Христо ФОТЕВ ~ Поетът на морето, любовта, безкрая...
„ В моя живот, във вашия, в живота на всеки човек има нещо инцидентно. Аз имам вяра в това. Мога ли да бъда различен? Мога ли да поправям живота си? Нищо не мога да поправям в него. "
(25 март 1934 година ~ 27 юли 2002 г.)
БЕЗ МОНОЛОЗИ...
Без монолози - пози и неистини.
И както в твоите дървета
хлорофила -
това което ми е обещано не ми
принадлежи -
числя се му аз със страшна
мощ.
...
МОЙ МАЛЪК ЕДИНАДЕСЕТГОДИШЕН...
На Пламен
Мой дребен - единадесетгодишен,
ах, по какъв начин не знаеш ти, че в тая възраст
нещастният е най-нещастен...
Плачеш.
Лежиш под някакъв немилосърден
и така отдалечен залез ти и плачеш.
Изричаш своя рев на оня пясък
от фосфор и седеф... Но ти не знаеш,
че си благополучен, благополучен си, че не помниш
ти своя оскърбител... Някой непосредствен?
Или инцидентен чужд? Ти плачеш.
За целия - трансформирал се във пясък
афектиран, обезсмислен свят... Трепериш
от смут и екстаз... Великодушен
(не знаеш ти, че си такъв), прошаваш
със наслада... И ти ставаш. Ти си въздух.
Тъй ярък и транспарантен си, че виждам
през теб, мой дребен, оня ярък
залез.
А твоят взор е подобен почтен,
че се срамуваш и вървиш с наведен
и така отдалечен взор ти, и светиш
от фосфор и от рев... Как бих понесъл,
по какъв начин бих вървял от възраст аз във връзраст
и от обич в обич, в случай че не носех
на своя глас в най-ранния указател
един отдалечен, фосфорен, седефен,
избавителен, всеопрощаващ
рев?
...
МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА...
Mорето единствено живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана единствено кърпата позната
да се прелива с белите талази.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави дами.
Остана единствено кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от горест,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
...
НА МАЙКА МИ
Мамо.
И аз ще се завърна, както постоянно.
И както постоянно, най-неочаквано
прозореца ти ще извърша в тъмното -
не ставай ненадейно от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и разреши ми да смъква палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да падам на колене - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над облеклата ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, апелирам те, накарай ме
още веднъж да обикна тежината им.
Не се опасявай - пристъпи в душата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й -
върни на огледалото й блясъка.
И извърши и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
с цел да пребивавам - с цел да нося постоянно
във мислите си твоето наличие.
Мамо,
не остарявай, апелирам те, и в никакъв случай
не вярвай денем на огледалото.
В очите ми се гледай непрестанно,
Съпротивлявай се против тъгата си.
За здравето си се бори обезверено.
И защищавай, апелирам те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суетност - от време на време
си освeжавай със червило устните...
И не умирай - повелявам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на дамите - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.
Снимки: burgas.bg, nabrega.bg
