Уж мислехме, че ще избягаме от тези жеги в планината,

Уж мислехме, че ще избягаме от тези жеги в планината, само че не знаеш за какъв мраз ставаше дума. Горе бяхме с одеяла, като се снимаше най-вече нощем. Беше доста занимателно.

– За какъв брой време се снима един филм?

– Двайсет и няколко дни. Отивахме за нощните фотоси към 7 ч вечерта и на сутринта се прибирахме.

– Много български филми се снимат в последно време, какъв е този взрив?

– Не съм забелязал да е огромен взривът. Просто доста филми, които са спечелили планове от НФЦ, бяха блокирани, дори има още. Там се съдят непрекъснато, не им отпускат пари.

– Трябва ли да се чака държавна дотация, с цел да се снима филм? Вие сте и продуцент, няма ли други способи?

– Задължително е страната да не абдикира от културата. Това е най-важното. За мен образованието и културата са двата съществени темела в една нация. Слава богу, на нас гръбнакът ни е духовното, което ни крепи. Иначе нещата не са доста розови.

Ние живеем в такова време – бурно, динамично, нервно. Ето по какъв начин хората излязоха на митинг за момичето от Стара Загора, прекипяло им е на всички.

– Одобрявате ли този митинг?

– Разбира се, че го утвърждавам, тъй като считам, че в действителност от доста години няма правдивост в България и ние някак си се оправяме, което не е редно. Не че по другите страни е малко по-различно. Подобно е, може да не са такива мащабите на абдикацията, само че неналичието на компетентност е повсеместна на всички места.

– Казвате, че не може без просвета. А за какво в Народния спектакъл не стопират да се карат и наскърбяват не изключително културно?

– Ето в този момент ти ми слагаш едни обувки, слагаш ми ските да се пусна по нанадолнището и да приказвам неща, които не ми е работа. Аз не съм част от трупата на Народния спектакъл и нямам право да вземам каквото и да е мнение

Този изрично вътрешен спор би трябвало да се реши вътре в границите на Народния спектакъл. Сега знайни, незнайни, разбиращи, неразбиращи, можещи, неможещи, всеки разяснява. Това е все едно ние с теб да седнем и да обсъждаме здравното обезпечаване в България, и по-специално качествата на някой водещ хирург. Това са неща, които аз не разбирам и не би трябвало да разясня.

Ако този спор е даже сред двама души, въпреки че не е по този начин, какво им пречи – на български приказват и двамата, да седнат и да се схванат. Единият ще отстъпи, другият – няма, съгласно образованието, културата им, интелектуалните им натрупвания, няма метод да не се схванат. Работят в една сфера най-малкото.

– Вие сте артист, по какъв начин въздейства сходно нещо на сътрудниците ви?

– Боли ме. Театърът е магично място, в което човек би трябвало да отиде, да се забавлява, да нахрани душата си, да се извисява, да се замисли, да се разтревожи, да емоционира. Но това е за публиката, за феновете. Не бива необятната публика да се занимава с другите неща.

– Как ще приключи този спор?

– С доста мъдрост, с доста успокоение и когато егото мине обратно. Егото е най-големият зложелател на индивида. Аз мога да разясня в моя си кръг, това, което аз върша. Не може просто тъй като те дават по малкия екран и тъй като си известен, да ръсиш отзиви за всевъзможни неща.

Защото политиците тъкмо това вършат и се провалят на всяка крачка, на всяко изречение. Срамувам се от нелепостите на некомпетентните политици, които приказват непрекъснато.

– Какво може да направи елементарният човек?

– Рецепти не мога да давам. Ако ме питаш аз по какъв начин се оправям, се пробвам да си подредя къщичката в най-личен проект. Първо от мен. Да се върна към остарялата ценностна система, към значимите неща в един човешки живот, а те са какво ще оставиш на хората към себе си, на тези, които ще дойдат след теб. Какво ще направиш за обществото, дали ще си почистиш градинката, дали ще си изметеш улицата. Всеки би трябвало да се огледа в себе си. Той не си е възпитал фамилията, не е възпитал себе си, тръгнал да възпитава всички останали.

