В книгата Въпреки всичко“ Кристина Патрашкова събира интервюта и спомени

Българските писатели в годините на цензурата - Радой Ралин. Книга на Кристина Патрашкова с 16 от най-значимите имена в литературата

В книгата „ Въпреки всичко “ Кристина Патрашкова събира изявленията и мемоари за 16 от най-значимите имена в литературата ни. Тук ви представяме фрагмент с Радой Ралин.

Автор: Кристина Патрашкова

„ Въпреки всичко “ е книга, към която изпитвам необикновен сантимент. В нея се споделя за българските писатели в годините на цензурата преди 10 ноември 1989 г.

Илюстрации – корицата на книгата, фотография на Радой от Иво Хаджимишев, рисунката на Димовски от „ Люти чушки “ с подписа на Живков, Радой на протест от 1989 година, паметникът на Радой

Реших да я напишаза, с цел да опиша по какъв начин олбщуваха писателите в годините на социализма. Срамуваха ли се от свои произведения. Оправдаваха ли компромисите си. Плащаха ли цената за несъгласието с Властта. Облагодетелстваха ли се от нея. Що за хора бяха в компания. Различаваше ли се общественият им облик от същинския. Какви бяха дребните им или по-големи секрети.
Покрай работата ми като публицист се познавах с всички тях. Правила съм голям брой изявленията през годините, а с някои бях станала близка. Всички те са доста надарени, само че част от тях бяха близо до властта, а другите неин контрапункт. Конфликтът морал-власт е безконечен и се отнася освен за писателите, а и за всеки човек. Както тогава, по този начин и през днешния ден.
В книгата са оповестени исттории от първо лице и изявленията с 16 писатели – Богомил Райнов, Любомир Левчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Тончо Жечев, Георги Джагаров, Радой Ралин, Марко Ганчев, Виктор Пасков, Христо Калчев, Христо Фотев, Станислав Стратиев, Стефан Цанев, Миряна Башева, Петър Увалиев и Георги Мишев. Три от интервютата са предсмъртни.

Всички писатели във „ Въпреки всичко “ са създатели, за които е малко да се каже, че са значими. Спомените за някои от тях обаче избледняват. А неналичието на мемоари е проблем. Опитах се да възкреся парченце от нея все пак, тъй като считам, че това е значимо.

Книгата излиза с клеймото на издателство „ Престиж “. Редактор е Елена Кръстева, а създател на корицата Милена Вълнарова. Уникалните фотоси в изданието са дело на най-хубавия фотограф-портретист Иво Хаджимишев, а специфични думи за нея написа Кеворк Кеворкян.

Надявам се книгата да ви заинтригува все пак, което се случва през днешния ден. А може би тъкмо поради това.
Предлагаме ви фрагмент от „ Въпреки всичко “, отдаден на един от дребното дисиденти в това време – Радой Ралин.
Кристина Патрашкова

Радой Ралин – сатирикът от площадите

- Ако народът не може да бъде непокътнат, елементарно ще стане напълно платен!
- Безсънието на гладния е най-честната телевизия.
- Единствената безспорна истина са некролозите.
- Журналистиката стане ли ялова, ражда всекидневно сензации.
- Когато един народ мълчи, вероятно е скован от триумфите си!
- Лидерска невзискателност: дано да сме по-малко, че да си поделим по по-множко.
- Не ме е боязън от министъра на културата, а от културата на министъра.

Един от най-големите ни сатирици може и да е позабравен през днешния ден, само че мнозина не престават да цитират негови епиграми и афоризми, даже без да знаят кой е създателят им. Радой Ралин беше екзотично цвете освен в литературата, само че и в живота. Не се вписваше в общия хорски поток – забелязваше се отдалече със симпатичното си сатирско лъчение – бяла невчесана коса, козя брадичка, необятни облекла и леко тромава походка.

