Как би изглеждал кастингът за Стоичков, ако филмът се продуцираше от HBO
В един съвременен прочит той умерено би могъл да бъде жена. Дори LGBT жена. Фигура, която се бори освен против отбраните на Германия, само че и против рамките на пола, идентичността и упованията на обществото
Кастингът за „ Стоичков - Филмът “ завърши нощес, алегорично и съвсем съдбовно, тъкмо точно на 60-годишния рожден ден на Христо Стоичков. Изборът на екипа падна върху Кристо Стоичков - артист, който поразително наподобява на Камата и чието физическо подобие е шокиращо.
Макар че другият главен претендент Петър Петров-Перо да впечатли с маниакална подготовка, изучавайки всяка мимика, всяка пауза сред думите, всяко именито „ айде бе “, образният мотив се оказа решителен.
Кристо просто наподобява като огледално отражение на Камата от паралелна действителност. Филмът е плануван за 2027 година и упоритостта му е да опише същинската история на най-разпознаваемия българин в света. Дали ще успее - времето ще покаже.
И въпреки всичко, още преди първата клапа да щракне, в общественото пространство се появи един неминуем въпрос. Как ли щеше да наподобява този кастинг, в случай че продукцията не беше българска, а зад нея стоеше HBO.
Същото HBO, което няма проблем да премисли Омир, Снежанка или цяла една антична цивилизация, стига това да дава отговор на актуалния дух на „ прочита “. Ако за тях Хубавата Елена може да бъде тъмнокожа кенийка, за какво Христо Стоичков наложително би трябвало да е мъж. Или българин в класическия смисъл. Или въобще това, което си мислим, че е.
В една такава версия на „ Стоичков - Филмът “ Камата умерено би могъл да бъде изигран от наедрял мъж, израснал в гетото на Самоков. Дете, което открива футбола не в Харманли, ст. " Кършияка " или на " Армията ", а сред панелите, ритвайки парцалена топка против обществената неправда и екзистенциалната празнина.
Филмът нямаше да стартира с първия му мач за ЦСКА, а с дълъг, безмълвен кадър, в който дребният Христо гледа към незнаен селски стадион, до момента в който глас зад кадър пита не дали ще стане голмайстор, а кой съм аз и за какво светът не ме схваща.
Футболът в тази версия щеше да бъде вторичен. Истинската драма щеше да е вътрешната битка - против системата, против упованията, против личната еднаквост.
Култовото „ е.и си м.йката “ щеше да бъде пренаписано като философска позиция, като отвод от присъединяване в лицемерния публичен контракт.
Барселона нямаше да е просто клуб, а метафора за бягство, за обещаната земя, която в никакъв случай не е изцяло твоя.
Йохан Кройф щеше да бъде не треньор, а наставник с травматично минало и комплицирана половост, който учи героя не по какъв начин да вкарва голове, а по какъв начин да приема себе си. Златната топка щеше да символизира признанието, което в никакъв случай не е търсено, само че постоянно наранява, когато го получиш. Псувните щяха да изчезнат, сменени от тежки паузи, погледи в нищото и подиуми с дъжд.
И тук идва разумният идващ въпрос. След като сме приели, че Христо Стоичков може да бъде преосмислен като екзистенциален воин от самоковско гето, за какво въобще би трябвало да бъде мъж. В един съвременен прочит той умерено би могъл да бъде жена. Дори LGBT жена. Фигура, която се бори освен против отбраните на Германия, само че и против рамките на пола, идентичността и упованията на обществото.
Разбира се, в случай че това е версията, няма по какъв начин съотборниците от Съединени американски щати ’94 и неговите най-големи другари да останат просто футболисти. В света на HBO те неизбежно се трансформират в архетипи.
Джика Хаджи към този момент не е просто румънският крал, а балкански артист-интелектуалец, който отхвърля да бие дузпа, тъй като насилието върху вратаря е форма на подтисничество. Той приказва на Стоичков за Балканите като за посттравматично пространство и постоянно се появява на залез, облечен в лен, с чаша вино и имитация, която звучи като извадена от есе, а не от съблекалня.
Емил Костадинов, в тази версия, е индивидът, който отхвърля да вкара решаващия гол против Франция на 17 ноември 1993 година, тъй като не желае резултатът да аргументи болка на тези, които ще изгубят. Той напуща националния тим в символ на митинг против бинарното мислене победа–загуба и се трансформира в моралната съвест на кино лентата.
