.

– Ние ще те носим, ние няма да те оставим! – викаха най-младите. – Толкова години ти си водил всички, в този момент ние пък ще те отнесем. Не ще те оставим тук самичък…

– Не, не, мои благи – усмихна се остарелият щърк, – не можете ме отнесе вие. Планини и трепя има да минавате, себе си с тъга ще занесете, та и аз ли ще би трябвало да ви тежа!… Не можете, пък и аз не ща. В чужбина не ми се мре. Тук ще си остана.

Натъжиха се сърцата на младите щъркели. Как ще го оставят тук в студа, в дъжда, сам? Но той още веднъж се усмихна и подзе:

– Не ме жалете, не мислете за мене – така ми е по-добре. Мигар по-леко ще ми е да почина в топлите, само че непознати краища или измежду студените морски вълни? Тук желая да остана и да умра аз. Че няма по-хубава земя от тая, дето съм видял слънцето за пръв път. Няма по-хубаво гнездо от това гнездо върху сиромашкия комин, в което се излюпих и в което отгледах моите млади чеда. Тук аз зная всеки дол, всяка локва, всяка хижа. Разбирам езика на хората и ги обикнах и те ме обичат като собствен. Де и за какво ще ходя другаде?… Защо се връщах всяка пролет?… Защо ще се върнете и вие отново насам, щом повее топлият вятър и се раззеленеят росните ливади?… Ще видите вие доста страни, доста поля и реки, морета и планини и ще разберете. Ще разберете, че на никое място дъгата не е така хубава, както тука; че на никое място песента на щурците, вечер, когато полето засинее, не е така радостна; че на никое място димът на комините не е така топъл, както там, дето си пазил с крила дребните си. Сега тръгвайте към този момент и добър ви път на юг!

Наведоха глави птиците и безмълвно се сбогуваха. След малко – чу се пърпорене на стотици криле. Ятото постепенно се издигна. Закрепи се за момент в синьото небе. После се подреди в огромен триъгълник и бавно се понесе в хоризонта. Само едно бяло леке остана в посърналото поле. След момент и то се раздвижи, дигна се и спря след това на един селски покрив. Старият щърк отиваше да прекара последните си дни в гнездото, дето се бе родил.

От: „ Приказки за тебе. Избрани приказки и разкази “, Константин Константинов, изд. „ Народна юноша “, София, 1972 година
* Портрет на Константин Константинов, Държавна организация „ Архиви “; bg.wikipedia.org