Лице назаем
Управляват ни рисково незрели хора. Дори и на тези от тях, които са прочели повече от една книга, към този момент не им проличава. Изравниха се. Защото всички започнаха да работят единствено през егото си, а егото е едно и също – то не се интересува от нищо друго, с изключение на да победи другото его. Ти ме настъпи два пъти, като преследваше колата на жена ми и ми обиди шефа на кабинета, по тази причина ще ти го върна с три въпроса за Пеевски. Вие ни взехте Главчев, ние ще ви вземем Жаблянов. Делянът (Добрев) ни е по-добър от Елената ви. Това не са взаимоотношения сред зрели хора, сред политици, за държавници въобще да не загатваме. Това е дърлене сред плеймейтки в съблекалнята на вулгарен конкурс. Какво им става, такива ли са били преди да влязат във властта? Такива ли са и властниците по света? Най-прилежно опазваната загадка на властта е роднинската ѝ връзка с ненормалността.
„ На млади години Х възнамерявал да прави политическа кариера, само че бил погнусен от безчестните измами. Видял по какъв начин властниците, измежду които имало и негови близки, се опитвали да въвлекат в незаконните си действия към този момент възрастния му другар У. Когато У, най-почтеният мъж по това време, бил упрекнат по скалъпени обвинявания, Х решил да приключи всевъзможни връзки с неправдите на деня. И това задушило неговото мощно увлечение към държавния живот.”
Сега заменете Х с името на Платон и У с името на Сократ в горния откъс, с цел да видите, че това, което се случва през днешния ден на доста хора, се е случвало тъкмо по същия метод и в родината на демокрацията, и на създателя на „ Държавата”. Случвало се е по целия свят и във всички времена. Властта е прелъстителка, която единствено се преструва, че се отдава на мощните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които желаят да наподобяват мощни. Колкото по-дълбоки са тайните гънки в душата на индивида, толкоз по-големи са възможностите му пред прелъстителката. Колкото по-малко подобаващи за изричане на глас са думите, които човек си мисли, до момента в който се гледа в огледалото, толкоз по-голяма е съблазънта да си вземе лице назаем от властта.
Въобще не става дума за тайна доктрина, за международен скрит план на масоните, ционистите или хомосексуалистите. Не става дума и за перверзността на римските императори, за плодовете на кръвосмешението им, за любовните им връзки с фауната, пироманията, грандоманията… и всички останали диагнози с окончание фикс идея. Не става дума и за изтребване на комплексите на ниските мъже: Наполеон – 151 см., Сталин – 155 см., Ленин – 166 см., Франко – 157 см. Не става дума и за анатомични подмятания, като тези от формалния протокол от посмъртния обзор на 52-годишния Наполеон: „ …Половите органи доста дребни, по тялото никаква окосменост, до 5 см. подкожна мазина на корема, като цяло тялото е едва и женствено…” Не става дума за лудостта на Хитлер, делириум тременса на Александър Македонски и универсалната употреба на Юлий Цезар – мъж за всяка жена и жена за всеки мъж. Не става дума и за това, че границата сред гениалността и безумието е колкото косъм и избраникът постоянно крачи с единия крайник от едната му страна, а с втория от другата. И че в живота на гениите най-често няма място за семейство – Хераклит, Питагор,Коперник, Микеланджело, Леонардо, Галилей, Декарт, Кант, Лермонтов, Гогол…. Или за бездетните им бракове – Овидий, Фридрих Велики, Ленин, Хитлер. Или пък за децата им, нещастно родени на допустимо най-отдалечено разстояние от гениалността – Петър Първи, Екатерина Велика, Троцки,… Или може би става дума за по мъничко от всичко това, само че не и за резюме, че властта е терен само за дегенерати, каквито теории има премного.
Става дума за елементарна логика на психиката. Нормалните хора не изпитват нужда за господстват над другите. Нормалният човек не се занимава с безстопанствен различен живот, с изключение на със своя. Нормалността е допустимо най-отдалечена от халюцинацията, че задачата ни на този свят е да ръководим, уреждаме и направляваме живота на другите. Който се бърка в живота на другите, то е тъй като нещо доста се е объркало в личния му живот. Който не може да се оправя със себе си, стартира да се оправя с другите – обезщетително. Точно както комплексите за непълноценност обезщетително се изявяват като комплекси за пълноценност.
Държавите обаче няма по какъв начин да минат без управление. Самата ненормална природа на властта притегля към себе си сходните. Властта притегля неможещите, тя им основава персонална легенда, че ето на, щом са там горе, значи в действителност могат. Властта анулира всички предходни неуспехи, тя е отплата за съзнавани и несъзнавани полови недоимъци. Душата и сърцето могат да бъдат нахранени с съвсем всичко отвън властта. Гладното его обаче може да бъде нахранено единствено с власт – власт над другия. Всички ние доста желаеме да изберем най-хубавия човек, само че на него и през разум не му минава да се кандидатира. По упоменатите аргументи. Умните, за жалост, също не се кандидатират, тях към този момент ги е наел бизнесът. Остават ни хората, които мъчително желаят да бъдат приети за умни и положителни, тъкмо тъй като не са такива.