Времето стана доста нервно, хората се нервират някой да им дава непрекъснато ум.

– Българските артисти като колегия рядко се изказвате по значими въпроси, които не засягат единствено културата, за разлика от сътрудниците ви в Съединени американски щати и Западна Европа. Защо е по този начин?

– Ние в нашата колегия сме свързани, един без различен не можем. Трябва да се почитаме, да се почитаме. Защото и сътрудника насреща майка го е раждала, и той има своето мнение, и той има какво да ти каже. Но когато един господства и се пробва да е над другия – отново се връщаме на егото, това пречи в връзката.

А за какво никой не се е изокал от сътрудниците? Просто тъй като времената не са такива, каквито са били преди години, когато е имало престижи, почитани поради своята подготвеност, харизма, персонални качества. Сега това е леко обратно. Ние не почитаме никого, не почитаме никого, нямаме изявени водачи, които да чуем по другите тематики.

– За политиците ли става въпрос, за актьорите или за всички?

– За всички. Не можем да отделяме актьорите от обществото като по-различни от лекарите, учителите, от футболистите и така нататък В спорта – нещо, което беше занемарено тотално през годините, сега берем такива триумфи на международно равнище, а никой не приказва за това. Микрофоните би трябвало да са ориентирани към младите – това е бъдещето. Националният тим по волейбол до 17 година вършат чудеса. И освен те.

– Защо е необходим положителният образец?

– Той въодушевява. Едно изявление с капитана на тима ще въодушеви още 20-30 деца, които ще станат волейболисти и ще са по-добри от тези батковци в този момент. Както и актьорите. Наскоро се срещнах с един сътрудник, на който съм бил ентусиазъм в миналото той да стане артист. Какво по-ценно от това? Това е заразното положително, тъй като не съм въодушевил някой апаш или нарушител, а човек, който се занимава с изкуство, да бъде на сцена. Така ще посеем положителното измежду младите, което е смисълът.

– Името Любо Нейков и заглавието “Стриптийзьори ” изпълниха залата на това зрелище още на премиерата на 7 юли. Защо се съгласихте да играете в него?

– Темата е за самотата и за отритнатите, безусловно забравени хора от обществото. Ние сме царе да си забравяме възрастните хора, които цялостен живот са давали на българската просвета и на нас. Толкова доста са дали! Във фоайето на “24 часа ” гледах фотосите и на Коко Азарян, и Радичков, и Валери Петров, които са ми дали толкоз доста. Ако ме гледаш в този момент като персона, като личност някаква, аз съм това посредством и на тези хора.

– Какво си спомняте съответно от някой от тях?

– Преди месец в Япония, не помня в кой град, отново се срещнах с оня мой японски прочут. Покани ме у дома си по остарял бит, само че виждам го, мръщи се на чашата с чай.

Това е “Японска история ” на Валери Петров. По памет изтъквам. Тези хора, оставили подобен отпечатък у мен, са неповторими. Трябва да имаме почитание към възрастните и обич към младите.

– Как се реализира това?

– С образование. Когато ти липсва, какво може да направиш, с изключение на просто да съжаляваш този човек, че този му живот не му е стигнал да се извиси духовно толкова доста.

– Дъщеря ви чете ли Радичков, Валери Петров? Подсказвате ли ѝ да ги чете?

– Естествено. Когато дори ѝ ги изиграваш, на нея ѝ става още по-интересно. От дребна се пробва и тя. Казваше ми: “Искам и аз по този начин чужд текст ”. “Ама това не е чужд текст за мене, тате ”, отговарях. Тя си мисли, че просто пипвам един текст и ѝ го изигравам. Така или другояче, ѝ става любопитно.

– Питам, тъй като в къщата, в която се слуша единствено чалга, няма по какъв начин детето да е чувало Бетховен примерно.

– А е хубаво да слушат и Бетховен. Нека да си слушат чалгата, ние не може да постановяваме усета. Но дано да знаят, че има и друго, и да го почитат.

– Стана въпрос за самотата в “Стриптийзьори ”, само че в действителност това е комедия.

