Съветските ВДВ в края на 1980-те години
В края на 1980-те години руските Въздушно-десантни войски (ВДВ) били командвани от армейски военачалник Д. Сухоруков.
Тогава във ВДВ имало 7 парашутно-десантни дивизии. 106-та гвардейска парашутно-десантна дивизия, ситуирана в Тула и Рязан, служела като база за образование на персоналния състав. Парашутистите също били обучавани и въз основата на 44-та гвардейска дивизия в Прибалтика.
ВДВ били директно подчинени на министъра на защитата и служели като стратегически запас. Освен парашутно-десантните дивизии, във ВДВ имало аеромобилни и десантно-щурмови бригади. Според данни на НАТО, тогава в Съветската войска се наброявали 4 четири аеромобилни и 10 десантно-щурмови бригади.
Ядрото на парашутно-десантната дивизия се състояло от 3 полка. В полка имало 3 батальона и специфични подразделения – противовъздушна, минохвъргачна, противотанкова батарея, сапьори, химици и други
По своята бройка от 6500 души руската парашутно-десантна дивизия отстъпвала, да вземем за пример, на прословутата американска 82-ма въздушно-преносима дивизия – само че по огнева мощност и равнище на машинизация доста я надвишавала. В руската дивизия имало 320 бойни десантни машини (БДМ, леки бронетранспортьори), а в американската – нито една. Това било последица от кардиналната разлика в предназначението на парашутните войски в Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати. Съветската парашутно-десантна дивизия съставлява самостоятелна механизирана единица, а американската – елементарна лека пехота.
Стратегическата подвижност на въздушно-десантните войски се осигурявала от военно- транспортната авиация, към 600 самолета – 370 Ан-12, 170 Ил-76, 50 Ан-22.
Самолетът Ан-12 може да носи една или две бойни машини (бронетранспортьори) на разстояние до 1400 км.
За прехвърлянето на въоръжен с БМД парашутно-десантен полк били нужни към 100 полета на Ан-12. Но Ан-12 били замествани от военно- транспортни самолети Ил-76 с обсег 5300 км. Те можели да превозят 3 БМД или 120 десантника. За прехвърлянето на въоръжен с БМД десантен полк били нужни 50-60 полета на ИЛ-76. А свръхтежките самолети Ан-22 „ Антей “ са проектирани да транспортират 175 десантници или четири БМД, обсегът им е 4200 км.
Освен военната транспортна авиация, имало опция да се активизират към 200 цивилен самолета Ан-12 и Ил-76 от „ Аерофлот “.
Но дори с присъединяване на гражданската авиация по едно и също време можело да се транспорти единствено една пълноценна парашутно-десантна дивизия. А с помощта на „ облекчение “ от някои видове въоръжение станало допустимо прехвърлянето на две или три дивизии по едно и също време.
Поразително стоварване на десант било демонстрирано на ученията „ Двина “ през 1970 година, когато в границите на 22 минути бил стоварен десант от 8000 души – 76-та Черниговска парашутно-десантна дивизия.
През 1980-те години военната теория на Съветския съюз била преразгледана. За най-вероятни се считали към този момент локалните въоръжени спорове, а не световната война със Съединени американски щати. ВДВ били идеалният инструмент за подобен тип вид военни дейности. Елитните и добре въоръжени бойци можели бързо да бъдат изпратени в заплашен регион.
В случай на световен спор в Централна Европа ВДВ имали за задача да завладяват основни обекти в тила на войските на НАТО и да ги задържат до идването на основните руски сили.
Планирало се ВДВ да бъдат употребявани освен всеобщо, само че и на дребни бойни групи за да се унищожават информационните центрове в тила на врага. Те трябвало да основават непрекъсната опасност за връзките на съперника и да всяват суматоха. Дори дребните бойни групи имали на разположения бронетранспортьори БМД и портативни зенитни ракети „ Стрела-2 “.
Десантно-щурмовата бригада представлявала парашутно-десантна дивизия в миниатюр от 2000-2600 души. Нейният главен метод на деяние било кацането с вертолети. За прехвърлянето на бригадата дружно с бронетранспортьорите били нужни 40 полета на вертолети Ми-6 или Ми-26.
Специалният статут на въздушно-десантните сили бил емфатичен от най-строгите условия при подбора на новобранци – даже по-строги, в сравнение с при подбора на моряците за нуклеарни подводници и бойци в Стратегическите ракетни войски. Предпочитани били младежи, минали парашутна подготовка в организацията ДОСААФ (Доброволна организация за подпомагане на отбраната), физически здрави и идеологически уверени. Неофициално при избора на претенденти за парашутисти се вземал под внимание и националният фактор.
Парашутизмът бил извънредно известен в целия Съветски съюз. Обикновено първите скокове се правили от бипланите Ан-2, като за приемане на 3-та категория по парашутизъм било належащо да се създадат три скока. Много бойци от въздушно-десантните войски, без значение, че към този момент се считали за „ хайлайф на елитите “, с горделивост продължавали да носят значките на ДОСААФ на униформите си.
Физическата подготовка на бойците от въздушно-десантните сили надхвърляла по своето равнище физическата подготовка на междинния боец в Съветската войска. Освен нормалните парашутни скокове от междинни височини се практикували скокове от дребна и огромна височина. Офицерските фрагменти на въздушно-десантните сили се обучавали във Висшето военно учебно заведение в Рязан.
Както по руско време, по този начин и в модерна Русия ВДВ се считат за един от най-елитните родове войски. Неслучайно техният ден – 2 август, се отбелязва надали не като народен празник с шумни веселби, концерти, демонстрации на ръкопашен пердах и специфични бойни умения, къпане във фонтани и всевъзможни други „ мускетарски “ осъществявания. За известността им е задоволително да се спомене фактът, че за 1 място в тях през днешния ден аплайват приблизително 200 донаборници.