Обичаше да се разхожда по софийските улици и да стопира непознати, изключително млади госпожици. Шокираше ги с коронния си въпрос „ Мокриш ли котето? “, което караше девойките да се изчервят и да подозират странния за тях човек в нечисти намерения. Неслучайно след гибелта му скулпторът Георги Чапкънов издига негов монумент с котето в краката на площада пред тогавашното кино „ Изток “, покрай дома на сатирика. Тези, които не го познаваха, мислеха, че е безсрамник, а той бе един от най-чувствителните хора и необикновен джентълмен.

Синът му Кин Стоянов е извънредно прав, като дефинира татко си като една от първите обществени медии. „ Улицата беше неговата медия, тъй като в годините, в които той сътвори своето творчество, имаше цензура. Той има най-малко 3–4 „ ударени “ книги... Така че за него естествената медия, естествената среда беше улицата. Той използваше безусловно всеки мотив да каже нещо, да направи някакъв подтекст, да сътвори някаква витална, езоповска легенда в своите контакти с хората “, споделя Кин.
Освен че е ексцентричен волнодумец, Ралин е постоянно влюбен, непрекъснато лобира в редакциите да бъдат оповестени стихове на млади поетеси. През последните години от живота си се сближава по неведоми пътища с някогашната снаха на Живков Маруся Мирчевска, която от години живее в Америка. Ралин е един от дребното хора, на които тя се обажда, когато се връща тайно у нас, а той потегля да предлага стиховете й из редакциите.

„ Винаги имаше любови към баща. Не обсъждахме увлеченията му, само че по някои негови трепети, които го обхващаха, разбирахме, че е влюбен. И като прочитахме стихотворенията, написването им хронологически съвпадаше с неговите безредици. Често говореше за секса, само че тези негови полови размисли бяха в раблезиански смисъл. Много хора са останали с неправилно усещане, че той има неприличен език. Баща ми в действителност вкарваше живост в формалния разговор на социализма, който беше доста порядъчен За него това също беше форма на митинг и подигравка “, разказвал ми е Кин Стоянов.

Сред приятелите си Радой Ралин е прочут като необикновен хипохондрик, който се притеснява, че ще настине единствено в случай че се отвори прозорецът на стаята в дома му. В жилището си в саксия държи дървен налъм, с цел да илюстрира, че някои неща в този живот ще се случат, когато налъмите цъфнат. Тоест в никакъв случай. Винаги е бодър и занимателен в компании, макар че не близва капка алкохол.

Най-голямата му мощ е режещата като бръснач сатирична мисъл. А Ралин няма цип на устата. Говори каквото мисли, нападна властта, иронизира измислените герои. Управляващите се пробват да го неглижират, подценявайки го демонстративно, само че в действителност се опасяват от него. В биографията му няма нито един миг, в който той да е престъпил моралните си правила. До такава степен е друг от сътрудниците си, които мечтаят за кариерно развиване, че го възприемат като човек от различен свят.

Житието му е толкоз забавно, че в случай че по негово време имаше стрийминг платформи, сигурно някой режисьор щеше да снима прелюбопитен документален филм за перипетиите му. Така се случи, че с сътрудника Иван Бакалов направихме последния му екранен портрет, който бе излъчен по Би Ти Ви незабавно след гибелта му през 2004 година.
Съдбата цялостен живот го изправя пред всевъзможни тествания. Той е роден в Сливен, където татко му е притежател на книжарница „ Модерно изкуство “. Арестуват го още като възпитаник, тъй като списва антифашистки бюлетини и изобщо не крие пристрастието си към левите хрумвания. По-късно записва право в Софийския университет, а през 1944 година го назначават да завежда отдел „ Агитация и агитация “ към Околийския комитет на Отечествения фронт в Сливен. Тъй като обаче не е склонен с управлението, отпътува като доброволец във Втората международна война.

