Без чувства. Без обещания. Без лъжливото “завинаги”…
Тя ме харесваше. Никога не изиска повече от това, което можех да й дам. Вечер беше моя. Не доста рядко, не прекомерно постоянно. Най-вече във вторник. Имах я, а след това се отпускаше на гърдите ми и се заслушваше в ударите на сърцето ми.
А когато заспивах, тя си тръгваше. Незабележимо. На пръсти . И краткотрайно. До идващия вторник.
Не оставяше и косъм на възглавницата. Нищо, което да припомня, че е била тук.
Беше влюбена . Показа ми го доста пъти. Но не изиска връзка. Знаеше, че не съм гот
И за по-интересно.
Целуваше ме. Целуваше ме доста. Другите не правеха по този начин. Отиваха си незабавно щом се облекат.
Искаха да се забележим отново. Оставяха ми нещо за спомен. Тя си тръгваше без да каже нито дума. Без да желае нищо . Без да дава нищо. Без да се обажда отново.
Започнах да се влюбвам. В парфюма й. В погледа. В усмивката. В смс-ите без отговор. И когато бях сигурен, че съм влюбен, нея към този момент я нямаше.
Тръгна си ненадейно. Никак краткотрайно. Завинаги. С нов номер .
А аз към момента я очаквам. И към този момент освен във вторник…
Неизвестен създател
