В Кърджали на сцената на Дома на културата бе представен

В Кърджали на сцената на Дома на културата бе показан оживелият роман „ Джанки в Манхатън “ от доктор Хасан Ефраимов, а след бурните овации феновете се разотидоха просълзени, съобщи кореспондентът на БГНЕС Вилдан Байрямова.

Авторът е акушер-гинеколог в Добрич и с артиста Красимир Демиров гостуваха в Кърджали в границите на програмата за деня на града-домакин, когато се празнува освобождението от турско иго. От 2015 година до момента е издал 4 книги, още 4 са подготвени за щемпел. Големите малките екрани му обърнаха внимание след злокобния случай на гара Хитрино, другояче той се радва на десетки хиляди почитатели и фенове.

Роден е на 15 януари 1966 година в село Трем, Шуменско. Разказва, че селото в миналото се наричало Шейтанджък, тъй като там хората в Делиормана /Лудогорието/ за пръв път видели шейтана /дявола/ - на подобен им замязял локомотивът на влака. Представете си едни хора в тези тъмни години, внезапно пред тях излиза голямото туловище на локомотив – димящ, свирещ, трещящ, пронизителен, гърмящ, по тази причина си помислили, че ей го на, това е дяволът, по тази причина и селото нарекли по този начин, прецизира Ефраимов. „ Шейтаните от тавана на гара Хитрино “, този роман се роди непринудено. Произшествието беше станало рано сутринта, а аз нормално по това време си лягам и бях пропуснал този миг. Когато към 11 ч. станах и видях фрагментите по малките екрани, осъзнах ужаса. Близо два часа гледах. Никога не съм мислил, че ще напиша подобен роман. Когато пиша, чувам депресивна музика, това е релаксът ми. Няма по какъв начин благополучен човек да написа за болката, би трябвало да я изпиташ, с цел да я опишеш. А шейтаните, които ни дължат толкоз дълго на дъното и прекатурват живота ни, са доста, не изпускат примката. Събрал съм към 20 описа за нещастието в Хитрино, в тях има доста облици на шейтани и мисля, че това ще бъде най-хубавата ми книга, ще бъде 6-ата подред, без да броим научния ми труд. „ Възкресение “ със сатирични разкази и още една, която не зная по какъв начин ще се споделя, са подготвени за щемпел. Първата беше „ Метаморфоза “, започнах я като на смешка през 2015 година “, споделя той.

Не работи с издателства, самичък си финансира отпечатването и продава през Facebook, тъй като другото е унизително за всеки създател, книжарниците желаят до 60-70% от коричната цена. „ Убеден съм, че ще се появи някой, който ще изиска да прави спектакли или филми по моите разкази. Е, към този момент към момента няма подобен, само че аз съм сигурен, че ще се появи. В развой на подготовка е режисура по „ Изпращачът на души “ с всичкия черен докторски комизъм в нея, първата „ Джанки в Манхатън “ се посреща доста добре, цялата драматургия по нея е дело на артиста в Добричкия спектакъл Красимир Демиров “, добавя писателят-доктор.

Тук се намесва Демиров с уточнението, че моноспектакълът де факто е литературно четене на един роман. „ Когато прочетох книгите му, си споделих, че този човек не може да е естествен, толкоз доста болежка и страдалчество има в текстовете му. Ако един човек понесе всичката тази болежка, ще откачи. Може би неговото леговище са книгите му, в тях той бяга от кошмарите. След всяко зрелище аз съм раздрънкан. Защото да събереш в един час онази печал и тъга на емигранта е съвсем непостижимо. „ Джанки в Манхатън “ е за всички, които имат родственици и близки в заточение някъде по света и в случай че не се насълзят очите им, значи не им пука за нищо. В случая не спектакълът е неповторим, а литературният текст “, споделя актьорът.

Премиерата в Добрич е била с благотворителна цел в интерес на Фондация „ Св. Николай Чудотворец “ и децата с интелектуални усложнения. „ Внимание, „ Джанки в Манхатън “ е тежко, трагично произведение. В спектакъла са добавени и и други елементи от „ Дервишки караконджул “, както и от „ Събирачът на болежка “. Не е напълно подобаващ за деца и за прочувствено лабилни хора. Приятели, след премиерата на „ Метаморфоза “ изхвърлих букети за близо 1 000 лева Затова цветя няма да одобрявам. Нека парите отидат в благотворителната кутия “, прикани тогава разказвачът на истории и облици от Делиормана.

