„Хамнет“ – дръж сърцето си отворено
В „ Хамнет “ няколко пъти се повтаря фразата „ хвани сърцето си отворено “. Ако я чуя отвън киносалона, евентуално бих я отписала като едно от тези утешителни клишета, които звучат красиво, само тъй като са празни. Език на съчувствието, когато му липсват точни думи за болката. Във кино лентата на Клои Жао (Nomadland) обаче тази имитация не е сантиментална формула, а мъчително изпитание. Не е заричане за „ изцеление “, а гледище да останеш жив и уязвим, когато цялото ти създание крещи противоположното.
Може би точно по тази причина главното обвиняване, което се появи в една необятно обсъждана критика на The New Yorker - дали „ Хамнет “ не е „ highly effective grief porn “ - ми се коства по едно и също време предвидимо и показателно. Предвидимо, тъй като всеки филм, който отхвърля да защищити фена от скръбта, рискува да бъде обвинен в операция. Показателно, тъй като зад тази недоверчивост стои освен критическа зоркост, а и по-дълбоко културно стеснение: до каква степен сме способни да гледаме траура в очите, без да го редуцираме до „ резултат “, „ трик “ или „ сълзлива употреба “.
При Клои Жао скръбта не е гръмък механизъм, който натиска точните прочувствени бутони. В „ Хамнет “ тя е атмосфера - въздух, който последователно става по-плътен и по-труден за дишане. Смъртта не идва като неочакван драматургичен удар, а като положение, което постепенно превзема дома и всекидневните жестове; което трансформира метода, по който хората се движат из стаите, допират предметите, гледат децата си, понасят мълчанието.
Този метод е директно обвързван с персоналния интерес на режисьорката към тематиката за гибелта и към метода, по който хората я претърпяват. В подкаста The Interview на The New York Times Клои Жао споделя, че страхът от края я е съпътствал през целия ѝ живот и е оформял отношението ѝ към близостта и загубата. Да обичаш „ с отворено сърце “, споделя тя, значи да приемеш риска от раздялата.
Именно този боязън я води към образование като цеви на гибелта. Подобно на дулите при раждане, тези експерти оказват прочувствена, духовна и практическа поддръжка на хора в терминален етап и на техните близки, като ги съпровождат в процеса на подготовка и прощаване. Жао споделя, че е приключила базов курс във Англия и че този опит влиза директно в метода, по който режисира „ Хамнет “.
„ Хамнет “ - както и романът на Маги О’Фарел от 2020 година - потегля от дръзка концепция: че след гибелта на сина си Хамнет през 1596 година Шекспир е написал „ Хамлет “ в припадък на сурова, неизговорена тъга.
Това елементарно предизвика разногласия измежду литературните историци - сред гибелта на Хамнет и появяването на нещастието стоят още няколко пиеси, в това число комедиите „ Много звук за нищо “ и „ Както ви харесва “.
Но загубата рядко се подчинява на последователност, а филмът употребява тази историческа догадка като рамка, с цел да изследва връзката сред персоналната покруса и художествения подтик. В центъра на описа са Агнес Хатауей (Джеси Бъкли) и Уилям Шекспир (Пол Мескал). Тя - надълбоко обвързвана с природата, той - захласнат от писането и от призванието си към сцената.
Дори когато „ Хамнет “ допира остарелия, изкушаващ мит за „ изкуството като терапия “, филмът се оказва по-умен, в сравнение с допуска тази скица.
Истинската кулминационна точка не е „ раждането на гения “. Тя е в наличието на другия - Агнес, която гледа. Не е значим създателят, а индивидът, който поема облика като риск - още един метод да държиш сърцето си отворено, без гаранции, че няма да те раздра от вътрешната страна.
И до през днешния ден за мен най-силният филм по тази тематика остава „ Краят на омагьосания кръг “ (The Broken Circle Breakdown, 2012) - драмата на Феликс ван Грунинген за двойка музиканти, които губят детето си и се разпадат под тежестта на скръбта. Гледах го в гимназията с една съученичка в Дома на киното - тогава и за двете загубата беше нереална концепция - и все пак усещахме болката с кожата си.
