Отлично немско кино на феста Берлинале
„ Умиране “ на Матиас Гласнер и „ От Хилде, с обич “ на Андреас Дрезен са двата немски кино лентата, които опазиха престижа на домакините на 74-то издание на фестивала на международното кино Берлинале, който върви сега.
Действието на първия филм се развива в днешни дни, а на втория - по време на нацисткото минало на Германия.
ВИЖ КАДРИ ОТ ФИЛМИТЕ ТУК
Дванадесет години след триумфа на кино лентата си „ Милост “, в който една жена несъзнателно блъска с кола младо момиче и се изтезава от опцията да не си признае прегрешението, роденият през 1965 в Хамбург Гласнер предлага нов групов портрет на семейство. Този път с тежко заболели родители и мъчно живеещи деца. Герд е обиден от бързо разрастваща се деменция, а брачната половинка му Лиси също е на прага на гибелта. Те са родителите на Том и Елен, той - не постоянно удовлетворен от себе си диригент на оркестър, а тя – артистична, само че алкохолизирана жена, изкарваща прехраната си като дентален помощник. „ Филмът е за живеенето по време на умиране “ – по този начин Гласнер показа творбата си в Берлин. „ Историята е въодушевена от личния ми живот и по-специално от този на моите родители, които преди да си отидат дефинитивно, умираха години наред. Опитвам се да си отговоря на въпроса, по какъв начин и за какво не бях в положение да им оказа помощ. “ Разделен на обособени „ глави “, близо тричасовият филм храбро се хвърля в мъчителни откровения, по време на които излиза наяве, че децата са били недолюбвани от родителите си, заради което интимните им светове са белязани от безпорядък. Все отново, най-голямото страдалчество остава за създателя на музикалното произведение „ Умиране “, който с твърдоглавие и постоянно с смешен формализъм, провежда самоубийството си. Независимо от тежката си тематика, филмът утвърждава смисъла да се живее.
По-скромен като форма, само че надалеч не незанимателен в трактовката на предишното „ С обич, твоя Хилде “ на Андреас Дрезен е отдаден на наказаната на гибел през 1942 млада комунистка Хилде Копи. Не напълно осъзнато, а най-много поради любовта на живота си на име Ханс, тя застава на страната на младежката опозиция против нацизма. Последната обаче не стига по-далеч от тайното разпространение на листовки и опити за радиовръзки с Москва. Далеч от пропагандни внушения за активността на малко просъществувалото младежкото звено „ Червеният оркестър “, филмът демонстрира прочувствени моменти от пребиваването на Копи в пандиза, където тя ражда дете, само че не съумява да се избави от гилотината. В последна сметка, в съзнанието на феновете остава загатна за едно непознато от днешна позиция тогавашно младо потомство, пожертвало себе поради хубав, само че неосъществим идеализъм.
Определено впечатляващи, екзотичните акценти тази година се концентрират в няколко любопитни заглавия като: „ Черен чай “ на родения в Мавритания, само че живеещ във Франция Абдерахман Сисако („ Тимбукту “, 2014), „ Нуждата на пътешественика “ на южнокорейския занаятчия Хон Сан-су и „ Шамбала “ на Мин Бахадюр Бхам, мъдрец, антрополог и режисьор от Непал. Отказът на чернокожата Ая да се съгласи на брак с човек, който не обича, да напусне родната си страна (Бряг на слоновата кост), а оттова и континента Африка и да заживее в Китай, дават мотив на Абдерахман Сисако да обърне взор освен към философията на чайните церемонии, само че и към културните разлики на две прекомерно разнообразни раси. Ая се влюбва в женен китаец, който обаче с изключение на жена има и деца. Деликатно споделеният финес в връзките сред двамата е гарниран с реакциите на близките, в които има и консерватизъм, и расизъм, и носталгия към дома. Все отново, преобладаващата нотка на кино лентата „ Черен чай “ остава обвързвана с поклонението към достойната душа на африканската жена, успяваща да резервира себе си в комплицираната плетеница от културни разлики и чисто мъжките, пък били те и китайски, страхове.
От своя страна, превъзходната Изабел Юпер още веднъж е влезнала в изтънчения свят на майстора Хон Сан-су, този път като чужденка, може би от Франция, а може би не. Благодарение на един детски касетофон тя съумява да завоюва малко пари по време на неразбираемо по кое време почналото и още по-неясно, по кое време ще приключи нейно престояване в южнокорейски град. С две думи, тя дава уроци по френски език като в това време, в компанията на млад китайски студент и млечно оризово вино се пробва да проумее наличието на разпилените по градските стени поетични строфи. „ Нуждата на пътешественика “- красива поема за фланьорството без цвят и народност.
И най-накрая – предългият „ Шамбала “ не оставя спомен за доста кино, само че пък изсипва тонове етнография. Подозираната в невярност бременна Пема се пробва до потвърди на мъжа си своята непорочност, изминавайки километри из заснежените хималайски планини. Пунктуално обреден, и този филм издига женската мъдрост над мъжката недоверчивост. В този смисъл и тазгодишното „ Берлинале “ продължава да припомня, че днешното кино продължава да се занимава с най-много с реабилитацията на обществения и човешки статус на дамата.