– Това е един текст на Влади Априлов, който беше недопечен, само че в диалози с него ние, актьорите, малко го преработихме. Иначе в спектакъла сътрудниците се възползват от амнезията на моя воин – всякога да заплащам аз наема на хазяйката Конти със стриптийз

Въпреки всичко финалът, който ми хрумна – сякаш съвсем всички умират, само че след това като че ли всичко стартира изначало, всеки фен го чете по друг метод, което е най-гениалното нещо в театъра.

Като чух, че Влади е подготвен с тази пиеса, говорихме доста с Джуджи (Деляна Маринова – б.а.), която е продуцент. Обадих се на Ненчо, той сподели, че е свободен и може. Голямо развлечение е с тези хора на сцената – и с Краси Демирева, която играе сеньора Конти, и с Васил Грънчаров – Грънци, една млада олимпийска вяра от Сатиричния спектакъл. Гледах го в едно зрелище на Сатирата – толкоз е натурален, толкоз комичен. Тогава си го набелязах и е огромно чудо с тези хора да пътуваш и да играеш. На 10 септември се връщаме с представлението в “Театро оттук канала ” в София.

– Къде пътувате?

– Играхме го в Козлодуй, в този момент предстоят Стара Загора, Бургас, Варна, имаме стратегия до есента следващата година.

– Тежък наподобява животът на пътуващия актьор, по този начин ли е?

– Той освен наподобява, в действителност е тежък. Навремето моят професор ми споделяше, че трудът на артиста е бил в една категория с труда на миньора – тежък психофизически труд.

– С Влади Априлов пътувахте и в чужбина с зрелище особено за българите там. Как ви посрещаха?

– Спектакълът се споделя “Стани, левент балкански ” и е предопределен за българската диаспора в чужбина. От есента продължаваме и с него. Играем го в изумителни градчета, за които в никакъв случай преди не съм чувал – в Германия, Англия, Испания, бяхме в Кипър, Малта.

Представлението е час и 40 минути, а след него още час и 40 минути даваме подписи и се снимаме с хората. След това сядаме на едни хубави софри, където с доста огромна част от тези хора си поддържаме връзка. До мен на масата седеше един господин – 40 плюс годишен, който сподели, че той прави самолетите на “Луфтханза ”, които ще летят след 10 години – самолетен инженер. Казах му: “Върни се в България да правиш самолети тука ”. Той се разсмя, а аз му описах по какъв начин в България до Втората международна война е имало три заводи за произвеждане на самолети. Не беше чувал.

Впрочем доста хора са напът да се върнат в България, откакто толкоз доста бягаха на открито през 90-те години. Разказват ми къде са си купили къща или по какъв начин стягат жилището си. И като се върнат, на тях им прави усещане, че много години са живели в правови страни, а тук не е тъкмо по този начин. Те освен ще излязат на улицата, а ще извърнат мача.

– Имате ли познати, които към този момент са се върнали?

– Имам, предходната вечер бях с тях. Сигурно ще се разпознаят в изявлението. Били са в Канада дълги години, в този момент завършват със страната и се връщат вечно.

– Каква е повода?

– Условията на живота. Камъкът си тежи на мястото. Може доста да сме недоволни от българската аудитория или от българите, само че аз ги одобрявам и обичам, тъй като са крайни и цветни. Като видиш една баба да те посрещне на село и ти каже: “Добър ден, гладен ли си, сине ” – какво по-хубаво от това. Направо ми се пълнят очите със сълзи. В планината няма да срещнеш човек, който да не те поздрави. Това са българите, това е пословичното българско гостолюбие и тази добрина. Иде ми да вървя по къщята и един по един да ги прегръщам и да им демонстрирам своето почитание.

Имаше едно момиче, което, минавайки, видях, че боядисва една железна ограда. Отидох единствено да я поздравя и да ѝ благодаря за това, което прави. “Ама това тука ще бъде… ”, стартира тя. “Не ме интересува какво ще бъде, самият факт, че си взела четката в тази горещина и боядисваш, гледаш да допринесеш да е малко по-красиво, малко по-готино ”, споделих ѝ. Иначе сме царе да сме неприятни, доста го умеем.

