,fit(1920:897)&format=webp)
Изгубените лекции на Хорхе Луис Борхес по английска и американска литература
В едно от последните си творби Хорхе Луис Борхес (1899–1986) си показва чудовищна книга без начало и край, формирана от „ тъкмо безконечен “ брой страници. Писателят обича да заличава границата сред действителност и небивалица. Днес неговото творчество като че ли имитира тази „ Книга от пясък “. Текстовете му се разгласяват непрестанно по целия свят към този момент десетилетия и като че ли към тях постоянно се прибавят нови и нови страници.
Към „ Събраните съчинения “, които самият той е изпратил за щемпел, с времето са се прибавили цели книги, които аржентинският създател преди този момент е отричал, публикации от вестници и списания, които в никакъв случай не е събирал в томове, както и част от скъпите му ръкописи и други материали. С наближаването на 40-годишнината от гибелта му този юни, една от богатите жилки, от които редактори и откриватели не престават да извличат съкровища, е голямото му устно завещание – изключително лекциите и курсовете му. Неотдавнашното издание „ Курс по британска и северноамериканска литература “ е част от тази поредност, написа El País.
Новата книга събира лекциите, които Борхес е изнасял през 1966 година в Католическия университет на Мар дел Плата. В продължение на пет месеца писателят, който тогава към този момент е бил кьорав, е пътувал с трен 400 километра от Буенос Айрес до крайбрежието на Мар дел Плата. Там дребна група студенти го слуша с ерудирано страхопочитание да приказва за писатели, текстове и литературни течения, които постоянно участват в творчеството му. Авторът обаче визира и други, по-необичайни тематики, за които до момента съвсем нямаше свидетелства.
Тези лекции бяха изгубени за публиката, а тяхното възобновяване е плод на съвсем детективската работа на редактора на книгата – Мариела Бланко, учител и откривател в Националния университет на Мар дел Плата и Националния съвет за научни и механически проучвания. Всичко стартира със съвет от Херман Алварес, различен откривател на Борхес, който по-късно ще сформира подробните бележки за изданието. Той предлага на Бланко да наблюдава престоя на Борхес в Мар дел Плата. „ Беше като в описа „ Откраднатото писмо “ на Едгар Алън По – нещо, което цялостен живот е било пред очите ми, а аз не го виждах “, споделя Бланко. „ Майка ми беше една от студентките на Борхес през 1966 година Още от дете, откогато се помня, съм чувала: Аз съм учила при Борхес. “
Възстановяването на тези лекции се оказва мъчно. Когато Бланко стартира плана, майка ѝ към този момент е умряла. В архивите на университета няма нищо. Интервюта с други някогашни студенти – множеството от тях дами – разкриват, че лекциите са били записвани на аудиокасети. Но касетите са били презаписани и никой не ги е запазил. Накрая съкровището се появява – в най-южната част на страната, в Тиера дел Фуего, една от студентките, през днешния ден библиотекарка, е съхранила преписите. От тази сбирка от дословни стенограми на лекциите на Борхес липсва единствено първата сказка, която остава изгубена.
Оттам стартира акуратен развой на възобновяване, траял пет години. „ Преписите бяха направени доста деликатно, като резервират устната тирада и синтаксиса на Борхес “, изяснява Бланко. „ Но редакторската работа беше дълга и комплицирана – същинско произведение на изкуството, с цел да бъдат възобновени думите на писателя, ритъмът на гласа му. “
Книгата включва 10 урока от създателя на „ Алефът “. Първоначално са били планувани 14 лекции, само че по незнайни аргументи след единадесетата Борхес стопира да пътува и курсът завършва ненадейно. Томът обгръща 475 страници и наблюдава литературния път от Х век с „ Битката при Малдън “ до творби от началото на ХХ век. Това странствуване разкрива неповторимия метод, по който Борхес чете, както и почитта му към книгите, на които той дължи „ най-хубавите мигове “ от живота си. „ Естетическите удоволствия могат да бъдат толкоз запаметяващи се и интензивни, колкото всяко друго прекарване “, споделя той на студентите си.
