Творчеството на Имре Кертес е пряко свързано с личните му

Творчеството на Имре Кертес е директно обвързвано с персоналните му прекарвания като 14 годишно момче, което оцелява в нацистки контреционен лагер. Основните тематики в романите му, с изключение на Холокоста, са диктаторските режими и персоналната независимост. Световната популярност го спохожда след спечелването на Нобеловата премия за литература през 2002 година, която получава за своите книги, „ които поддържат нежния опит на индивида против варварския произвол на историята “. 

Ирме Кертес е маджарин с еврейски произдохрод, роден на 9 ноември 1929 година в Будапеща. В края на Втората международна война през 1944 е депортиран в Аушвиц в Полша, а по-късно и в концентрационния лагер в Бухенвалд в източна Германия, който е освободен от американските войски през 1945. След войната работи като публицист и преводач. Негово дело са преводите на маджарски на Ницше, Зигмунд Фройд, Лудвиг Витгенщайн и Елиас Канети. Умира на 31 март 2016 година от заболяването на Паркинсон.

Най-известната книга на Кертес е „ Безсъдбовност “.

Знаете ли, не е елементарно да се потисне насладата от живота у едно четиринадесетгодишно момче, изключително в случай че то е заобиколено от другари на същата възраст, споделящи ориста му. Има нещо… една неопорочена непорочност в него, която го защищава от възприятието за цялостна безпомощност, цялостна липса на вяра. В този смисъл един възрастен може да бъде пречупен доста по-бързо. 

Мога с убеденост да настоявам: дългото очакване не способства за положителното въодушевление.

Аз също претърпях избрана орис, която ми беше дадена. Това беше не моята орис, само че аз я претърпях до края.

Даже тесните затворнически стени не са способни да подрежат крилата на фантазията, ограничавайки нейният полет.

Погнусата и депресията, с които се събуждах всяка заран, ме вкараха в света, който имах намерение да опиша. 

Можех да употребявам личния си живот, с цел да проуча по какъв начин е допустимо оцеляването в изискванията на този изключително нечовечен вид тоталитаризъм. Не желаех да се самоубия, нито да стана публицист по-късно – или най-малко не първоначално.

" С отричане в сърцето " човек не може да живее. Може би такова сърце е леко, само че по тази причина пък, то е пусто, безплодно, като безплодна пустиня.

Човек постоянно намира лъжата, която му е нужна, освен това също по този начин тъкмо и бързо, както и нужната му истина, в случай че изобщо усеща нужда от истина.

Да започнеш нов живот е кардинално невероятно, можеш единствено да продължиш остарелия.

Човек, който е умален до нищо, или с други думи, е оживял, не е драматичен, а смешен, тъй като той няма орис.

Само от нашите истории може да открием, че нашите истории са завършили. В противоположен случай ние ще продължим да живеем, сякаш за нас има нещо, което би трябвало да продължи; т.е. ще продължим да живеем в илюзия.

Ако някой тръгне по пътя на триумфа, той свършва или сполучлив, или неуспешен; няма трета опция.

Провалът остава единственият изпълним опит.

Не всичко се свежда то това, че нещо " става ": ние самите също вършим крачки.

Все още съм тук, въпреки че не знам за какво. По случайност съм роден. Аз съм толкоз съизвършител в това, че съм останал жив, колкото и в това, че съм роден.

Аз виждам на живота си като на недопечен материал за романите си; просто по този начин съм организиран и това ме освобождава от всевъзможни задръжки. 

В една тирания можеш да се съхраниш в детското положение на незнание и беззащитност. 

Детето няма свободна воля и е насила да търпи всичко. 

При сталинизма просто трябваше да продължите да съществувате, в случай че можете. Нацисткият режим, въпреки това, беше механизъм, който работеше с такава брутална скорост, че „ да продължиш ”, означаваше голо оцеляване. Нацистката система поглъщаше всичко. Тя беше машина, която работеше толкоз дейно, че множеството хора даже нямаха опция да схванат събитията, които претърпяват. 

Очевидно не съм починал при опита да се примиря с историята и както наподобява, ще умра от буржоазна болест – на път съм да умра от доста буржоазния Паркинсон. 

Намирам наслаждение единствено във връщането обратно във времето. 

Кое назоваваме орис? Възможността за покруса на първо място.