– А “Комиците ” ще се върнат ли на дребния екран? Защо към този момент ги няма?

– Не е въпрос към нас. Ние сме подготвени, когато малките екрани пожелаят нещо сходно, само че да бъде, в случай че може, някак си почтително. Не може да приказваме за 10-12 бройки и по какъв начин до края на годината нямаш право да снимаш на никое място на друго място. Противоконституционно е да ти забранят да работиш. Да подписваш малоумни контракти, а на всичкото от горната страна заплащането е унизително. Защо да се хващаме на това хоро?

Не може и не желая да си заплащам, с цел да работя и да се блъскам, единствено и единствено да съм по малкия екран

Не ми е належащо. Никога не съм си мечтал и в никакъв случай не съм желал това. Други неща са ми по-важни – да умея да развличам хората против себе си и аз да се развличам.

Дори ми е леко обидно да съм на една платформа със знайни и незнайни хора, които заслужават и не заслужават. По малкия екран дават всичко и всевъзможни хора. Не е там моето място.

– Снимате ли сериал?

– Започнахме един план, който го стопираха, само че е доста сладостен и е политическа ирония. Точно в този момент му беше времето след толкоз избори, избори, избори. Сериалът стартира по какъв начин пристигна време да сложим край и на този парламент. Но не пожелаха. Политиците не желаят да има шут, който да обира отрицателната сила. Но те не са от най-мъдрите сега. Това, което най ме тормози, е, че нямат никакво възприятие за комизъм, подигравка и самоирония. Прави ми усещане, че са толкоз докачливи, егоцентрични. Тук-таме ръководителят на Народното събрание демонстрира малко възприятие за комизъм, което доста ми харесва, поздравявам с две ръце. Иначе се взимаш по този начин на съществено, че отблъскваш.

– Как въздейства политическият живот върху актьорите и върху културата въобще?

– Най-обидното е, че няма тактика, няма държавна политическа мисъл за бъдещето – т.е. след 5, 10 години какво си представяме, че желаеме да ни се случи в културата.

За мен културата и образованието е едно и от най-ранна детска възраст би трябвало да възпитаваш с творбите, които са ни доста значими, а не Радичков и Валери Петров да отпадат всяка година от учебниците. Сега всеки преподавател написа някакъв учебник и децата не знаят какво учат. И на всичкото от горната страна аз, като хвана учебника, не мога да оказа помощ на моето дете, тъй като не знам защо приказват в тези учебници.

Седим и гледаме църквата дали да се споделя “Св. Александър Невски ”, или да върнем “Св. св. Кирил и Методий ”. Това не е толкоз значимо. Погледни каква черква са построили хората от поколенията преди нас, с цел да ѝ се радват нашите деца и внуци. А ние какво ще им оставим? Такава катедрала можем ли отново да построим? Кой мост построихме ние, коя огромна черква? Ние умираме да разрушаваме църквите в себе си. Не е редно.

– Знам, че не сте финансист, само че пък бюджетът за просвета е нещо, което ви визира. Той обаче е понижен, задоволителни ли са 0,4%?

– От 0,6 в този момент одобриха да е 0,4%, следващата година ще е 0,3, 0,2, 0,0 – зануляваме се безусловно в културата, тъй като няма отношение. Нещо като се счупи, даже и да го залепим, няма да е същото.

Сега вярата ми е в младите да имат потребността да учат “Аз съм българче ” и то да остане татуирано в сърцата им, не по ръцете им, да имат обща просвета и да се усещат българчета. И да не ги е позор. Защото знаеш ли какво чух от едни другари? Техен родственик се показва в банката в Испания като македонец. “Като кажа, че съм българин, ме гледат неприятно. Като кажа, че съм македонец, най-малко нямат никакво отношение ”, обяснил им той.

Много ме заболя. Не желая това потомство – най-малките, да се срамят, че са българи. Имаме най-стария град в Европа – Провадия, най-старото обработено злато, дали сме книжовност на цяла Европа и да се срамим. Откъде накъде?

24chasa.bg