След като разисква ранни англосаксонски текстове, Джефри Чосър и Уилям Шекспир, Борхес приказва за Джонатан Суифт, „ един от най-особените и нещастни писатели в британската литература “. Той проучва и Самюъл Джонсън и Едуард Гибън – „ грандиозни създатели “, изпълнени с мисъл и подигравка. Когато стига до XVIII век, се стопира на романтизма и извънредно за останалото му творчество отделя внимание на Джеймс Макферсън, основател на „ първата романтическа поема “, който „ не е желал да бъде считан за стихотворец, а единствено за преводач “. Говори и за Уилям Уърдсуърт, „ създател на най-хубавите и най-лошите стихове в британския език “.
За своя обичан Робърт Луис Стивънсън Борхес показва, че „ изкуството на стиха се състои в това да пораждаш очакване и да го удовлетворяваш “, до момента в който „ изкуството на прозата е може би по-трудно, тъй като се състои в това да пораждаш очакване и след това да го разочароваш “. Той разказва Гилбърт Кийт Честъртън като талантлив набожен, обладан от кошмари, основател на красиви и тревожни метафори – нощта като „ облак, по-голям от света “, и „ страшилище от очи “.
В анализите на тези книги и създатели Борхес открива непредвидени връзки. Някои от концепциите му се появяват в неговите лични произведения, а други се разгласяват за първи път тук – само че съвсем всички са ослепителни, написа El País. За „ Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд “ на Стивънсън той твърди, че е въодушевил романа на Робърт Блох, довел до кино лентата „ Психо “. Той открива сродства сред „ Приключенията на Хъкълбери Фин “ на Марк Твен, „ Ким “ на Ръдиард Киплинг и „ Дон Сегундо Сомбра “ на Рикардо Гиралдес; сред поезията на Уилям Морис и тази на Федерико Гарсия Лорка; сред философията на Бърнард Шоу и тази на Джон Скот Ериугена.
Новата книга за лекциите на Борхес в Мар дел Плата припомня за негови предходни писания. Сред тях са „ Средновековни немски литератури “ и „ Въведение в британската литература “, написани с Мария Естер Васкес. Друг сходен образец е „ Борхес – професорът “ – възстановка на лекциите му в Университета на Буенос Айрес.
Според Бланко обаче, тук тонът е доста по-интимен. В текста изобилстват персонални препратки, анекдоти, мемоари и разкази за пътувания. Докато обобщи сюжети и биографии, Борхес импровизира и превежда по памет. Така той умишлено или не се намесва креативен в материята.
Писателят влиза в пряк разговор със студентите си, дава отговор на въпроси и разнищва забавни истории. „ Вижда се по какъв начин Борхес поставя старания да бъде свестен “, отбелязва Бланко. Неговата цел е да направи часовете увлекателни. Той не е професор на фундамент, а човек, който се пробва да направи далечните култури налични за аржентинския студент.
Писмено и устно слово
В края на 60-те години Борхес към този момент има двайсет години опит като лектор; патологичната му свенливост и страхът от обществени изяви са от дълго време преодолени. Нуждата от приходи го подтиква още през 40-те години да стартира курсове и лекции, откакто напуща работата си като общински библиотекар под натиска на перонисткото придвижване.
„ Между 1949 и 1955 година към този момент сме удостоверили над 400 лекции на Борхес “, разяснява Бланко. Подготовката за тях – четене, водене на бележки, обмисляне, пътешестване и говорене – се трансформира в една от главните му действия. Екипът на Бланко изследва устното му творчество като неотделима част от писането му.
