Тарзан и Джейни през Тоскана до Пъстрово
Тя е посветила 24 години от живота си на Варненския археологически музей, до момента в който в един миг не взема решение да направи внезапен завой в живота си. Заедно с обичания мъж Мариана Дончева отпътува за Тоскана, където живеят и работят 10 години в огромно имение. После се връщат в България, притеглени от една розова къща в старозагорското село Пъстрово, където основават своя парадайс.
„ Да напуснеш града и уредения си живот и да започнеш всичко изначало на село измежду природата – сходно решение нормално е отговор на едно непреодолимо предпочитание на душата да се изяви по различен метод, да изпита нещо ново и друго – споделя Мариана Дончева. – Това са едни избори, които са доста дълбоки и доста персонални, макар че на някого могат да наподобяват прагматични. Но в тях нормално има доста бездънен повод. При мен беше по този начин. “
Мариана е родена в Сливен, приключва френска гимназия. Отдават й се езиците, приказва съветски, френски, италиански и британски.
Голямото й предпочитание е да следва история на изкуството
само че по времето, когато приключва гимназията, „ нещата не се случват толкоз елементарно “. Убеждават я да следва нещо друго и тя приключва история, с концепцията да се занимава с археология. След завършването има шанса да попадне в екипа на Варненския археологически музей, където работи 24 години. Изминава пътя от екскурзовод до заместник-директор. Казва, че е имала извънредно забавна и задоволяваща кариера, незабравим път на израстване, който и до момента си спомня с огромна наслада. Специализира в Монпелие и Бордо във Франция по какъв начин се вършат изложения, експозиции в музеи, по какъв метод научното изобретение стига до публиката.
„ Езиците, които знаех, помогнаха да се специализирам в организацията на изложения, да контактувам с доста хора и когато се завърнах, бях в основата на всички огромни изложения на Варненския Археологически музей “, споделя Мариана. Тя работи и на разкопките на Варненския халколитен некропол – едно от чудесата на археологията на XX век, с най-старото злато в света. Свидетел е на разкриването на огромните златни гробове в некропола. Участва и в план с френски сътрудници за изследване на античния град Бижони Карвуна – едно от античните имена на Каварна, опустошен през античността от земетресение.
След 24 години обаче, изцяло отдадени на археологията и музея, Мариана
претърпява персонална еволюция
Една книга й оставя мощен белег – „ Звънящите кедри на Русия “ от Владимир Мегре. „ Тя ми повлия толкоз мощно, че някак ми пренареди света. Просто видях, че този свят все по-малко ме удовлетворява. Явно по този начин сме устроени – да търсим провокациите. Рутината ме убива, не мога да пребивавам по този начин. Усетих, че желая да си имам единствено мое си място за живеене, то да е измежду природата и дружно с обичания човек. “
В един доста под напрежение интервал от живота си, когато едвам свързва двата края, макар че е зарината от работа, Мариана прави два съществени избора в живота си – да напусне музея и да замине за Италия с мъжа на живота си, който посочва единствено с името Миро. „ Той работеше в атомната централа в Козлодуй, а аз – във Варна – смее се Мариана. – Но животът е събирач – среща несрещаеми хора. Искаше си кураж да го създадем – той да напусне атомната централа, където хората си потеглят единствено при пенсия, а аз – построена кариера в музея. И двамата имахме по един несполучлив брак зад тила си и да, колкото и мощно да звучи, това е мъжът на живота ми. “
Тя провежда последната галерия на музея в Париж в чест на приемането ни в европейската общественост през 2007 година Оттам непосредствено отпътува за Италия, където двамата с Миро вземат сантименталното решение
да стартират отначало от нулата
„ В Тоскана живеехме като Тарзан и Джейни в едно голямо имение от 30 хектара с гори, река, полета, със остаряла тосканска съща. Беше тъкмо по средата сред Флоренция и Рим до един курортен град със световноизвестни минерални извори – Сатурния. Придвижвахме се със остарял джип. Собственикът, римски проектант, просто се влюби в нас и се сприятелихме. “
Архитектът желае да направи нещо с прелестната къща и място и тримата вършат план за преобразуването на имението в място за екологичен туризъм. „ За притежателя ние бяхме точните хора – аз с моите езици и опита ми за работа с хора, а пък на Миро няма нещо, което да му се опре “, споделя Мариана.