Белият лист го влече, стартира да написа и работи в куп издания, измежду които списание „ Славяни “ и вестник „ Литературен фронт “. Малцина знаят, че е измежду пионерите, които прокарват пътя на джаза у нас. Заедно с Милчо Левиев основават през 1965 година групировката „ Джаз Фокус “ за озвучаване на късометражните филмчета на сатиричната кинорубрика „ Фокус “. Преди това се подрежда измежду основателите на първия български спектакъл на сатиричната миниатюра „ Стършел “. Групата гъмжи от гении, в нея са още Валери Петров, Борис Априлов, Христо Ганев, Емил Робов, Петър Незнакомов. Под зоркия взор на Илия Бешков стартират да се вършат спектакли с присъединяване на младите тогава артисти Нейчо Попов, Лео Конфорти, Ицхак Финци, Григор Вачков, Досьо Досев, Леда Тасева, Хиндо Касимов. Художествен началник е Стефан Сърчаджиев, плановете на декорите са на Илия Бешков, а музиката към най-известния им театър „ Импровизация “ извършва оркестърът на Александър Николов – Сашо Сладура, с най-хубавите джаз музиканти. Стършеловият язвителен спектакъл има голям триумф, само че след едвам двадесетина представления – по решение на Централен комитет на Българска комунистическа партия е закрит.

От там насетне Ралин работи под дърво и камък – във вестниците „ Стършел “ и „ Литературни вести “, в Студията за игрални филми, в издателство „ Български публицист “, във в. „ Литературен фронт “.

Най-знаковият миг в живота му, който е метафора за цялата соцепоха, е сборникът с епиграми „ Люти чушки “, който издават през 1968 година дружно с Борис Димовски – създател на рисунките. Историята на тази книга е христоматийна и най-добре демонстрира по какъв начин властта се отнася към сериозния писателски глас по времето на Живков.

Малката брошура „ Люти чушки “, която съдържа епиграми, насочващи към настоящи събития и хора от края на 60-те години на предишния век, толкоз стряска тогавашните идеологически цензори, че съвсем стремително е инкриминирана и конфискувана от книжарниците още преди да се продадат и 2 хиляди бройки от нея.
Защо се е сторила толкоз рискова на властта? На последната й страница написа: „ Хайде, наште! Яжте люти чушки! Стига сме си правили оглушки… Люти чушки няма и за семе! Нищо… и това ще понесеме! “. Днес сходна епиграма мъчно би могла да бъде избрана като безкомпромисна рецензия към властта, само че в тези години тя звучи съвсем като апел за протест. Когато през 1968 година някой каже:

Номенклатура.
Не го бива
ни за слива,

това звучи като присъда, че всички по високите етажи на властта, които са непоклатими с години, не имат никакви качества, обучение и експертиза да вземат решение ориста на хората. В години, когато е рисково да се описват политически вицове, епиграмите на Ралин са неприемливо волнодумство. Още един образец:

Ах тези недостатъци.
Ръцете му слаби,
но знай да граби.

Казано тъкмо и ясно, властниците крадат. Когато Живков е на власт, сходно изявление е еретично и извънредно рисково.
Въздействието на епиграмите е още по-силно, тъй като са съчетани с чудесните илюстрации на Борис Димовски. Една от рисунките е същинският мотив книгата да бъде неразрешена. Епиграмата „ Сит тулум за просвета ням “ Ралин кръщава „ Глух, само че дисциплиниран “. Борис Димовски пък рисува прасе, чиято опашка е завъртяна като автограф. Тази опашка изяжда главата и на двамата, тъй като опашката е обвинена като автограф на Тодор Живков. Приликата в действителност е поразителна.

Цяла София приказва за „ Люти чушки “, а Градският комитет на партията се събира изключително и написа отчет по случая. В него се споделя: „ В книгата „ Люти чушки “ е позволена несъвместимата с всевъзможен морал и правда, изключваща комунистическата партийност илюстрация на Борис Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия и ръководител на Министерския съвет на НР България, като е подложен на опашката на едно прасе. Над тази „ илюстрация “ е отпечатана епиграмата „ Глух, само че дисциплиниран “: „ Сит тулум за просвета ням “. При това отпада всякакво съмнение, че и някои други епиграми са ориентирани срещу управлението на партията. Така да вземем за пример под заглавие „ Басня “ е поместена поговорката: „ Хитрата сврака с двата крайници “. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т.е. човек, който държи две управляващи. С това книгата „ Люти чушки “ се трансформира в невиждан за нашата социалистическа реалност случай “.