Емил Костадинов нямаше да вкара този гол против Франция, тъй като щеше да аргументи болежка и страдалчество на съперника. Той щеше да напусне националния тим в символ на митинг против бинарното мислене победа–загуба
Йордан Лечков към този момент не е просто плешивият воин с глава против Германия, а някогашен махленски мъдрец от Сливен, който приказва за гравитацията, телесността и съпротивата. Голът му е акт на телесна равноправност, сниман в 360 градуса, до момента в който той крещи, че тялото е знаело истината, преди мозъкът да я одобри.
Трифон Иванов няма да бъде „ Железния “, а безмълвен стоик, който отхвърля изявленията, тъй като думите са буржоазна форма на експанзия. Той живее самичък, слуша тишината и гледа тревата, а когато стопира немски нападател, му подава ръка и му прошепва, че са повече от системите, които ги опълчват.
Красимир Балъков се трансформира в интелектуалната бомба на кино лентата, балкански Платон, който не тича, а се нарежда и приказва за паса като форма на разговор. В един основен миг отхвърля да подаде, тъй като пасът не е подготвен прочувствено.
Цанко Цветанов е тялото като текст, всяко единоборство е снимано в занимателен каданс, а след всеки фаул има вътрешен монолог за границите на физическото.
Златко Янков е работническата класа на тима, индивидът, който прави мръсната работа и пере екипите, до момента в който другите философстват. Най-тъжният воин, несъмнено. Наско Сираков се появява единствено в мемоари, като знак на пропуснатата опция, за която всички приказват, само че никой не посочва.
В HBO версията Ромарио не идва в точния момент за тренировки, тъй като „ времето е колониален конструкт “. Отказва да се връща в отбрана, защото „ капитализмът постоянно кара нападателя да прави работата на бранителя “. Живее в апартамент в Барселона, цялостен с книги на Фуко, само че в никакъв случай не ги е чел - просто ги употребява като честен щит, а Пеп Гуардиола е млад, безмълвен, с взор на човек, който към този момент знае, че след 20 години ще изяснява футбола като вяра. Той е човекът, който записва на кирилица цветущите репликите на Стоичков в тетрадка. Не с цел да ги цитира, а с цел да ги деконструира по-късно.
Пеп Гуардиола щеше да записва на кирилица репликите на Стоичков. Не с цел да ги цитира, а с цел да ги деконструира по-късно
И някъде сред всичко това, Стоичков, какъвто и да е той - мъж, жена, мит или концепция - стои и гледа и мисли за екзестенциалната независимост, равенството сред половете и международния мир.
Кастингът за „ Стоичков - Филмът “ завърши нощес, алегорично и съвсем съдбовно, тъкмо точно на 60-годишния рожден ден на Христо Стоичков. Изборът на екипа падна върху Кристо Стоичков - артист, който поразително наподобява на Камата и чието физическо подобие е шокиращо.
Макар че другият главен претендент Петър Петров-Перо да впечатли с маниакална подготовка, изучавайки всяка мимика, всяка пауза сред думите, всяко именито „ айде бе “, образният мотив се оказа решителен.
Кристо просто наподобява като огледално отражение на Камата от паралелна действителност. Филмът е плануван за 2027 година и упоритостта му е да опише същинската история на най-разпознаваемия българин в света. Дали ще успее - времето ще покаже.
И въпреки всичко, още преди първата клапа да щракне, в общественото пространство се появи един неминуем въпрос. Как ли щеше да наподобява този кастинг, в случай че продукцията не беше българска, а зад нея стоеше HBO.
Същото HBO, което няма проблем да премисли Омир, Снежанка или цяла една антична цивилизация, стига това да дава отговор на актуалния дух на „ прочита “. Ако за тях Хубавата Елена може да бъде тъмнокожа кенийка, за какво Христо Стоичков наложително би трябвало да е мъж. Или българин в класическия смисъл. Или въобще това, което си мислим, че е.
В една такава версия на „ Стоичков - Филмът “ Камата умерено би могъл да бъде изигран от наедрял мъж, израснал в гетото на Самоков. Дете, което открива футбола не в Харманли, ст. " Кършияка " или на " Армията ", а сред панелите, ритвайки парцалена топка против обществената неправда и екзистенциалната празнина.
Филмът нямаше да стартира с първия му мач за ЦСКА, а с дълъг, безмълвен кадър, в който дребният Христо гледа към незнаен селски стадион, до момента в който глас зад кадър пита не дали ще стане голмайстор, а кой съм аз и за какво светът не ме схваща.
Футболът в тази версия щеше да бъде вторичен. Истинската драма щеше да е вътрешната битка - против системата, против упованията, против личната еднаквост.