Това в страните, в които по-дълго време е имало повече от една партия, го знаят по-добре от нас, тъй като са си патили от повече държавни управления. Най-влиятелната страна сега се управлява от човек, с който бихте се замислили дали да изпиете едно кафе, в случай че решите да прекарате един час в интелигентен диалог. Мислехме, че не можем да забележим на това място по-странен човек от Буш, само че видяхме.
Ние обаче, към момента в детството си на демократи, продължаваме да се учудваме, че не попадаме на прелестните управници. Действаме като двутактови мотори: първо ни задвижва огромната вяра, след това огромното омерзение. И след това се чудим, че моторът работи, само че не се придвижваме. Продължаваме да се учудваме и от това, че хора от властта, явно дискредитирани и компрометирани, не престават да са във властта или да чакат ред за властта. В учудването си приличаме на деца, които гледат анимационен филм: „ Гледай, гледай, валякът мина от горната страна му, а той отново жив!”
Дотук беше неприятната вест. Добрата вест е дефинирана от сър Уинстън Чърчил в изречението „ Демокрацията е най-лошата държавна форма, като се изключи всички останали”, което нашите политици нормално цитират приспособено: „ Демокрацията е неприятна, само че по-добро не е измислено.” Това е най-цитираната мисъл на най-цитирания политик, само че това нормално се прави при издънка на властта и в смисъл, че демокрацията не е гаранция против неточности.
Истинският смисъл на думите на Чърчил е друг: властта постоянно е неприятна, само че демокрацията е онази форма, която ви дава опция да бъдете ръководени толкоз добре, колкото заслужавате. Точно толкоз добре, колкото заслужаваме. И единствено толкоз добре, колкото заслужаваме. Диктатурите са еднопосочни улици. Независимо какъв комплекс избива диктаторът, против него не може да се направи нищо. При диктаторите е като при динозаврите, чакат се съдействащи климатични (възрастови) промени. При демокрацията властта си е все по този начин по природа ненормална и все по този начин притегля цинични практици, немощни идеалисти и доста хора, които при едно загрижено опазване на здравето биха били насочвани към групи за самопомощ или към самостоятелна терапия. Но при демокрацията те не са несменяеми. Не са неконтролируеми. Не са недосегаеми. Не са безотчетни.
А, в случай че са такива, отговорните сме ние – естествените. Виновни сме, че сме си избрали ролята на жертва, на чакащи, мърморещи, отвратени, безразлични. Демокрацията не сменя природата на властта, не внася за управници прелестни хора made in Световната фабрика за прелестни хора. Но дава опция управниците да бъдат следени, питани, държани виновни, съдени, сваляни, наказвани, сменяни. Ако ние се възползваме от демократичните си права единствено, с цел да ги осмиваме, подиграваме, имитираме, окарикатуряваме – казусът си е наш. И отговорността е наша.
На-ша, колкото и да не ни харесва, наша.
Веселина Седларска, "Редута "
„ На млади години Х възнамерявал да прави политическа кариера, само че бил погнусен от безчестните измами. Видял по какъв начин властниците, измежду които имало и негови близки, се опитвали да въвлекат в незаконните си действия към този момент възрастния му другар У. Когато У, най-почтеният мъж по това време, бил упрекнат по скалъпени обвинявания, Х решил да приключи всевъзможни връзки с неправдите на деня. И това задушило неговото мощно увлечение към държавния живот.”
Сега заменете Х с името на Платон и У с името на Сократ в горния откъс, с цел да видите, че това, което се случва през днешния ден на доста хора, се е случвало тъкмо по същия метод и в родината на демокрацията, и на създателя на „ Държавата”. Случвало се е по целия свят и във всички времена. Властта е прелъстителка, която единствено се преструва, че се отдава на мощните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които желаят да наподобяват мощни. Колкото по-дълбоки са тайните гънки в душата на индивида, толкоз по-големи са възможностите му пред прелъстителката. Колкото по-малко подобаващи за изричане на глас са думите, които човек си мисли, до момента в който се гледа в огледалото, толкоз по-голяма е съблазънта да си вземе лице назаем от властта.
Въобще не става дума за тайна доктрина, за международен скрит план на масоните, ционистите или хомосексуалистите. Не става дума и за перверзността на римските императори, за плодовете на кръвосмешението им, за любовните им връзки с фауната, пироманията, грандоманията… и всички останали диагнози с окончание фикс идея. Не става дума и за изтребване на комплексите на ниските мъже: Наполеон – 151 см., Сталин – 155 см., Ленин – 166 см., Франко – 157 см. Не става дума и за анатомични подмятания, като тези от формалния протокол от посмъртния обзор на 52-годишния Наполеон: „ …Половите органи доста дребни, по тялото никаква окосменост, до 5 см. подкожна мазина на корема, като цяло тялото е едва и женствено…” Не става дума за лудостта на Хитлер, делириум тременса на Александър Македонски и универсалната употреба на Юлий Цезар – мъж за всяка жена и жена за всеки мъж. Не става дума и за това, че границата сред гениалността и безумието е колкото косъм и избраникът постоянно крачи с единия крайник от едната му страна, а с втория от другата. И че в живота на гениите най-често няма място за семейство – Хераклит, Питагор,Коперник, Микеланджело, Леонардо, Галилей, Декарт, Кант, Лермонтов, Гогол…. Или за бездетните им бракове – Овидий, Фридрих Велики, Ленин, Хитлер. Или пък за децата им, нещастно родени на допустимо най-отдалечено разстояние от гениалността – Петър Първи, Екатерина Велика, Троцки,… Или може би става дума за по мъничко от всичко това, само че не и за резюме, че властта е терен само за дегенерати, каквито теории има премного.