Край.
Павлина Желева
създател: СЛАВА
...
Действието на първия филм се развива в днешни дни, а на втория - по време на нацисткото минало на Германия.
ВИЖ КАДРИ ОТ ФИЛМИТЕ ТУК
Дванадесет години след триумфа на кино лентата си „ Милост “, в който една жена несъзнателно блъска с кола младо момиче и се изтезава от опцията да не си признае прегрешението, роденият през 1965 в Хамбург Гласнер предлага нов групов портрет на семейство. Този път с тежко заболели родители и мъчно живеещи деца. Герд е обиден от бързо разрастваща се деменция, а брачната половинка му Лиси също е на прага на гибелта. Те са родителите на Том и Елен, той - не постоянно удовлетворен от себе си диригент на оркестър, а тя – артистична, само че алкохолизирана жена, изкарваща прехраната си като дентален помощник. „ Филмът е за живеенето по време на умиране “ – по този начин Гласнер показа творбата си в Берлин. „ Историята е въодушевена от личния ми живот и по-специално от този на моите родители, които преди да си отидат дефинитивно, умираха години наред. Опитвам се да си отговоря на въпроса, по какъв начин и за какво не бях в положение да им оказа помощ. “ Разделен на обособени „ глави “, близо тричасовият филм храбро се хвърля в мъчителни откровения, по време на които излиза наяве, че децата са били недолюбвани от родителите си, заради което интимните им светове са белязани от безпорядък. Все отново, най-голямото страдалчество остава за създателя на музикалното произведение „ Умиране “, който с твърдоглавие и постоянно с смешен формализъм, провежда самоубийството си. Независимо от тежката си тематика, филмът утвърждава смисъла да се живее.
По-скромен като форма, само че надалеч не незанимателен в трактовката на предишното „ С обич, твоя Хилде “ на Андреас Дрезен е отдаден на наказаната на гибел през 1942 млада комунистка Хилде Копи. Не напълно осъзнато, а най-много поради любовта на живота си на име Ханс, тя застава на страната на младежката опозиция против нацизма. Последната обаче не стига по-далеч от тайното разпространение на листовки и опити за радиовръзки с Москва. Далеч от пропагандни внушения за активността на малко просъществувалото младежкото звено „ Червеният оркестър “, филмът демонстрира прочувствени моменти от пребиваването на Копи в пандиза, където тя ражда дете, само че не съумява да се избави от гилотината. В последна сметка, в съзнанието на феновете остава загатна за едно непознато от днешна позиция тогавашно младо потомство, пожертвало себе поради хубав, само че неосъществим идеализъм.
Определено впечатляващи, екзотичните акценти тази година се концентрират в няколко любопитни заглавия като: „ Черен чай “ на родения в Мавритания, само че живеещ във Франция Абдерахман Сисако („ Тимбукту “, 2014), „ Нуждата на пътешественика “ на южнокорейския занаятчия Хон Сан-су и „ Шамбала “ на Мин Бахадюр Бхам, мъдрец, антрополог и режисьор от Непал. Отказът на чернокожата Ая да се съгласи на брак с човек, който не обича, да напусне родната си страна (Бряг на слоновата кост), а оттова и континента Африка и да заживее в Китай, дават мотив на Абдерахман Сисако да обърне взор освен към философията на чайните церемонии, само че и към културните разлики на две прекомерно разнообразни раси. Ая се влюбва в женен китаец, който обаче с изключение на жена има и деца. Деликатно споделеният финес в връзките сред двамата е гарниран с реакциите на близките, в които има и консерватизъм, и расизъм, и носталгия към дома. Все отново, преобладаващата нотка на кино лентата „ Черен чай “ остава обвързвана с поклонението към достойната душа на африканската жена, успяваща да резервира себе си в комплицираната плетеница от културни разлики и чисто мъжките, пък били те и китайски, страхове.
От своя страна, превъзходната Изабел Юпер още веднъж е влезнала в изтънчения свят на майстора Хон Сан-су, този път като чужденка, може би от Франция, а може би не. Благодарение на един детски касетофон тя съумява да завоюва малко пари по време на неразбираемо по кое време почналото и още по-неясно, по кое време ще приключи нейно престояване в южнокорейски град. С две думи, тя дава уроци по френски език като в това време, в компанията на млад китайски студент и млечно оризово вино се пробва да проумее наличието на разпилените по градските стени поетични строфи. „ Нуждата на пътешественика “- красива поема за фланьорството без цвят и народност.
И най-накрая – предългият „ Шамбала “ не оставя спомен за доста кино, само че пък изсипва тонове етнография. Подозираната в невярност бременна Пема се пробва до потвърди на мъжа си своята непорочност, изминавайки километри из заснежените хималайски планини. Пунктуално обреден, и този филм издига женската мъдрост над мъжката недоверчивост. В този смисъл и тазгодишното „ Берлинале “ продължава да припомня, че днешното кино продължава да се занимава с най-много с реабилитацията на обществения и човешки статус на дамата.
Край.
Павлина Желева
създател: СЛАВА
...
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