За „ Тарзан и Джейни “ десетте години в имението изминават в доста труд, само че и доста ентусиазъм, до момента в който се построи структурата и се пусне в употреба на петата година. После я ръководят. „ Беше в действителност прелестен интервал. Там се научих да пребивавам с природата. Да приема, че има в близост змии, гущери и всевъзможни други гадинки, и да престана да се опасявам от тях. Да се науча по какъв начин се садят градини, по какъв начин се отглеждат зеленчуци“, споделя Мариана.
Тези огромни имения са едни мини резервати, в които си има всичко и животът си е див, изяснява тя. Както къщите са с безусловно всевъзможни улеснения и разкош, дори и с два басейна, по този начин единствено на 10 метра отвън тях към този момент си в дивото. Най-близкият ти комшия е на километър. Като падне нощта и излезеш отвън къщата, се потапяш в мрачевина, в море от светулки и щурци. „ Научих се да пребивавам измежду природата и видях, че това, за което от дълго време си мечтаех, е реализуемо с моите две ръце. Е, не беше всичко романтика, имаше и проблеми. Но когато живееш с възприятието, че имаш задача – един мощен повод и увереност, че би трябвало да направиш нещо – тогава компликациите, болките, заболяванията – всичко се преодолява. “
Розовата къща на хълма
В един миг Мариана и Миро вземат решение да си потърсят свое местенце на наша си земя. Докато още са в Италия, към година преглеждат какви ли не парцели в интернет, до момента в който не попадат на розова къща. Тя се намира в малко селце – Пъстрово, Старозагорско, в подножието на Сърнена гора, сред Стара Загора и Чирпан. Пращат децата си да огледат розовата къща на техните фантазии. Обаждат им се и споделят: „ Давате, купувайте, мястото е ужасно “.
„ Тази къща напряко ни дръпна. Искахме я да бъде на края на селото, на рид и беше тъкмо такава. Искахме да заживеем в нея незабавно, тъй като бяхме наясно, че в град не можем да се върнем повече, след 10 години живот на воля в имението. Като си идвахме в България, едвам изтрайвахме да се завираме с децата в жилища. Градът стартира доста крепко да ни задушава. Върнахме се с желанието да създадем нещо ново, нещо наше си, а не да управляваме парцел, който не ни принадлежи. Изтраяхме още 1-2 години, с цел да съберем пари, тъй като си искаше главен ремонт, и побягнахме като отвързани за Пъстрово. Сега, 3 години по-късно, демонстрирам фотоси на приятелите си във фейсбук да видят в какво се трансформира малко по малко един двор от 2 декара, с пуста жълта градина преди този момент. “
Мариана и Миро си идват от имението със познания по какъв начин се гледа градина по друг, „ безмотичен “ метод. „ Местните споделят – нелепости, по какъв начин може да гледате градина, без да копаете “. Може и по този начин – с пермакултура. Това е резистентен дълготраен метод на земеделие, който доста ни пасна, също така е доста работоспестяващ. В началото и ние се чудехме по какъв начин по този начин няма да орем, да копаем, и че не е наложително всичко да е по конец. Нашата градина е мека, зелена, сред доматите цъфтят цветя. Увеличаваме биоразнообразието в нея, само че и все по-често поглеждаме към хълма, който е много оскъден. Ще го подхващаме и него, ще залесяваме, към този момент имаме много фиданки за наесен. “
Живот на село
Пъстрово малко по малко стартира да се оживява. Все повече хора си купуват къщи и прекарват от ден на ден време там. След като към този момент има добър интернет, могат да си работят в Пъстрово. Има юристи, художник, публицист. Това селце преди е било потънало в рози, а на 2 км от него се намира една от най-големите розоварни на Балканския полуостров. Там са се дестилирали непрекъснато рози, лавандула, мента, салвия, маточина. После розоварната е разграбена и в този момент работи на доста дребен потенциал. Когато идват в Пъстрово, Мариана и Миро работят 2 години в розоварната. После той си намира работа в Стара Загора, а тя се заема най-сетне с нещата, които обича да прави.
