В края на миналия месец всички медии у нас заговориха

В края на предишния месец всички медии у нас заговориха за " Не ме докосвай " ( " Touch Me Not " ) на румънската режисьорка Адина Пинтилие, филмът, който завоюва огромната премия " Златна мечка " на 68-ия Международен кино фестивал в Берлин - " Берлинаре ".
Копродукцията с българско присъединяване се трансформира в същинска сензация поради своите провокативност и нововъведение. Тя е хибрид сред художествена небивалица и действителност, само че не е документална. Пинтилие я разказва като образно проучване на тематика фамилиарност и персонална независимост.
" Не ме докосвай " е част от програмата на 22-рия София Филм Фест, а напълно скоро се чака да бъде публично пуснат в някои кина у нас, за може да бъде забелязан от повече хора. Адина Пинтилие е в България, с цел да го показа персонално, а Actualno.com имаше достойнството да беседва с нея. Вижте какво ни показа тя за киното и за вълнението да държиш " Златна мечка " в ръцете си!
Г-жо Пинтилие, дебют в пълнометражното кино и " Златна мечка " в ръцете. Какво стои зад този триумф и по какъв начин в действителност стартира вашата случка с киното?
Преди " Не ме докосвай " снимах доста късометражни филми и множеството от тях са хибрид сред нереалност и документалност, само че това е моят първи пълнометражен филм, най-завършеният, събиращ всички съставни елементи.
Това е по-мащабен план, копродукция сред пет страни - Румъния, България, Чехия, Франция и Германия. Продуцент от българска страна е Мартичка Божилова. Относно случката ми с киното - това е дълга история. Идвам от дребен град, който се намира покрай Букурещ и достъпът до кино е съвсем неосъществим. Toва е огромен проблем в Румъния, нямаме задоволително кина в цялата страна. Филмовата общественост се пробва да направи нещо в този момент, с цел да промени това. След прехода множеството кина бяха превърнати в нощни заведения.
Когато бях на към 20 се реалокирах в Букурещ, където първо учих стопанска система, по-късно преоткрих театъра и киното. Първият филм, който в действителност ме накара да се влюбя в киното, бе " Червената пустиня " на Микеланджело Антониони.
Тази година началото на " Берлинаре " бе белязано от скандал – имаше петиция, че той се нуждае от възобновяване. След като " Не ме докосвай " завоюва огромната премия, като че ли всички си отдъхнаха. Може ли да кажем, че филмът избави фестивала?
Вижте, имам голям почит към " Берлинаре " и не бих споделила това. С тази петиция, за която говорите, режисьорите желаеха да молят, че обновяването му е належащо, най-много в спортната част на формалната стратегия. Те желаеха да накарат уредниците да поемат по-голям риск. По начало " Берлинаре " постоянно е поемал риск с по-предизвикателнo и прогресивно кино. В този смисъл това постоянно е било място, на което можеш да видиш новаторско кино. Да, може би журито има своите цели, само че това не значи, че нещо не е наред. Аз имам вяра в бъдещето на фестивала, тъй като това е един от най-интересните и смели кино фестивали в света. Така че ще бъде надменно да кажа, че моят филм е избавил фестивала, той по-скоро е съдействал за по-oсвободения му дух. Не мисля, че може да кажем, че има по-добра платформа за изложение и разговор с аудиторията от " Берлинаре ". " Не ме докосвай " е филм, който предизвика разговор за това, че хората са разнообразни и е неверно да им слагаме етикети. Смятам, че филм като този е доста нужен, изключително през днешния ден, когато сред хората има толкоз доста експанзия и дискриминация. Така че той пристигна в доста подобаващ миг.

И въпреки всичко публиката се оказа раздвоена. Много хора напуснаха прожекцията. Защо?
Това е доста забавно, тъй като филмът е отворен към разговор. Истината е, че хората, които напуснаха залата, го направиха в самото начало на кино лентата, те просто не дадоха опция на кино лентата да отвори този разговор, да промени мнението им. Точно по тази причина това не ме тормози, тъй като тези реакции не са съответно към кино лентата, те не познават кино лентата. Те са отключили в тях реакции, които са им некомфортни – тяхната половост, голота, вътрешни усеща. Странно е, че някои хората се тормозят от тяхната фамилиарност, голотата, половост – това е значима част от нашия живот. Защо е толкоз мъчно да погледнем към нея? Най-трудно е от време на време да погледнеш към самия себе си.
Наричате кино лентата " инструмент за преоткриване на самия себе си ". Успяхте ли да се преоткриете?
Когато бях на 20, си мислех, че знам всичко за интимността и любовта, какво е хубостта. Но през последните 20 години тази сигурност последователно се разклати досега, в който бях сигурна, че нищо не знам. Исках да преоткрия интимността и тогава стартира този прелестен развой – назовавам го по-скоро проучване, в сравнение с филм. Всичко, което научих от образованието си, от обществото, в което живeя, ми оказа помощ за това. Опитах се да го употребявам и да погледна действителността с други очи. Така започвах да откривам хора, които мислят като мен, хора, които желаят да се причислят към мен в това пътешестване. Toва е филм за хората и фокусът е към тях, аз и екипа сме просто мост на връзка сред кино лентата и феновете във всички страни по света.

Как избрахте актьорите? Две от функциите са на българи – Ирмена Чичикова и Георги Налджиев.
Просто открих своите хора, съидейници, такива, които желаеха да преоткрият себе си, такива, които имат какво да предложат на публиката. Мисля, че цялата работа по кино лентата бе доста значима. Актьорите се научиха да не се тормозят от реакциите на публиката. Преди фотосите всеки от тях трябваше да се снима самичък, да прави свои свои видеодневници. Задавах тематики, на които да опитват, снимайки се. Това беше странствуване към себе си. Конфронтация със заобикалящия свят.
Повечето хора, правещи филми на Балканите, прибягват до копродукции. Това ли е сполучливата формула или просто е метод на оцеляване?
Много е значимо, че това въобще е допустимо. Присъединихме се към Европейски Съюз дружно с България през 2007 година. Това беше и доста значим, персонален миг за мен, тъй като тъкмо тогава приключих филмовото учебно заведение. Присъединяването към Европейски Съюз способства доста за правенето на копродукции сред страните в Европа. Страхотно е, че имах опцията да направя подобен международен филм с интернационален екип. Тази копродукция е значима освен поради бюджета, който си разделихме, само че и поради опцията да се работи с разнообразни хора от България, Румъния, Германия, Франция, Англия.
През последните 10 години Румъния съумя да се утвърди на международната кино сцена с имена като Кристи Пую, Калин Петер Нетцер, Кристиан Мунджиу. Какво би трябвало да се случи, с цел да поеме и България по този път?
Аз мисля, че към този момент сте поели по този път. В последните години има доста филми, които го потвърждават. Бих загатнала Андрей Паунов. Също Ралица Петрова с кино лентата си " Безбог ", който бе показан на доста места по света. Точно по тази причина са и тези копродукции, с цел да си оказваме помощ и да се случват нещата по-лесно. Ние сме доста близо един до различен, по тази причина е в действителност значимо да можем да работим дружно.
Интервю на Милена Славкова