В един хладен и мъглив ден на септември 1856 г.,

В един студен и мъгляв ден на септември 1856 година, Георги С. Раковски и две млади сръбкини, сестрите Александра и София Петрович, пътуват с параход за България. Параходът се двежел постепенно по течението на Дунав. При Оршова се сблъсква със канара и в него стартира да навлиза вода. Скоро ситуацията е избавено. Наложило се корабният доктор да лекува Александра известно време, тъй като не се почувствала добре след случая.

Поради нередовните документи сестрите са арестувани в Оршова от австрийските управляващи. Раковски съумява единствено да ги предложи на богатото българско семейство Йованович. И избягва…

В Оршова двете сръбкини остават до момента в който се уреди казусът с паспортите. Австрийските управляващи вършат всичко допустимо да попречат на пътуването им. Заплашват ги, а в един миг им оферират работа. Двете дами са непреклонни. След цялостен месец неприятности и намесата на авторитетни хора те не престават пътя си за България. Дори, когато идват в Русе се намират недобронамерени хора, които ги убеждават да се върнат в Сърбия. Австрийският консул барон Костел ги предизвестява за заплахата, на която се излагат. Забранява да изоставен Русе без турска защита. Александра Петрович е безапелационна – тя се е клела да служи на поробена България и остава вярна на клетвата си, която е дала пред Раковски.

Това пътешестване има своя предистория.

През летните месеци на 1856 година Сава Доброплодни се обръща към сръбския публицист и журналист Данаило Медакович с молба да му предложи шефка на женското класно учебно заведение в Шумен. Там има остра потребност от учители. Медакович е един от поддръжниците на българската емиграция в Сърбия и Австро-Унгария. Той издава в Нови Сад, дружно с Георги С. Раковски, вестник „ Българска дневница “.
Данаило Медакович отпечатва три известия в редактирания от него „ Сръбски вестник “, че се търси такава учителка. Съобщенията прочита преди малко приключилата педагогическото учебно заведение в Нови Сад млада жена Александра Петрович. От този миг тя взема решение да посвети младите си години на поробена България и на образованието на дамите у нас.

„ Чела съм доста и като четох Великият Александър Македонски, плаках доста дето не съм мъж, с цел да бъда левент. Четейки песни за турските безчинства, горях от предпочитание един път да се постави завършек на тези безчинства “, написа тя в свои мемоари.

Тъкмо сръбският публицист и журналист Данаило Медакович среща младата жена с Георги С. Раковски. Той се захваща с въпроса за нейното пътешестване, дефинира дата и предава на момичето екземпляри от „ Предвестник Горскаго пасажера “, с цел да ги отнесе в Шумен на търговеца Велико Петрович. Горски пасажер съгласно Раковски е „ семето за избавление и семето на революцията “.

Още преди пътуването на Александра горещото слово и стиховете на Раковски, които той ù чете от „ Предвестник Горскаго пасажера “, издаван в печатницата на Медакович я пленяват. Правят я съпричастна с участта на българския народ и желанието му за избавление. Александра взема решение да тръгне по нов път, който е изпълнен с неопределеност и опасности.

Вероятно преди този момент тя е имала известни подозрения, тъй като Раковски ù написа: „ Госпожице, вие желаете както съм информиран, да отидете в манастир, с цел да се посветите на Бога и му слежите; недейте, такива има доста. Аз се научих и виждам, че вие сте способна за по-голяма и свята работа. Служете на нашия народ освен в просветното поле, само че и в полето на освобождението на мъченическия народ; когато отидете ще видите по какъв начин страда. Не се бойте от нищо, живейте и умрете за народа. “

Парите, които са нужни на Александра обезпечават шуменци. Това става посредством Сава Доброплодни. С нея се налагало да замине и сестра ù София, парите за нейния престой в България дават пък българите, живеещи в Сърбия.

Преди двете сестри да заминат за България, Александра е посетена от нашите емигранти и родолюбци. А приятелите на Раковски три денонощия не се отделят от младите дами, до момента в който чакали параход в Нови Сад. Така са изпратени и от българската емиграция в Сремски Карловци. В последния миг с тях потегля и Георги С. Раковски.

Малко преди Коледа, през един студен декември и рисковото пътешестване Александра и София идват в Шумен. През целия път от Русе те са затрупани с облекла в каруца, с цел да не пострадат от крадци, които по време на пътя три пъти ги атакуват.