Тежката рецензия също се засилва. Във вестник „ Литературен фронт “ излиза разгромяваща публикация от Богомил Райнов. В нея епиграмите са избрани като банални двусмислици, зад които се крият измама и лицемерие. Обнародването на подобен текст в най-важния вестник на писателите и техен орган е равнозначно на присъда.

И тя е произнесена. През 1968 година Ралин и Димовски са изключени от партията. Освен това е издадена възбрана да разгласяват свои произведения няколко години наред. Решението е подплатено от още заключения от отчета на Градския комитет на Българска комунистическа партия. Там написа: „ Ние считаме, че казусът с „ Люти чушки “ не е изолиран факт. Подобни епиграми другарят Радой Ралин е разгласил и различен път в разнообразни вестници и списания, четени са по радиото и малкия екран. Проследявайки креативната активност и държанието на Радой Ралин, ние констатирахме, че нееднократно са полагани старания и грижи да се помогне на другаря Радой Ралин, само че за жалост и до момента той не е направил съществени заключения за себе си. Макар и по-рядко, само че известни сериозни бележки са отправяни и към Борис Димовски. Въпреки това той не си е направил нужните заключения “.

Самата аз неведнъж съм питала Борис Димовски, който бе извънредно надарен и образован човек, дали в действителност е желал умишлено да сложи вместо опашка на прасето подписа на Живков. Димовски не говореше доста, а и не чуваше добре, ползваше слухово апаратче. Винаги, когато задавах този въпрос, даже не реагираше. Сякаш не го беше чул. И бързо сменяше тематиката. Така и до последно той не удостовери дали опашката е подписът на Тато, само че приликата е толкоз явна, че някак си всякакво подозрение отпада.

Какво в действителност се случва с „ Люти чушки “? Най-разпространената версия е, че тя е била изгорена в пещ в двора на тогавашния Полиграфически комбинат, където преди време се обитават доста от редакциите на вестниците. Мнозина стартират версията, че този слух е бил пуснат преднамерено от Радой Ралин, само че хора свидетелстват, че преди време са намирали изгорели страници от изданието на улицата до Полиграфическия комбинат. Дали „ Люти чушки “ е изгорена, или е била нарязана с машина, няма никакво значение. Важното е, че властта я унищожава, а дребното оживели копия и до през днешния ден се считат за библиографска необичайност.

Във кино лентата за Радой Ралин, който направихме с Иван Бакалов, той споделя за перипетиите си след абсурда със сборника. Тогава го привикват с Борис Димовски в партийни бюра и в Градския комитет, с цел да ги разпитват. И непроменяемо задават едни и същи въпроси: „ Ама кой ви внуши? Кой ви накара? “.

Радой остава задълго без работа след инкриминирането на книгата. Реабилитират го след 6 години, а той научава радостната вест по абсурден метод. Отива с сътрудници в Клуба на публицистите на ул. „ Граф Игнатиев “ в София и човек от Военното издателство му споделя: „ Честито, другарю Ралин, към този момент сте оправдан – името ви го има във в. „ Поглед “. Радой стартира да разпростира вестника страница по страница, само че на никое място не вижда името си. Озадачено пита – „ Е, къде във вестника e Ралин? “. Човекът отваря на страницата с кръстословицата, където написа: „ Известен наш сатирик “. А съгласно служителя от Военното издателство това не можело да е инцидентно.

