Началото на баскетбола в инвалидни колички
В една елементарна сряда вечерта напролет на 1948 година 15 561 фенове се стичат в нюйоркския Madison Square Garden, с цел да гледат по какъв начин два тима от ветерани от Втората международна война играят баскетбол. Военните, които излизат на терена довечера, са напълно елементарни – като всяка група ветерани. Почти.
С магическата пукотевица на Джак Герхард, парашутист, ранен в Нормандия, Халоран повежда с 12:9 на полувремето, преди да победи безапелационно с 20:11. Но крайният резултат не наподобява доста значим за буйната публика – те се радват на двата тима с идентична жаркост, тъй като знаят, че гледат нещо особено. До този миг спортът в инвалидни колички не съществува, а Параолимпийските игри към момента не са измислени. Тези мъже са началото.
Те също по този начин са и чудеса на медицината.
Преди Втората международна война параплегията се счита за чиста смъртна присъда. Продължителността на живота на бойците, които претърпяват пострадвания на гръбначния мозък по време на Първата международна война, е около 18 месеца. Повечето почиват от сепсис или зараза, а оживелите „ нежелани лица “ са пренасочени към институции или са скрити от очите на обществото от техните фамилии. Те са жигосани поради увреждането си и се счита, че е малко евентуално да си намерят работа или да сключат брак: логиката на хората тогава е – по какъв начин биха могли да основат или да устоят семейство, когато не могат да управляват личния си пикочен мехур…
Тази стигма се простира чак до кабинета на президента на Съединените щати. Франклин Рузвелт употребява инвалидна количка, откакто е ударен от полиомиелит при започване на 20-те години. Той не се крие, откакто е определен за първи път през 1932 година, само че рядко се появява на публични места в инвалидна количка и подхваща крайни ограничения, с цел да не се снима по този начин.
Втората международна война обаче трансформира възприемането на обществеността за хората в колички. Войната отприщва, дружно с нови оръжия, и реформаторски медицински практики и медикаменти, които избавят живота на доста бойци. Откриването на пеницилина през 1928 година и способността да се създават огромни количества от „ чудното лекарство “ при започване на 40-те години фрапантно понижават съдбовните инфекции, изключително измежду тези с увреждания на гръбначния мозък. Събирането и разпределението на плазмата разрешава животоспасяващи кръвопреливания, до момента в който напредъкът в анестезията дава опция на хирурзите да избавят животи на операционната маса. Полевите лечебни заведения и портативните хирургични отделения наоколо до бойното поле, дават възможност на лекарите да лекуват експедитивно ранените. Благодарение също о на по-бързите способи за евакуация и превозване, в това число със самолети и кораби, ранените бойци могат да се върнат вкъщи по-рано и в по-добро здраве.
Учителят по физическо, Боб Райнърсън, е наследник на треньор, който израства със спорта в долината Сан Фернандо. В Бирмингам, Вирджиния, той вижда, че парализираните ветерани обичат да играят груба форма на баскетбол, откакто другите играчи изоставят корта. Той стартира да организира тренировки за тях, а по-късно написа първия набор от правила за спорта. Целта на Райнърсън е двойна: да поддържа скоростта на играта, само че без да се заплашва сигурността на играчите. На играчите е позволено две бутания на колелата, до момента в който са с топката, след което би трябвало да подадат, дриблират или стрелят. Случайният контакт сред количките е позволен, само че нарочното удряне в съперника е нарушение.
Докато следи по какъв начин мъжете се движат нагоре-надолу по корта, Боб стига и до най-проницателното си просветление: че инвалидната количка би трябвало да се смята за продължение на тялото на спортиста. В това му помагат новите модели колички, създавани в Южна Калифорния, която възходящата авиационна промишленост бе трансформирала в инженерна столица.
Обикновените колички са още от времето на Гражданската война – столове са напълно дървени с твърда рамка и всъщност са си мебели с маневреност на транспортен съд. Това се промени в края на 30-те години, когато инженерите Хърбърт Еверест и Хари Дженингс основават нещо по-маневрено.
Еверест си чупи гръбнака при случай в мина и по-късно е отчаян от тромавите модели и надлежно основава устройство, което става първата в действителност съвременна инвалидна количка. Лесните за задвижване и превозване колички на Everest & Jennings са направени от леки стоманени тръби за самолети и тежат към 20 кг. И се оказа, че правят чудесна работа и за баскетбола.