Става дума за елементарна логика на психиката. Нормалните хора не изпитват нужда за господстват над другите. Нормалният човек не се занимава с безстопанствен различен живот, с изключение на със своя. Нормалността е допустимо най-отдалечена от халюцинацията, че задачата ни на този свят е да ръководим, уреждаме и направляваме живота на другите. Който се бърка в живота на другите, то е тъй като нещо доста се е объркало в личния му живот. Който не може да се оправя със себе си, стартира да се оправя с другите – обезщетително. Точно както комплексите за непълноценност обезщетително се изявяват като комплекси за пълноценност.
Държавите обаче няма по какъв начин да минат без управление. Самата ненормална природа на властта притегля към себе си сходните. Властта притегля неможещите, тя им основава персонална легенда, че ето на, щом са там горе, значи в действителност могат. Властта анулира всички предходни неуспехи, тя е отплата за съзнавани и несъзнавани полови недоимъци. Душата и сърцето могат да бъдат нахранени с съвсем всичко отвън властта. Гладното его обаче може да бъде нахранено единствено с власт – власт над другия. Всички ние доста желаеме да изберем най-хубавия човек, само че на него и през разум не му минава да се кандидатира. По упоменатите аргументи. Умните, за жалост, също не се кандидатират, тях към този момент ги е наел бизнесът. Остават ни хората, които мъчително желаят да бъдат приети за умни и положителни, тъкмо тъй като не са такива.
Това в страните, в които по-дълго време е имало повече от една партия, го знаят по-добре от нас, тъй като са си патили от повече държавни управления. Най-влиятелната страна сега се управлява от човек, с който бихте се замислили дали да изпиете едно кафе, в случай че решите да прекарате един час в интелигентен диалог. Мислехме, че не можем да забележим на това място по-странен човек от Буш, само че видяхме.
Ние обаче, към момента в детството си на демократи, продължаваме да се учудваме, че не попадаме на прелестните управници. Действаме като двутактови мотори: първо ни задвижва огромната вяра, след това огромното омерзение. И след това се чудим, че моторът работи, само че не се придвижваме. Продължаваме да се учудваме и от това, че хора от властта, явно дискредитирани и компрометирани, не престават да са във властта или да чакат ред за властта. В учудването си приличаме на деца, които гледат анимационен филм: „ Гледай, гледай, валякът мина от горната страна му, а той отново жив!”
Дотук беше неприятната вест. Добрата вест е дефинирана от сър Уинстън Чърчил в изречението „ Демокрацията е най-лошата държавна форма, като се изключи всички останали”, което нашите политици нормално цитират приспособено: „ Демокрацията е неприятна, само че по-добро не е измислено.” Това е най-цитираната мисъл на най-цитирания политик, само че това нормално се прави при издънка на властта и в смисъл, че демокрацията не е гаранция против неточности.
Истинският смисъл на думите на Чърчил е друг: властта постоянно е неприятна, само че демокрацията е онази форма, която ви дава опция да бъдете ръководени толкоз добре, колкото заслужавате. Точно толкоз добре, колкото заслужаваме. И единствено толкоз добре, колкото заслужаваме. Диктатурите са еднопосочни улици. Независимо какъв комплекс избива диктаторът, против него не може да се направи нищо. При диктаторите е като при динозаврите, чакат се съдействащи климатични (възрастови) промени. При демокрацията властта си е все по този начин по природа ненормална и все по този начин притегля цинични практици, немощни идеалисти и доста хора, които при едно загрижено опазване на здравето биха били насочвани към групи за самопомощ или към самостоятелна терапия. Но при демокрацията те не са несменяеми. Не са неконтролируеми. Не са недосегаеми. Не са безотчетни.
А, в случай че са такива, отговорните сме ние – естествените. Виновни сме, че сме си избрали ролята на жертва, на чакащи, мърморещи, отвратени, безразлични. Демокрацията не сменя природата на властта, не внася за управници прелестни хора made in Световната фабрика за прелестни хора. Но дава опция управниците да бъдат следени, питани, държани виновни, съдени, сваляни, наказвани, сменяни. Ако ние се възползваме от демократичните си права единствено, с цел да ги осмиваме, подиграваме, имитираме, окарикатуряваме – казусът си е наш. И отговорността е наша.
На-ша, колкото и да не ни харесва, наша.
Веселина Седларска, "Редута "
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