„ Какво върша ли? Каквото дамите преди време – оплитам, шия, подготвям спиртни и маслени извлеци от билки за домакински козметичен сапун, мехлеми и кремчета “, изяснява Мариана. Най-много плете одеала и наметки от дебела вълна. Предлага ги за продажба в огромен знаменит онлайн портал. Голямата й пристрастеност обаче е изобретателното преработване. С техниката пачуърк („ на части “) създава от остарели вълнени и памучни пуловери одеала, покривки, възглавници, килимчета. „ Във всяка къща се натрупа толкоз доста текстил, жалост ти е да изхвърлиш качествени, само че излезли от приложимост блузи и пуловери. Задръстваме си домовете, а от тях може да се създадат красиви и забавни ексцентрични неща. Моите приятелки, откогато схванаха за заниманието ми, постоянно си разчистват къщите и носят пуловери при мен “, смее се Мариана.
Двамата с Миро обичат и да рециклират дърво. Една мебел може да се трансформира в друга мебел, или със специфичната техника декупаж да се направи нещо неповторимо, споделя Мариана.
Археологията не й липсва: „ Когато си потегли от нещо, не се обръщам обратно, не ме тегли, очевидно интервалът е изживян. Не скърбя и за Тоскана, въпреки че обожавах това място, нито че си дойдохме и почнахме от нула. Много се нервирам, когато всякакви хора плюят, че нищо не става от тая страна и би трябвало на открито да се осъществяваме. Не е правилно. Тук също може да се направи всичко. Нашите спестени от Италия пари ни стигнаха тъкмо за 4 месеца. Бяхме посред село, на нула, наникъде, без връзки, никого не познавахме. Но нещата се случват все пак “.
„ Да напуснеш града и уредения си живот и да започнеш всичко изначало на село измежду природата – сходно решение нормално е отговор на едно непреодолимо предпочитание на душата да се изяви по различен метод, да изпита нещо ново и друго – споделя Мариана Дончева. – Това са едни избори, които са доста дълбоки и доста персонални, макар че на някого могат да наподобяват прагматични. Но в тях нормално има доста бездънен повод. При мен беше по този начин. “
Мариана е родена в Сливен, приключва френска гимназия. Отдават й се езиците, приказва съветски, френски, италиански и британски.
Голямото й предпочитание е да следва история на изкуството
само че по времето, когато приключва гимназията, „ нещата не се случват толкоз елементарно “. Убеждават я да следва нещо друго и тя приключва история, с концепцията да се занимава с археология. След завършването има шанса да попадне в екипа на Варненския археологически музей, където работи 24 години. Изминава пътя от екскурзовод до заместник-директор. Казва, че е имала извънредно забавна и задоволяваща кариера, незабравим път на израстване, който и до момента си спомня с огромна наслада. Специализира в Монпелие и Бордо във Франция по какъв начин се вършат изложения, експозиции в музеи, по какъв метод научното изобретение стига до публиката.
„ Езиците, които знаех, помогнаха да се специализирам в организацията на изложения, да контактувам с доста хора и когато се завърнах, бях в основата на всички огромни изложения на Варненския Археологически музей “, споделя Мариана. Тя работи и на разкопките на Варненския халколитен некропол – едно от чудесата на археологията на XX век, с най-старото злато в света. Свидетел е на разкриването на огромните златни гробове в некропола. Участва и в план с френски сътрудници за изследване на античния град Бижони Карвуна – едно от античните имена на Каварна, опустошен през античността от земетресение.