„ Да ви кажа, че съм американец, не съм. Сякаш и българин не съм вече… Никакъв не съм отдавна… Вися някъде там в пространството… някъде над Атлантика, евентуално. Понякога в източния завършек на океана… Понякога в западния… И сякаш се усещам най-добре, когато съм по средата му… Близо до мястото, където е потопен Титаник… Опитам ли се да бъда в България, Америка ме притегля към себе си… като един откачен магнит. И скоро се озовавам над Антлантика, с цел да се откри равновесие… Реша ли да съм в Америка, ме притегля България. Може би е такава ориста ми, да пребивавам над Атлантика… От Атлантида съм… – давам отговор постоянно на американците. – От изчезващите поданици на Атлантида… Устата им зяпва… Гледат мъдро към минута, разсъждавайки мислено, къде ли е пък тази Атлантида? О, чудесна страна… Наистина чудесна… Прекрасни хора… – изричат най-после с аварийна си усмивка. С резервната… тъй като друга нямат. Имат единствено резервна… Истинската са я изгубили отдавна… “, по този начин стартира мъчителната изповед на изтръгнатия от корена си, загубен по света носталгик по родното. И още от текста: „ Скърцаща джанка… Това сънувах една вечер… Джанка… някъде там, в страната на спомените… Клоните й се търкаха едни в други и скърцаха… Имаше плевел вятър… Долетя чак оттам… отвъд Атлантика… Мина над портите на пъкъла и рая… намиращи се под бурните талази, покрай мястото, където е потопен Титаник… Откри ме измежду небостъргачите на Манхатън и се настани в самотната ми душа, с цел да не я напусне никога… Събудих се, плувнал в пот… Така и осъмнах… До сутринта към този момент бях не запомнил, до момента в който не сънувах пак… Сънувах скърцащата джанка… Вечер след вечер… И не ми даваше покой “.

Докторът признава, че когато въобще се захванал да написа, е имал тежки житейски проблеми и те са поставили отпечатъка си върху творбите му. Написал „ Джанките “ за една нощ, плакал и писал, и след това два дни се възстановявал. Оригиналът е „ Джанки в Истанбул “ и е за изселниците, които страдат по България. После идва концепцията разказът да стане световен, тъй като българите са разпилени по целия свят и еднообразно страдат от носталгията. Послужих си с машинация, вметва създателят. Душата на емигранта му е доста добре позната, родителите му са изселници, а той познава десетки такива. В „ Корона от магарешки бодили “ споделя историята на своя чичо, изселил се през 1977 година, с който се видял за пръв път през 1990 година

„ Аз не мога да пребивавам в друга страна, не съм се изселвал. Едва към месец живях в Истанбул, само че всяка нощ сънувах магарешките бодили, които растяха пред моя блок в Добрич. Аз съм от оставащите, не шавам от България “, споделя писателят-лекар. За себе си споделя, че цялостен живот още от детството си е бил сигурен, че един ден ще стане публицист. „ Като дребен четях доста и повода беше, че имах говорен недостатък. Бях възпитаник в първи клас, а не можех да изговарям множеството думи, говорех на някакъв извънземен език, който единствено майка ми разбираше. Чичо ми пристигаше в село през две седмици и ми носеше по една торба книги, а аз се заравях в тях и нямаше отлепяне. Той не вярваше, че съм ги изчел и ме препитваше. Все още не мога да изговарям някои думи и хората си мислят, че приказвам с акцент, без значение дали на български, турски или британски, и постоянно ми се смеят на произношението “, споделя Ефраимов. Признава, че е изцяло захласнат от писането на разкази, работи в частния си кабинет по 2-3 часа, прибира се вкъщи, надява слушалките и цялостни ушите си с допустимо най-тежкия и черен метал музикален жанр, и потъва в думите.

„ Може да идваш към този момент, Сатана! Може да доведеш и изчадията си. Делиорманът към този момент е запустял. Гонят се единствено ветровете из него. Повече няма нито българи, нито турци. Всички изчезнаха… Разрешиха си вековните проблеми един път вечно. Измряха… Емигрираха. Последен остана Събирачът на болежка. Земята е твоя, Сатана! “, написа създателят под офанзивата на психеделичната музика, а той друга не слуша. Събирачът на болежка е един от многото запечатващи се в съзнанието облици, обрисувани от него – това е селският повествовател на вицове, който „ толкоз доста беше разсмивал селото, че никой не можеше да застане сериозен, даже на погребението му, а след това смехът почнал да се чува все по-рядко, до момента в който най-после заглушен напълно. „ Отидох до гробищата и застанах до гроба на Разказвача на вицове. Никакъв повествовател на вицове не си бил – изрекох. – Бил си Събирач на болежка. Затова си бил на всички места. Затова си бил толкоз болен. Събирал си болката на хората и си я натрупал в себе си. Кой знае какъв брой те е боляло. Затова си разказвал и вицове. За да намалиш най-малко малко болката. Спи умерено, Събирачо на болежка. Аз ще групирам към този момент болежка вместо теб “, с това проклинание приключва едноименният роман. Хасан Ефраимов внимава с представянията си из страната, потегля единствено при гаранция, че в залата ще има най-малко 100-ина души, другото би било мъчително. През март т.г. обрал овациите в Одрин, а книгите му, написани на български, безусловно се разграбили. Изумил се, когато схванал, че в залата участват негови фенове от Кърджали, пристигнали с рейс особено за премиерата му там. Пише напълно на български.

„ Дервишки караконджул “ е преведена на турски език, в развой на превод е и „ Събирачът на болежка “, негов другар се занимава с това. Но преди да отидат при редактора, той държи да види преводите, с цел да усети мелодията на изрече, това е значимо за него. Защо тъкмо тъжни и мъчителни разкази, има ли вяра да напишете по-ведър текст, запитвам го. „ Няма по какъв начин да са други. Родното ми село Трем, Шуменско, в миналото имаше 1 200 поданици и всичко, което дава живот на едно място. Сега учебното заведение е закрито, хората ги няма. Обезлюдяването е ужасно и то не е единствено в Делиормана, в цяла България е по този начин, а разрухата е страшна. И не, няма по какъв начин да напиша ярък роман, най-малко скоро надали ще видя мотив за подобен “, заключава той. /БГНЕС