Наскоро издадената книга „ Речта на Борхес “ събира публикации от това проучване. В нея Бланко твърди, че зад писменото и устното слово стои още една централна активност – четенето. „ В последна сметка всички негови задания се свеждат до едно: да споделя с аудитория, по-близка или по-далечна, книгите, които са го вдъхновявали и са пораждали безкрайните мрежи от връзки, преплитащи разказите му “, написа тя. Борхес постоянно казвал, че когато успее да съобщи любовта си към една книга или създател, се усеща „ оневинен и благополучен “.
Към „ Събраните съчинения “, които самият той е изпратил за щемпел, с времето са се прибавили цели книги, които аржентинският създател преди този момент е отричал, публикации от вестници и списания, които в никакъв случай не е събирал в томове, както и част от скъпите му ръкописи и други материали. С наближаването на 40-годишнината от гибелта му този юни, една от богатите жилки, от които редактори и откриватели не престават да извличат съкровища, е голямото му устно завещание – изключително лекциите и курсовете му. Неотдавнашното издание „ Курс по британска и северноамериканска литература “ е част от тази поредност, написа El País.
Новата книга събира лекциите, които Борхес е изнасял през 1966 година в Католическия университет на Мар дел Плата. В продължение на пет месеца писателят, който тогава към този момент е бил кьорав, е пътувал с трен 400 километра от Буенос Айрес до крайбрежието на Мар дел Плата. Там дребна група студенти го слуша с ерудирано страхопочитание да приказва за писатели, текстове и литературни течения, които постоянно участват в творчеството му. Авторът обаче визира и други, по-необичайни тематики, за които до момента съвсем нямаше свидетелства.
Тези лекции бяха изгубени за публиката, а тяхното възобновяване е плод на съвсем детективската работа на редактора на книгата – Мариела Бланко, учител и откривател в Националния университет на Мар дел Плата и Националния съвет за научни и механически проучвания. Всичко стартира със съвет от Херман Алварес, различен откривател на Борхес, който по-късно ще сформира подробните бележки за изданието. Той предлага на Бланко да наблюдава престоя на Борхес в Мар дел Плата. „ Беше като в описа „ Откраднатото писмо “ на Едгар Алън По – нещо, което цялостен живот е било пред очите ми, а аз не го виждах “, споделя Бланко. „ Майка ми беше една от студентките на Борхес през 1966 година Още от дете, откогато се помня, съм чувала: Аз съм учила при Борхес. “
Възстановяването на тези лекции се оказва мъчно. Когато Бланко стартира плана, майка ѝ към този момент е умряла. В архивите на университета няма нищо. Интервюта с други някогашни студенти – множеството от тях дами – разкриват, че лекциите са били записвани на аудиокасети. Но касетите са били презаписани и никой не ги е запазил. Накрая съкровището се появява – в най-южната част на страната, в Тиера дел Фуего, една от студентките, през днешния ден библиотекарка, е съхранила преписите. От тази сбирка от дословни стенограми на лекциите на Борхес липсва единствено първата сказка, която остава изгубена.
Оттам стартира акуратен развой на възобновяване, траял пет години. „ Преписите бяха направени доста деликатно, като резервират устната тирада и синтаксиса на Борхес “, изяснява Бланко. „ Но редакторската работа беше дълга и комплицирана – същинско произведение на изкуството, с цел да бъдат възобновени думите на писателя, ритъмът на гласа му. “
Книгата включва 10 урока от създателя на „ Алефът “. Първоначално са били планувани 14 лекции, само че по незнайни аргументи след единадесетата Борхес стопира да пътува и курсът завършва ненадейно. Томът обгръща 475 страници и наблюдава литературния път от Х век с „ Битката при Малдън “ до творби от началото на ХХ век. Това странствуване разкрива неповторимия метод, по който Борхес чете, както и почитта му към книгите, на които той дължи „ най-хубавите мигове “ от живота си. „ Естетическите удоволствия могат да бъдат толкоз запаметяващи се и интензивни, колкото всяко друго прекарване “, споделя той на студентите си.