След 24 години обаче, изцяло отдадени на археологията и музея, Мариана
претърпява персонална еволюция
Една книга й оставя мощен белег – „ Звънящите кедри на Русия “ от Владимир Мегре. „ Тя ми повлия толкоз мощно, че някак ми пренареди света. Просто видях, че този свят все по-малко ме удовлетворява. Явно по този начин сме устроени – да търсим провокациите. Рутината ме убива, не мога да пребивавам по този начин. Усетих, че желая да си имам единствено мое си място за живеене, то да е измежду природата и дружно с обичания човек. “
В един доста под напрежение интервал от живота си, когато едвам свързва двата края, макар че е зарината от работа, Мариана прави два съществени избора в живота си – да напусне музея и да замине за Италия с мъжа на живота си, който посочва единствено с името Миро. „ Той работеше в атомната централа в Козлодуй, а аз – във Варна – смее се Мариана. – Но животът е събирач – среща несрещаеми хора. Искаше си кураж да го създадем – той да напусне атомната централа, където хората си потеглят единствено при пенсия, а аз – построена кариера в музея. И двамата имахме по един несполучлив брак зад тила си и да, колкото и мощно да звучи, това е мъжът на живота ми. “
Тя провежда последната галерия на музея в Париж в чест на приемането ни в европейската общественост през 2007 година Оттам непосредствено отпътува за Италия, където двамата с Миро вземат сантименталното решение
да стартират отначало от нулата
„ В Тоскана живеехме като Тарзан и Джейни в едно голямо имение от 30 хектара с гори, река, полета, със остаряла тосканска съща. Беше тъкмо по средата сред Флоренция и Рим до един курортен град със световноизвестни минерални извори – Сатурния. Придвижвахме се със остарял джип. Собственикът, римски проектант, просто се влюби в нас и се сприятелихме. “
Архитектът желае да направи нещо с прелестната къща и място и тримата вършат план за преобразуването на имението в място за екологичен туризъм. „ За притежателя ние бяхме точните хора – аз с моите езици и опита ми за работа с хора, а пък на Миро няма нещо, което да му се опре “, споделя Мариана.
За „ Тарзан и Джейни “ десетте години в имението изминават в доста труд, само че и доста ентусиазъм, до момента в който се построи структурата и се пусне в употреба на петата година. После я ръководят. „ Беше в действителност прелестен интервал. Там се научих да пребивавам с природата. Да приема, че има в близост змии, гущери и всевъзможни други гадинки, и да престана да се опасявам от тях. Да се науча по какъв начин се садят градини, по какъв начин се отглеждат зеленчуци“, споделя Мариана.
Тези огромни имения са едни мини резервати, в които си има всичко и животът си е див, изяснява тя. Както къщите са с безусловно всевъзможни улеснения и разкош, дори и с два басейна, по този начин единствено на 10 метра отвън тях към този момент си в дивото. Най-близкият ти комшия е на километър. Като падне нощта и излезеш отвън къщата, се потапяш в мрачевина, в море от светулки и щурци. „ Научих се да пребивавам измежду природата и видях, че това, за което от дълго време си мечтаех, е реализуемо с моите две ръце. Е, не беше всичко романтика, имаше и проблеми. Но когато живееш с възприятието, че имаш задача – един мощен повод и увереност, че би трябвало да направиш нещо – тогава компликациите, болките, заболяванията – всичко се преодолява. “
Розовата къща на хълма
В един миг Мариана и Миро вземат решение да си потърсят свое местенце на наша си земя. Докато още са в Италия, към година преглеждат какви ли не парцели в интернет, до момента в който не попадат на розова къща. Тя се намира в малко селце – Пъстрово, Старозагорско, в подножието на Сърнена гора, сред Стара Загора и Чирпан. Пращат децата си да огледат розовата къща на техните фантазии. Обаждат им се и споделят: „ Давате, купувайте, мястото е ужасно “.
