В българската култура има хора с такъв цялостен облик, че

В българската просвета има хора с подобен повсеместен образ, че оценката на тяхната персона не провокира съществени различия. У такива люде делото просто не се разграничава от словото, а словото им е постоянно, непроменяемо твърдо, почтено, постоянно подбудено от съвестта. Към тази все порядко срещана през днешния ден категория хора принадлежеше Георги Чендов (1920 – 1987).

„ С него се срещнах преди доста години, още като възпитаник в прогимназията, когато бях безусловно захласнат, запленен от магията на операта. Бях респекти ран от неговата солидна елегантна осанка, от строгото му поведе ние, от проницателния му взор, от който не убягваше както основното, по този начин и найдребната детайлност.

Видял прекалено много неща, неговият взор беше малко по-особен, присъщ на хората, привикнали деликатно и дълго да преглеждат всич ко. Бяха очи на театрал и на художник (неслучайно покъсно той оглави Художествената изложба в Русе и направи значително за нея). Беше роден за началник, за уредник или управител на културата, както споделяме в този момент, беше влюбен в музиката, и още по-силно в операта.

Образованието му бе филологическо и му бе дало извънредно необятна просвета, която той всекидневно обогатяваше със самообучение, четеше доста, учеше езици, макар заетостта си. Бих споделил, че Чендов превъзхождаше мнозина дипломирани музиковеди във връзка с музикалната си просвета, на знанията си в региона на театъра, музиката, литературата, особено на операта и пластичните изкуства. Прочетете автобиографичната му книга „ Пауново перо “ и ще видите какъв брой тънки наблюдения има той върху оперната литература, особено класическата, че има в действителност правилен драматургичен нюх (като шеф ще сортира най- подходищия репертоар, ще редактира и самичък ще написа либрета, по- късно и ще режисира), ще се убедите, че това е една в действителност енциклопедична, ренесансова персона.

Бих споделил, че за построяването на Русенската опера решаваща / с изключение на активността на режисьора Стефан Трифонов и на диригента Ромео Райчев/ е ролята на шефа Георги Чендов, който назначава актьори и механически личен състав, без да се преценява с кадровата политика на страната по това време, изключително в първите години когато доста от фрагментите са „ неблагонадеждни “ съгласно ръководещата Българска комунистическа партия. Тук ще загатна откъс от спомените на оркестранта Никола Боздуганов: „ Интересно бе „ еретическото “ държание на комуниста Георги Чендов, написа Никола Боздуганов. – Четиринадесет години той отстояваше пред Окръжния комитет на партията идейно- естетическите си пристрастия. Понякога с хитри ходове, различен път с намерено, очевидно противоречие. Плащаше санкции от личния си джоб, търсеше и назначаваше фрагменти по лично убеждение... По него време русенската аудитория пълнеше безотказно залата, а известността на русенските оперни звезди стигна до най- високи върхове. Никой не е не запомнил ония пламенни спектакли на креативна безрезервност. “.

За страдание, някои от неговите наследници на този пост, шеф на Русенската опера, в една или в друга степен, не притежаваха нито културата, нито опциите, нито честността и морала на Георги Чендов. Той влезе в Операта безпаричен и излезе подобен, за разлика от мнозина оперни шефове, изключително през последните две десетилетя, които се обогатиха на гърба на нашите небогати артисти и музиканти.

Преди да напиша този текст, разпростирам още веднъж спомените му с метафоричното заглавие „ Пауново перо “ е в действителност втората, и за жалост, последна книга на този човек след „ Когато Русе беше Русчук “ от 1985 – същински бестселър. За „ Пауново перо “ знаех от дълго време. Чакахме тази книга цели двадесет години!