Всеки с биографията на Радой би се оповестил за отстъпник, жертва на системата, мачкан и гонен от идеологическите цензори. Но не и самият той. Независимо че е едно от лицата на първия свободен цивилен протест, който се организира на 18 ноември 1989 година, по-малко от 10 дни след рухването на Живков от власт. На площада пред „ Александър Невски “ участват десетки хиляди, а най-малко 50 души припадат поради еуфорията от протичащото се. Възгласите „ Демокрация “, „ Свобода “ и „ Долу Тодор Живков “ кънтят над целия площад. Идеята за митинга е на известния интелектуалец Анжел Вагенщайн, който е ортодоксален болшевик, само че гневен антиживковист. Самият той участва преди този момент на едномилионния протест в Берлин след рухването на Берлинската стена. Ораторите пред въодушевеното голям брой се редят един след различен. Освен Вагенщайн измежду тях са Блага Димитрова и Радой Ралин.Не след дълго сатирикът още веднъж влиза в ролята си на волнодумец и не крие разочарованието си от протичащото се. Заговаря за преход, в който „ водачи са полуинтелигентите, а милионери – импотентните “. За отчаяние и на новата власт отново влиза в ролята на Дон Кихот, който брани свободата, и стартира да се съмнява в претекстовете на доста от демократичните водачи. Става някак неуместен и на новото време. Започват да го възприемат като другоземен спомен от бунтарството против социализма, като че ли комплициран във времето след 1989 година. Била съм очевидец по какъв начин чакаше с часове в ъгъла на коридора на един от най-големите по това време всекидневници, с цел да бъде признат от основния редактор Венелина Гочева. В същото време тя се криеше в обширния си кабинет и отхвърляше диалог с него.В края на дните си беше уединен, макар че към името му продължаваше да се шуми. В едно от последните си стихотворения той написа: „ Не се състоя срещата ми с моя живот! “. Често повтаряше: „ Аз съм един погубен публицист и един погубен сатирик... “.

След гибелта на Радой синът му Кин Стоянов ми призна: „ Смятам, че последните години бяха най-тежки за него. Той остана доста самичък. Времето се смени, хората станаха по-заети, започнаха да идват все по-рядко у дома. Татко някак си живееше на открито, в околните кафенета, в ресторантчетата в квартала, където постоянно сядаше с пъстри компании. Дори младите поетеси го посещаваха по-рядко “.

Приятелят, който не го не помни до последно, е Желю Желев. През последните месеци Радой живее извънредно оскъдно, макар че синовете му дават пари за храна, заплащат му сметките. Парното в дома му е спряно, той се топли на ток, само че защото е доста зиморничав, обича високите температури. „ Отидох при доктор Желев и признах, че мъчно я караме. Той ми сподели, че е обмислял разновидности да му помогне, само че знае, че Радой връща всичко. Така че реши да ми дава всеки месец скрито сума, с която му купувах медикаменти, тъй като отстъпката от Здравната каса беше единствено два лв.. Чичо Желю ми сподели, че желае това никой да не го знае. Но аз желая да го знаят всички хора “, споделя Кин Стоянов.
Едва ли инцидентно, единствено година преди да почине Радой Ралин отхвърля всякаква церемонии във връзка 80-годишнината си, в това число премиера на книгата си „ Правото да се разочароваш “. В нея е отпечатано и писмо на Атанас Далчев до поета, в което написа: „ Според мен ти си един от най-големите наши майстори на стиха. Но ти си още по-голям стихотворец, когато оставяш вдъхновението да те изненадва неопитен и безсистемен. Твоето безгрижие ми дава да го усещам и още повече ме очарова “.

Ако през днешния ден се тегли чертата на живота на Радой Ралин, под нея остава не изключително щастлив извод. Един от знаците на протеста против социализма бе забравян през 15-те години, които претърпя в демокрацията. Към края даже бе окарикатурен. Отиде си надълбоко отчаян. Това е ориста на един от най-ярките литературни съперници на тоталитарното време.

Простих на Живков,
тъй като това е
най-голямото възмездие

Ако ми дадат медал, ще го върна, той не ми е блян за живота

- Какво най-вече ви потиска през днешния ден, 4 години след началото на демокрацията, господин Ралин?

- Всички се ядем. Такова нещо в никакъв случай не е било. Може би е по този начин, тъй като мъчно намираме какво да ядем. Макар че доста затлъстяха хората. Едва ли страдат от захарна болест. Настъпва изцяло слонизиране на страната.

- Одобрявате ли днешните управници?