Двете сръбкини са настанени на квартира в дома на хаджи Анастас Стоянов. Александра остава в този дом до момента в който се омъжва за чешкия бежанец Йосиф Майснер през септември 1857 година Той също е преподавател в Шумен. Принуден е след революцията в от 1848 година да напусне родината си. Управител е на мъжкото класно учебно заведение. Подписва се с псевдонима Миланович, по тази причина го считали за сърбин.

В Шумен Александра е посрещната сърдечно от Сава Доброплодни и градската общност. Тя е умна и образована жена, което се виждало още в първия миг на другарство с нея. Още в самото начало на работата си тя се противопостявя да бъде отворено учебно заведение единствено за чорбаджийските деца. По нейно гледище то трябвало да е за всички деца и изцяло гратис. Александра Петрович става шефка на девическото учебно заведение, само че е и учителка. С нейното име се свързва първото отпразнуване на денят на Кирил и Методий. Това става в учебното заведение, в което преподава през 1857 година

Сръбкинята се занимава и черковния въпрос. По това време имало съществени недоразумения с митрополит Вениамин. Шуменци дефинират за Александра без негово познание епитропското място в църква. Те го вършат от респект и почитание към младата учителка, само че и с цел да покажат пренебрежението си към гърка. Гражданството не позволява на сръбкинята да желае благословията му за работата си като учителка.

Ситуацията изостря спора против Вениамин и това се трансформира в публичен скандал с последици за митрополита. Александра щом схваща, че е причина за глъчката в църква оповестява на митрополита, че повече няма да стъпи там. И не трансформира решението си. Със заповед подреждат на младата учителка да води децата в църква, само че тя непокорно оставала в учебно заведение. За това научава австрийският консул в Русе – барон Костел.

Но и Вениамин не се предава елементарно. Той докарва калугерка от Цариград, с цел да е медиатор сред него и Александра Петрович и да ги сдобри. Но това не помогнало. Шуменският митрополит по време на тържествена литургия, обръщайки свещите надолу, проклева Александра. Младите шуменци ненавиждали владиката и го изгонили през май 1860 година

Гражданите пък изпращат депеша до Драган Цанков, който редактира вестник „ България “: „ Господин Цанков! Днес на литургията са загатна славното име на Н. В. Абдул Меджида нашия император. Народът призна и желае с удивление своята национална Йерархия и отхвърля един път за всеки път гръцката “.

След като Александра Петрович минава под венчило с чешкия бежанец Йосиф Майснер, брачният партньор ù също се включва с нея в черковната битка и стартира да настройва младите жители против гръцките владици.

Престоят на сръбската учителка и чешкият бежанец в Шумен съответствува с идването на американските протестантски мисионери Алберт Лонг и доктор Бретман в града. Изострянето на връзките с гърците и турците принуждава младото семейство да одобряват американско поданство.

Това им дава опция да пазят шуменци от турските произволи. След изгонването на митрополит Вениамин турците почнали да крадат млади шуменци, момчета и девойки, даже цели семейства и да ги потурчват. Гражданството се страхувало от техните насилия.

Семейството на Александра Петрович и Йосиф Майснер напуща Шумен и отпътува за Пловдив. След три години още веднъж се връщат в Шумен, само че за малко. Гърците, които добре си спомняли отношението им към митрополит Вениамин и неговото изгонване, съумяват да настроят кръгове от хора против Александра и брачна половинка ù. Това става причина фамилията да избяга в Тулча, а от там в Белград.

В сръбската столица Александра Петрович – Майснер намира средства да оказва помощ на българската революционна емиграция и да работи за Освобождението на България. Запознава се с Панайот Хитов и войводите Ильо и Цеко. В свои мемоари Хитов споделя, че Александра към този момент не ходела да пита ще има ли война в България, а единствено обикаляла да търси облекла и пари, с цел да оказва помощ. В дома на сръбкинята е основан проект „ за общо воюване срещу турците “.

Години след Освобождението, през 1891 година Народното събрание у нас дефинира на Александра Петрович - Майснер годишна пенсия от 1000 лв.. Тя е поради заслугите ù свързани с освобождението на България. Но след година и половина българското държавно управление я стопира. Въпреки възраженията ù пенсията не е възобновена. Утеха ù остават нейните мемоари. Започва да ги написа през 1894 година, само че по незнайни аргументи не съумява да ги приключи.

В месеца, в който честваме денят на националните будители, сред тях просветители, книжовници и революционери, може би е време да си спомним и за смелостта и дързостта на Александра Петрович. Макар, че тя не е българка, рискува живота си, с цел да пристигна у нас и да работи за възхода и запазването на народа ни. Но както към своите, по този начин и към непознатите, ние постоянно сме неблагодарни… Делото ù остава непознато.