Четиринайсет години по-късно, още веднъж в Дома на киното, „ Хамнет “ повтори това прекарване. На прожекция във вторник, в 14:30, аз и малцината фенове си тръгнахме със зачервени очи, олюлявайки се към вратата на към момента тъмния салон. Тогава си дадох сметка какъв брой необичайно е, че имаме подобен опит - в киното, в живота и в гибелта - само че все пак сме наказани да ги претърпяваме сами.
Може би точно по тази причина главното обвиняване, което се появи в една необятно обсъждана критика на The New Yorker - дали „ Хамнет “ не е „ highly effective grief porn “ - ми се коства по едно и също време предвидимо и показателно. Предвидимо, тъй като всеки филм, който отхвърля да защищити фена от скръбта, рискува да бъде обвинен в операция. Показателно, тъй като зад тази недоверчивост стои освен критическа зоркост, а и по-дълбоко културно стеснение: до каква степен сме способни да гледаме траура в очите, без да го редуцираме до „ резултат “, „ трик “ или „ сълзлива употреба “.
При Клои Жао скръбта не е гръмък механизъм, който натиска точните прочувствени бутони. В „ Хамнет “ тя е атмосфера - въздух, който последователно става по-плътен и по-труден за дишане. Смъртта не идва като неочакван драматургичен удар, а като положение, което постепенно превзема дома и всекидневните жестове; което трансформира метода, по който хората се движат из стаите, допират предметите, гледат децата си, понасят мълчанието.
Този метод е директно обвързван с персоналния интерес на режисьорката към тематиката за гибелта и към метода, по който хората я претърпяват. В подкаста The Interview на The New York Times Клои Жао споделя, че страхът от края я е съпътствал през целия ѝ живот и е оформял отношението ѝ към близостта и загубата. Да обичаш „ с отворено сърце “, споделя тя, значи да приемеш риска от раздялата.
Именно този боязън я води към образование като цеви на гибелта. Подобно на дулите при раждане, тези експерти оказват прочувствена, духовна и практическа поддръжка на хора в терминален етап и на техните близки, като ги съпровождат в процеса на подготовка и прощаване. Жао споделя, че е приключила базов курс във Англия и че този опит влиза директно в метода, по който режисира „ Хамнет “.
„ Хамнет “ - както и романът на Маги О’Фарел от 2020 година - потегля от дръзка концепция: че след гибелта на сина си Хамнет през 1596 година Шекспир е написал „ Хамлет “ в припадък на сурова, неизговорена тъга.
Това елементарно предизвика разногласия измежду литературните историци - сред гибелта на Хамнет и появяването на нещастието стоят още няколко пиеси, в това число комедиите „ Много звук за нищо “ и „ Както ви харесва “.
Но загубата рядко се подчинява на последователност, а филмът употребява тази историческа догадка като рамка, с цел да изследва връзката сред персоналната покруса и художествения подтик. В центъра на описа са Агнес Хатауей (Джеси Бъкли) и Уилям Шекспир (Пол Мескал). Тя - надълбоко обвързвана с природата, той - захласнат от писането и от призванието си към сцената.
Дори когато „ Хамнет “ допира остарелия, изкушаващ мит за „ изкуството като терапия “, филмът се оказва по-умен, в сравнение с допуска тази скица.
Истинската кулминационна точка не е „ раждането на гения “. Тя е в наличието на другия - Агнес, която гледа. Не е значим създателят, а индивидът, който поема облика като риск - още един метод да държиш сърцето си отворено, без гаранции, че няма да те раздра от вътрешната страна.
И до през днешния ден за мен най-силният филм по тази тематика остава „ Краят на омагьосания кръг “ (The Broken Circle Breakdown, 2012) - драмата на Феликс ван Грунинген за двойка музиканти, които губят детето си и се разпадат под тежестта на скръбта. Гледах го в гимназията с една съученичка в Дома на киното - тогава и за двете загубата беше нереална концепция - и все пак усещахме болката с кожата си.
Четиринайсет години по-късно, още веднъж в Дома на киното, „ Хамнет “ повтори това прекарване. На прожекция във вторник, в 14:30, аз и малцината фенове си тръгнахме със зачервени очи, олюлявайки се към вратата на към момента тъмния салон. Тогава си дадох сметка какъв брой необичайно е, че имаме подобен опит - в киното, в живота и в гибелта - само че все пак сме наказани да ги претърпяваме сами.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