Уилям Уортън е американски писател, роден на 7 ноември през

Уилям Уортън е американски публицист, роден на 7 ноември през 1925 година във Филаделфия, и е един от създателите, които постоянно усърдно са криели и пазили в загадка персоналния си живот и биография. Първият си разказ " Пилето " разгласява през 1978 година. С него жъне огромен триумф, изключително откакто книгата е филмирана от режисьора Алън Паркър с присъединяване на Никълъс Кейдж в основната роля. Публикува още 8 романа, два от които също филмирани след това.

Има птичи пътища,
а дири по небето няма;
нещо е живяло, отминало,
оставяйки ни нещо.

Канарчетата тъкмо за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в кафези, тъй като пеят хубаво, а след това те пеят, тъй като са затворени в кафези. Започвам да се запитвам коя е онази човешка активност, която дава отговор на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, тъй като имаме дарба да мислим, а в този момент би трябвало да мислим, тъй като сме хванати в личната си клетка. Убеден съм, че към момента някъде съществува един същински свят, въпросът е единствено по какъв начин да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкоз доста, в случай че им се даде опция да живеят навън и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да схвана.

Не бива да слушаш.
За да чуеш нещо, не трябва да слушаш.
За да видиш нещо, не трябва да гледаш.
За да схванеш нещо, не трябва да мислиш.
За да кажеш нещо, не трябва да слушаш.

Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с друга мощ.

Никой не знае повече от това, което се позволява да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне.

В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение; придвижване към нуждата.

Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание единствено, не умеене. Птицата познава простора без познание.

Искам да помисля за реализирането на това, което зная и не мога да задържа в себе си. Нещо ме притегля надолу. Земята в мен е мощна. Носеният от вятъра прахуляк е в костите ми.

Всичко, което съдържа живот, пораства нагоре, само че не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, само че единствено подхранват безкрайната робия на земята. Растежът самичък по себе си е неправилен.

Като го анализираш, всяко значимо нещо става нищожно — както животът наподобява нищо пред гибелта. Умението се унищожава, не, стерилизира се от мисленето; дестилира се в знание. Да мислиш, то е да превърнеш умеенето в знание.

Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира изпод. Живееш във всеобемния въздух; към теб единствено въздух, никаква опора не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, с цел да останеш самичък във въздуха, жив.

Без да разсъждава, птицата незабавно отхвърля всичко единствено с един безусилен мах на крилата. Заслужава си да пожертвуваш всичко, с цел да постигнеш това.

Ако мога да се доближа до птиците и да изпитам тяхната наслада, това ще бъде съвсем задоволително. Ако мога да виждам птиците по този начин, както виждам един филм, и да вникна в тяхната същина, тогава ще съм постигнал нещо. Ако мога да се сближа с птицата като другар, да я проследявам по какъв начин лети и да дочувам какво мисли, тогава в прочут смисъл и аз ще Летя.

Човек е напуснал водата. Въздухът е неговата естествена среда. И въпреки че сме принудени да се движим в най-долния му пласт, ние живеем във въздуха. Връщане обратно няма. Живеем в ерата на млекопитаещите и птиците.

Сто милиарда птици, петдесет на всеки човек. И това не прави усещане никому! Живеем в тинята на безкрайността и няма кой да възроптае, Как ли наподобява нашето иго в очите на птиците, чиято среда няма граници?

Състезателните игри сме ги измислили, с цел да забравим, че сме не запомнили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо поради самото него.

Най-сигурният метод да загубиш е да се насилваш да победиш.

Изглежда, съм се изграждал най-много с оглед да удрям татко си; освен в смисъл да мога да го бия, само че и да реализира освен това от него. И за това станах като него. Ставаме като тези, които желаеме да надмогнем. Нещо като канибалите, които ядат от падналия зложелател, с цел да добият неговото геройство. Щура работа!

Пол, възраст, раса, всички тия нелепости разделят хората един от различен. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, след това се чувстваш още по-самотен.

Трябва да привикна със страха, да пребивавам с него. Той е нещо вродено и няма никакъв смисъл да се бориш против него. Да не е страхът, в никакъв случай не можем да бъдем преуспяващи животни. Човек няма за какво да се срами от страха. Подобно на играта и болката, той е нещо естествено, нещо належащо. Трябва да привикна с него.

Може би от време на време е най-добре да си кьорав, с цел да виждаш нещата такива каквито са, и да не си омаян от метода, по който наподобяват.

Докъде ли не стигат хората в устрема да си осмислят някак живота.

Всичко е измислено авансово. Ще те завинтят, където би трябвало, преди да се усетиш.

Снимки: Radaris, Eleventh Stack - WordPress.com