Култовото „ е.и си м.йката “ щеше да бъде пренаписано като философска позиция, като отвод от присъединяване в лицемерния публичен контракт.
Барселона нямаше да е просто клуб, а метафора за бягство, за обещаната земя, която в никакъв случай не е изцяло твоя.
Йохан Кройф щеше да бъде не треньор, а наставник с травматично минало и комплицирана половост, който учи героя не по какъв начин да вкарва голове, а по какъв начин да приема себе си. Златната топка щеше да символизира признанието, което в никакъв случай не е търсено, само че постоянно наранява, когато го получиш. Псувните щяха да изчезнат, сменени от тежки паузи, погледи в нищото и подиуми с дъжд.
И тук идва разумният идващ въпрос. След като сме приели, че Христо Стоичков може да бъде преосмислен като екзистенциален воин от самоковско гето, за какво въобще би трябвало да бъде мъж. В един съвременен прочит той умерено би могъл да бъде жена. Дори LGBT жена. Фигура, която се бори освен против отбраните на Германия, само че и против рамките на пола, идентичността и упованията на обществото.
Разбира се, в случай че това е версията, няма по какъв начин съотборниците от Съединени американски щати ’94 и неговите най-големи другари да останат просто футболисти. В света на HBO те неизбежно се трансформират в архетипи.
Джика Хаджи към този момент не е просто румънският крал, а балкански артист-интелектуалец, който отхвърля да бие дузпа, тъй като насилието върху вратаря е форма на подтисничество. Той приказва на Стоичков за Балканите като за посттравматично пространство и постоянно се появява на залез, облечен в лен, с чаша вино и имитация, която звучи като извадена от есе, а не от съблекалня.
Емил Костадинов, в тази версия, е индивидът, който отхвърля да вкара решаващия гол против Франция на 17 ноември 1993 година, тъй като не желае резултатът да аргументи болка на тези, които ще изгубят. Той напуща националния тим в символ на митинг против бинарното мислене победа–загуба и се трансформира в моралната съвест на кино лентата.
Емил Костадинов нямаше да вкара този гол против Франция, тъй като щеше да аргументи болежка и страдалчество на съперника. Той щеше да напусне националния тим в символ на митинг против бинарното мислене победа–загуба Йордан Лечков към този момент не е просто плешивият воин с глава против Германия, а някогашен махленски мъдрец от Сливен, който приказва за гравитацията, телесността и съпротивата. Голът му е акт на телесна равноправност, сниман в 360 градуса, до момента в който той крещи, че тялото е знаело истината, преди мозъкът да я одобри.
Трифон Иванов няма да бъде „ Железния “, а безмълвен стоик, който отхвърля изявленията, тъй като думите са буржоазна форма на експанзия. Той живее самичък, слуша тишината и гледа тревата, а когато стопира немски нападател, му подава ръка и му прошепва, че са повече от системите, които ги опълчват.
Красимир Балъков се трансформира в интелектуалната бомба на кино лентата, балкански Платон, който не тича, а се нарежда и приказва за паса като форма на разговор. В един основен миг отхвърля да подаде, тъй като пасът не е подготвен прочувствено.
Цанко Цветанов е тялото като текст, всяко единоборство е снимано в занимателен каданс, а след всеки фаул има вътрешен монолог за границите на физическото.
Златко Янков е работническата класа на тима, индивидът, който прави мръсната работа и пере екипите, до момента в който другите философстват. Най-тъжният воин, несъмнено. Наско Сираков се появява единствено в мемоари, като знак на пропуснатата опция, за която всички приказват, само че никой не посочва.
В HBO версията Ромарио не идва в точния момент за тренировки, тъй като „ времето е колониален конструкт “. Отказва да се връща в отбрана, защото „ капитализмът постоянно кара нападателя да прави работата на бранителя “. Живее в апартамент в Барселона, цялостен с книги на Фуко, само че в никакъв случай не ги е чел - просто ги употребява като честен щит, а Пеп Гуардиола е млад, безмълвен, с взор на човек, който към този момент знае, че след 20 години ще изяснява футбола като вяра. Той е човекът, който записва на кирилица цветущите репликите на Стоичков в тетрадка. Не с цел да ги цитира, а с цел да ги деконструира по-късно.
Пеп Гуардиола щеше да записва на кирилица репликите на Стоичков. Не с цел да ги цитира, а с цел да ги деконструира по-късно И някъде сред всичко това, Стоичков, какъвто и да е той - мъж, жена, мит или концепция - стои и гледа и мисли за екзестенциалната независимост, равенството сред половете и международния мир.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