Учените, които днес изучават Марс, са се сблъскали с много

Учените, които през днешния ден учат Марс, са се сблъскали с доста сериозен теоретичен проблем – не могат да обяснят за какво преди време планетата е била топла и е поддържала вода в течно агрегатно положение.

Има доста доказателства, че в далечното минало на Марс е имало реки, потоци, езера и може би даже морета и океани. Проблемът е, че античното слънце е давало една трета по-малко топлота спрямо днешно време. Как Марс е успявал да задържи и дребното постъпващо количество топлота?

Водещата доктрина е, че в далечното минало атмосферата е била формирана от компактен пласт въглероден диоксид, който е играел ролята на парниково “одеало ”.

Но в случай че това е по този начин, къде са карбонатите?

Ако фактически Марс е бил топъл и на повърхността му е имало вода, а марсианската атмосфера е била формирана главно от въглероден диоксид, чака се въглеродният диоксид да е взаимодействал с позитивно заредените йони (напр.  Mg2+, Fe2+) и по този начин е трябвало да се образуват карбонатни минерали. Изследванията демонстрират, че тези йони са били налични.

Но марсоходът “Кюриосити ” не е съумял да открие карбонати във всички изучавани до този миг скали, които се асоциират с речните дъна, от момента на кацането си през 2012 година до ден сегашен.

“Ние сме мощно изумени от отсъствието на карбонатни минерали в седиментните скали, изучавани от марсохода ”, оповестява Томас Бристоу от центъра на НАСА Еймс.

На процедура отсъствието на карбонатни минерали би следвало да е индикатор, че античната марсианска атмосфера (отпреди 3.5 милиарда години) не е имала значително количество въглероден диоксид.

“Би било мъчно да се получи течна вода даже в случай че имаше стотици пъти повече въглероден диоксид в атмосферата, в сравнение с минералните доказателства в скалите ни демонстрират ”, безапелационен е Бристоу. Ученият работи по инструмента CheMin на “Кюриосити ” и е водещ създател на новата научна публикация, оповестена в сп. Proceedings of the National Academy of Science.

Ако водата на Марс в един миг е станала кисела, тя би била в положение да разтвори карбонатите. Но другите минералогични находки от “Кюриосити ” демонстрират, че такова нещо не се е случило – има минерали като магнетит, като глини, които разкриват, че на Марс изискванията не са били кисели.

Научният абсурд почнал да тормози учените още преди години – а точно, че постъпващата сила от античното Слънце на Марс и атмосферната завивка не са задоволителни, с цел да се изясни това обилие от пресъхнали речни корита и езера. Да, съотношенията на изотопите в актуалната марсианска атмосфера в действителност демонстрират, че в предишното тя е била доста по-плътна от днешната. И все пак теоретичните модели на античния марсиански климат не са в положение да възпроизведат изискванията, които са нужни за поддържането на течна вода на повърхността на Марс в продължение на милиони години. Има един-единствен сполучлив модел – той включва съществуването на плътна въгледвуокисна атмосфера, която обаче съдържа и молекулен водород. Остава неразбираемо обаче по какъв начин може да се получи такава атмосфера и по какъв начин Марс е успявал да я задържи.

Но даже още преди марсоходът “Кюриосити ” да кацне на Марс, учените са употребявали през последните две десетилетия спектрометри, инсталирани на орбитални апарати, с цел да търсят карбонати на Марс – симптом, че плътната антична атмосфера на Марс е била богата на въглероден диоксид.

Когато Марс бива проучен единствено от орбита, човек може да избяга от парадокса. “Можем да се махнем от усложнението като кажем, че карбонатите може би към момента са там, само че са затрупани от прахуляк, или са заровени, или просто не ги търсим на точното място ”, споделя Бристоу. Резултатите от марсохода “Кюриосити ” обаче задълбочават следения абсурд. “За пръв път търсихме карбонати в канара, за която знаем, че се е образувала от намиращите се под вода седименти ”.

“Анализът съответствува с теоретични модели, съгласно които повърхността на Марс, даже и преди толкоз доста време, не е била топла, с цел да поддържа вода в течно положение ”, оповестява Робърт Хабърл, един от съавторите на новата научна публикация и климатолог в центъра Еймс на НАСА. “Това е в действителност пъзел за мен ”.

Учените се чудят по какъв начин да излязат от алтернативата. “Някои си мислят, че евентуално езерото не е представлявало отворена конструкция от течна вода. Вероятно е било течност, покрита от лед ”,  разсъждава Хабърл. “Пак биха се получили седименти, които да се натрупат в коритото, в случай че ледът не е бил прекомерно компактен ”.

Но и това съмнение може би е неправдоподобно. Езерата, покрити с лед, водят до образуването на огромни и дълбоки пукнатини, наречени ледени клинове, които са вградени в меките седименти. Няма признаци за такива формирания в кратера Гейл, където работи “Кюриосити ”.

Засега загадката стои неразгадана. Марсоходът “Кюриосити ”, както и останалите задачи на НАСА и други страни, не престават да учат Червената планета. Надяваме се да се откри пояснение на този забавен абсурд.

Инфо: НАСА