Да, това е в действителност, една чудесна мемоарна прозаичност – четивна, завладяваща, написана майсторски.Не беше професионален белетрист, само че умееше да споделя, да отдели основното, да го добави с любопитното и да очертае както духа и пулса на времето, по този начин и обособените герои и персони в своето изложение. Ще се уверите, когато прочетете фрагментите за артистичния секретар и създател Константин Казанджиев – Фалана, за основния диригент, за партийния функционер Пенчо Кубадински, с чиято поддръжка бе издигната сгра дата на Операта, както и на Филхармонията (Домът на културата) и още доста други неща в града, измежду които и внушителната Централна гара, за темпераментния и неуморен основен диригент Ромео Райчев (също градител на русенската оперна сцена, както Чендов), за очарователната лиричка Пенка Маринова, за прелестните режисьори Евге ни Немиров и Стефан Трифонов, за популярния Петър Райчев, за гостуването на Дмитрий Шостакович, и още за: блестящия белкантов баритон Кирил Кръстев, за огромния румънски режисьор Жан Рънзеску, за балетмайстора Асен Манолов, за диригентите Константин Илиев, Добрин Петков, и на първо място за прелестните артисти на Русе от първото и второто потомство: Асен Селимски, Евелина Стоицева, Маргарита Радулова, Неделчо Павлов, Надя Харитонова, Добрин Мани ков, Иван Димов, Николай Здравков, Ана Георгиева, Михаил Петров, Милко Касабов, Мими Николова, Евгения Бабачева, Мария Бохачек, Алексей Милковски... Списъкът е дълъг и тези хора, с голяма заслуга към Русе, към Операта, към изкуството на модерна България, са показани вълнуващо, с техните пристрастености, недостатъци, увлечения, като им е отдадено заслуженото самопризнание. Защото, за разлика от някои от днешните шефове диригенти, които обичат единствено себе си на пулта, Георги Чендов обичаше на първо място артистите, артистите. За него те бяха най-важното в операта!

Може да се каже, че той и Ромео Райчев считаха за една от главните си задания - да търсят и приготвят, и най- основното – да задържат артистите в Русе. Затова и след напускането на Чендов (прибързано и безогледно от страната на тогавашните партийни власти) Русенската опера разполагаше с най-силния солистичен екип, по- богат от този в другите театри в страната. Спомням си, че когато бях драматург през 70- те години, имахме тройни и четворни сформира за та кива огромни и сложни опери, като „ Симон Боканегра “ и „ Бал с маски “ на Верди, „ Андре Шение “ на Джордано или „ Годеж в манастира “ на Прокофиев, до момента в който през спешните години на прехода нямаше даже един напълно русенски състав на „ Травиата “ или „ Трубадур “!

Не желая да се спирам на Русенската опера по времето на Чендов – знае се, че таман под неговото управление тя доста бързо се професионализира и доближи същински върхове, оценени от цяла просвета на България, изключително на първите три национални прегледа в столицата, а също и при гастролите ѝ пред извънредно взискателната аудитория и рецензия в Тимишоара, както и на Варненско лято. Именно тогава се цитира фразата: „ И Миланската Скала не е в Рим! “ във връзка сравнението на Русе и София. Тогава идват първите награди, възторжени рецензии, записи за Златния фонд на Радиото, оценката на експертите, и найглавното – любовта на публиката, за която Опера та е мотив и за горделивост, както в този момент са Мартенските дни, най-сериозният и моден фестивал в България.

Книгата (редактирана доста точно от неговата снаха, музиковед ката Елисавета ВълчиноваЧендова от БАН) може да бъде потребно че тиво за всеки оперен шеф през днешния ден в България. При все че изискванията у нас към този момент много са се трансформирали, че страната не смята операта за „ Пауново перо “, с което да се украси, и въпреки всичко в това почтено написано и изстрадано четиво откриваме доста скъпи истини, предписания и препоръки.

Убеден съм: в случай че бъде прочетена от един оперен началник през днешния ден, стига да е честен, да не употребява поста си за персонална кариера и да стои, и да работи в театъра и в града, където е назначен, несъмнено ще бъде потребна. Сега, за жалост, имаме повече шефове кариеристи, слаби експерти и даже рушители на традициите. Защото е азбучна истина, че без опита и уроците на предишното в изкуство то е просто невероятно да се върви напред. А Георги Чендов, както и Илия Темков, беше измежду градителите на музикален Русе, от чийто опит можем да научим прекалено много.

Върху направеното от тези почтени мъже мнозина построиха лич ната си кариера, без да мислят за града, за институтите, за всеотдайни те и зле платени създатели в тях, за обществото. Докато Георги Чендов имаше съзнанието, че е длъжен да направи нещо за обществото, в тази ситуация за музикалната просвета на крайдунавската ни столица, за града, в който бе влюбен, на който посвети живота си като публицист, преподавател, оперен шеф, шеф на Художествената изложба и журналист.

Беше човек с задача и той я извърши почтено, с чест!