- Не ги виждам, с изключение на белите им. Много желаят да наподобяват исторически персони, а нямат съображение за това. Кога станаха министри, по кое време станаха участници в бордове?

- Винаги сте били естет. Какъв е вашият блян за жена?

- Никога не съм гледал на дамите като на повърхностни твари. Имам възприятието, че дамата единствено с подстрекателство може да укротява тигри и лъвове. Жените са диктатори на мъжкото въодушевление.

- Жената ли е най-важното нещо за вас?

- Тя е най-приласкаващата. Жената може да накара човек да се самоубие, да стане апаш, общественик или откривател. Само не ми харесва, че през днешния ден дамите доста пушат, напряко пуфтят. А пушенето е огромен зложелател на секса. Не ми харесваше времето преди 10 ноември, тъй като в този режим дамите все се стараеха към комсомолска и партийна кариера.

- Сега пишете ли нещо?

- Днес се дава път на младите по всички направления. Девизът е „ Старци, умирайте “.

- Следите ли борбите в политиката?

- Те до момента не са забавни. Политиците са полуинтелигентни, които гледат да влязат в някой ръб. Политиката у нас е служила постоянно на разврата или на аферите, или на нищото. Никой от управниците не е оставил исторически следи в политиката.

- Сега подкрепяте ли някоя партия?

- Готов съм да поддържа всяка партия, стига да е рационална, безкористна, културна.

- Откъде ще се вземе такава партия?

- Както в Африка има миражи, у нас има политически миражи. Все имаме вяра, че един ден ще се усъвършенства ситуацията. И по този начин лъжата става теоретично обоснована.

- През последните години политиците се сменяха. Можете ли да ги сравните?

- Всички са били едни и същи използвачи. В съпротива са били единствено хората на културата или на науката.

- Как живеете през днешния ден?

- Мисля си ту за един континент, ту за различен, с цел да не помни това, което е към мен. Иначе, разровиш ли го, ще мирише.

- За какво ви е боязън да се замислите?

- Човек, който е прескочил един и втори ров, към този момент няма от какво да се плаши. Понякога се плаши от неналичието на дами, тъй като най-хубавите отпътуват в чужбина. Все се запитвам за какво в България няма муза на женската хубост. Нашата природа е най-богатата на възбуждащи билки. В аптеките е цялостно с мъже, които ги купуват. Затова са толкоз усмихнати всички фармацевти. Европа доста ни завижда за тези медикаменти, толкоз нужни за родното сближение. Неслучайно имаме сентенция: „ От вратата за краката “.

- Как бихте оценили активността на Живков през днешния ден?

- За него мога да напиша цяла книга и тя да бъде доста тъжна. Този човек по-малко мислеше за себе си, в сравнение с за властта си. Понякога споделяше и нелепости, различен път се правеше на Далай Лама. Но къде в България ще има Далай Лама?

- Имате ли образец от вашата книга „ Люти чушки “, която преди време бе неразрешена?

- Имам един. То се видя, че нито люти чушки, нито сладки приказки могат да оказват помощ на българина.

- Все отново Живков беше провинен за вашите неволи. Дълго време бяхте без работа.

- По време на демокрацията по-дълго съм стоял без работа, тъй като тя сътвори доктрина за младите девойки. Сега е значимо да има смъртници и млади девойки.

- Значи ли, че сте дали прошка на Живков?

- За мен най-голямото възмездие е прошката. Тя демонстрира превъзходството.

- Ще празнувате ли юбилея си?

- Не, нито един рожден ден не съм чествал. Обичам елементарните дни, когато не направя пакост. Напоследък рядко върша бели. Май стартирам да остарявам. Най-лошото е, че през днешния ден страната ни научи да крадем и основава невъзможни условия за живот. Аз не желая да си чествам юбилея, тъй като още не са празнувани Александър Геров и Никола Фурнаджиев.

- Ако ви наградят с медал, ще го приемете ли?

- Аз старите ордени не съм си взел, че в този момент ли. Ще върна ордена. Той не ми е блян за живота.

Интервюто е оповестено на 21 април 2003 година във в. „ 24 часа “