След като разисква ранни англосаксонски текстове, Джефри Чосър и Уилям Шекспир, Борхес приказва за Джонатан Суифт, „ един от най-особените и нещастни писатели в британската литература “. Той проучва и Самюъл Джонсън и Едуард Гибън – „ грандиозни създатели “, изпълнени с мисъл и подигравка. Когато стига до XVIII век, се стопира на романтизма и извънредно за останалото му творчество отделя внимание на Джеймс Макферсън, основател на „ първата романтическа поема “, който „ не е желал да бъде считан за стихотворец, а единствено за преводач “. Говори и за Уилям Уърдсуърт, „ създател на най-хубавите и най-лошите стихове в британския език “.
За своя обичан Робърт Луис Стивънсън Борхес показва, че „ изкуството на стиха се състои в това да пораждаш очакване и да го удовлетворяваш “, до момента в който „ изкуството на прозата е може би по-трудно, тъй като се състои в това да пораждаш очакване и след това да го разочароваш “. Той разказва Гилбърт Кийт Честъртън като талантлив набожен, обладан от кошмари, основател на красиви и тревожни метафори – нощта като „ облак, по-голям от света “, и „ страшилище от очи “.
В анализите на тези книги и създатели Борхес открива непредвидени връзки. Някои от концепциите му се появяват в неговите лични произведения, а други се разгласяват за първи път тук – само че съвсем всички са ослепителни, написа El País. За „ Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд “ на Стивънсън той твърди, че е въодушевил романа на Робърт Блох, довел до кино лентата „ Психо “. Той открива сродства сред „ Приключенията на Хъкълбери Фин “ на Марк Твен, „ Ким “ на Ръдиард Киплинг и „ Дон Сегундо Сомбра “ на Рикардо Гиралдес; сред поезията на Уилям Морис и тази на Федерико Гарсия Лорка; сред философията на Бърнард Шоу и тази на Джон Скот Ериугена.
Новата книга за лекциите на Борхес в Мар дел Плата припомня за негови предходни писания. Сред тях са „ Средновековни немски литератури “ и „ Въведение в британската литература “, написани с Мария Естер Васкес. Друг сходен образец е „ Борхес – професорът “ – възстановка на лекциите му в Университета на Буенос Айрес.
Според Бланко обаче, тук тонът е доста по-интимен. В текста изобилстват персонални препратки, анекдоти, мемоари и разкази за пътувания. Докато обобщи сюжети и биографии, Борхес импровизира и превежда по памет. Така той умишлено или не се намесва креативен в материята.
Писателят влиза в пряк разговор със студентите си, дава отговор на въпроси и разнищва забавни истории. „ Вижда се по какъв начин Борхес поставя старания да бъде свестен “, отбелязва Бланко. Неговата цел е да направи часовете увлекателни. Той не е професор на фундамент, а човек, който се пробва да направи далечните култури налични за аржентинския студент.
Писмено и устно слово
В края на 60-те години Борхес към този момент има двайсет години опит като лектор; патологичната му свенливост и страхът от обществени изяви са от дълго време преодолени. Нуждата от приходи го подтиква още през 40-те години да стартира курсове и лекции, откакто напуща работата си като общински библиотекар под натиска на перонисткото придвижване.
„ Между 1949 и 1955 година към този момент сме удостоверили над 400 лекции на Борхес “, разяснява Бланко. Подготовката за тях – четене, водене на бележки, обмисляне, пътешестване и говорене – се трансформира в една от главните му действия. Екипът на Бланко изследва устното му творчество като неотделима част от писането му.
Наскоро издадената книга „ Речта на Борхес “ събира публикации от това проучване. В нея Бланко твърди, че зад писменото и устното слово стои още една централна активност – четенето. „ В последна сметка всички негови задания се свеждат до едно: да споделя с аудитория, по-близка или по-далечна, книгите, които са го вдъхновявали и са пораждали безкрайните мрежи от връзки, преплитащи разказите му “, написа тя. Борхес постоянно казвал, че когато успее да съобщи любовта си към една книга или създател, се усеща „ оневинен и благополучен “.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