„ Тази къща напряко ни дръпна. Искахме я да бъде на края на селото, на рид и беше тъкмо такава. Искахме да заживеем в нея незабавно, тъй като бяхме наясно, че в град не можем да се върнем повече, след 10 години живот на воля в имението. Като си идвахме в България, едвам изтрайвахме да се завираме с децата в жилища. Градът стартира доста крепко да ни задушава. Върнахме се с желанието да създадем нещо ново, нещо наше си, а не да управляваме парцел, който не ни принадлежи. Изтраяхме още 1-2 години, с цел да съберем пари, тъй като си искаше главен ремонт, и побягнахме като отвързани за Пъстрово. Сега, 3 години по-късно, демонстрирам фотоси на приятелите си във фейсбук да видят в какво се трансформира малко по малко един двор от 2 декара, с пуста жълта градина преди този момент. “
Мариана и Миро си идват от имението със познания по какъв начин се гледа градина по друг, „ безмотичен “ метод. „ Местните споделят – нелепости, по какъв начин може да гледате градина, без да копаете “. Може и по този начин – с пермакултура. Това е резистентен дълготраен метод на земеделие, който доста ни пасна, също така е доста работоспестяващ. В началото и ние се чудехме по какъв начин по този начин няма да орем, да копаем, и че не е наложително всичко да е по конец. Нашата градина е мека, зелена, сред доматите цъфтят цветя. Увеличаваме биоразнообразието в нея, само че и все по-често поглеждаме към хълма, който е много оскъден. Ще го подхващаме и него, ще залесяваме, към този момент имаме много фиданки за наесен. “
Живот на село
Пъстрово малко по малко стартира да се оживява. Все повече хора си купуват къщи и прекарват от ден на ден време там. След като към този момент има добър интернет, могат да си работят в Пъстрово. Има юристи, художник, публицист. Това селце преди е било потънало в рози, а на 2 км от него се намира една от най-големите розоварни на Балканския полуостров. Там са се дестилирали непрекъснато рози, лавандула, мента, салвия, маточина. После розоварната е разграбена и в този момент работи на доста дребен потенциал. Когато идват в Пъстрово, Мариана и Миро работят 2 години в розоварната. После той си намира работа в Стара Загора, а тя се заема най-сетне с нещата, които обича да прави.
„ Какво върша ли? Каквото дамите преди време – оплитам, шия, подготвям спиртни и маслени извлеци от билки за домакински козметичен сапун, мехлеми и кремчета “, изяснява Мариана. Най-много плете одеала и наметки от дебела вълна. Предлага ги за продажба в огромен знаменит онлайн портал. Голямата й пристрастеност обаче е изобретателното преработване. С техниката пачуърк („ на части “) създава от остарели вълнени и памучни пуловери одеала, покривки, възглавници, килимчета. „ Във всяка къща се натрупа толкоз доста текстил, жалост ти е да изхвърлиш качествени, само че излезли от приложимост блузи и пуловери. Задръстваме си домовете, а от тях може да се създадат красиви и забавни ексцентрични неща. Моите приятелки, откогато схванаха за заниманието ми, постоянно си разчистват къщите и носят пуловери при мен “, смее се Мариана.
Двамата с Миро обичат и да рециклират дърво. Една мебел може да се трансформира в друга мебел, или със специфичната техника декупаж да се направи нещо неповторимо, споделя Мариана.
Археологията не й липсва: „ Когато си потегли от нещо, не се обръщам обратно, не ме тегли, очевидно интервалът е изживян. Не скърбя и за Тоскана, въпреки че обожавах това място, нито че си дойдохме и почнахме от нула. Много се нервирам, когато всякакви хора плюят, че нищо не става от тая страна и би трябвало на открито да се осъществяваме. Не е правилно. Тук също може да се направи всичко. Нашите спестени от Италия пари ни стигнаха тъкмо за 4 месеца. Бяхме посред село, на нула, наникъде, без връзки, никого не познавахме. Но нещата се случват все пак “.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