Когато изживяваме до дъно като реалност отредената ни детерминация, това не е нуждата, произлизаща от личната ни - относителна - независимост, това аз бих нарекъл безсъдбовност. 

Между човешкия разсъдък и човешкия живот (съдба) зее такава бездна, която прави невероятно прокарването на мост, защото битието и природата на пропастта са неразбираеми. Стоим или от едната, или от другата страна; или разсъдъкът е непотребен, или животът. 

Човекът! Живее, само че не разполага с живота си; мисли, само че нищо не знае; живее стадно, само че е личност; персона е, само че не може да живее сам; част от естеството, той унищожава природата, с цел да я преработи в публични блага; и в последна сметка с труда си опустошава и природата, и обществото. Най-голямата неволя обаче е, че си е наложил закони, които е некадърен да съблюдава: по тази причина е заставен да живее в неистина и самопрезрение. 

Що за добродетел е трудът в последна сметка? Робска добродетел. Как - неусетно - се е трансформирал в ново време в идеология, в морал, самоуверено може да се каже: в господ? Какво изобщо значи тази дума: труд? Делото, активността - не са труд, въпреки че са свързани с труда. Старите или антични създатели да вземем за пример не са " се трудили " в смисъла, в който, да речем, са работили Дикенс и Зола. 

Трудът като завладяване, като динамичност, като форма на живот, даже като мироглед - като противопоставеност на съзерцателния и утопичен живот. Трудът, който окачествява съзерцанието, по-високите форми на игра, аристократизма като безполезност, като паразитно битие. Революция ли е това или по-скоро полуда? Да не би да е нужда? 

Научно-техническият прогрес се реализира вследствие на труда; но в случай че няма научно-технически прогрес, няма да има претъпканост, а в случай че няма претъпканост, няма потребност от научно-технически прогрес. Както и да се огледа, факт е, че през днешния ден трудът прегазва всичко и оправдава всичко (Аушвиц и Сибир са рисковите примери): трудът е единственият настоящ и сполучлив господ, комуто очевидно или скрито цялото човечество се кланя по един и същи метод като на нов Молох и радикално прекроява нравствения му живот; моралът на труда пропъжда на назад във времето всеки различен морал - включително и етиката на самия труд - и действа изцяло за себе си и поради себе си. Ала автоматизмът, основан в процеса на труда, прекомерно скоро подарява обществото с оказала се без активност - т.е. без господ - маса: и с цел да продължи религиозния си живот, то се залавя със редовно опустошение - в последна сметка и заличаването е труд, стига да му се надене подобаващ трудов морал. 

Падането на човешкото ниво явно е почнало с успеха на бога-труд, с превръщането му във повсеместен морал: само че какво значи човешко ниво - откакто и нивото се е основало в хода на труда и е довело до тоталния труд. 

Петък. Точно час и петнайсет минути стоене на опашка за месо. Плячката е внушителна: свинско печено, шунка, колбас. Възрастната жена, на която й прилоша в магазина. Подутите стъпала. Жените изуват краката си от сандалите. Иначе - самообладание, безпределно самообладание (нетърпимо търпение) измежду цялата процедура от унижения. Дали става въпрос за проведен ред или някаква банална случайност е основала тъкмо този вид организираност? Банални случайности обаче няма, събитията са рожба на условия. Крайният резултат: набирането, поддържането на виталния стандарт смила цялата сила, която хората биха могли да извърнат и за други цели. Работят, стоят по опашки, възпитават децата си - и животът внезапно свършва. Несъмнено, конвейрът работи безупречно: няма време за извисяване и защото няма извисяване, няма и вероятност. Мисълта за отклоняване от опашката, водеща към отрупаните със стока пултове, даже не поражда, а самата опашка приковава всяка действена мощ. В края на опашката чака заплащане, което може да се постави в пазарската чанта. От друга страна, този механизъм, колкото и да е идеален, въпреки всичко е подозрителен: трансформира индивида в плебей. А робът е непредвидим, лицемерен и податлив към опустошение. Невъзможно е да се пресметна моментът, в който тези качества внезапно ще прелеят. 

Общество, в което когато и да е всеки може да бъде сменен с всеки е общество на заместници. Нищо чудно, в случай че в такова общество всичко се трансформира в знак и подобие; сходство, което от дълго време не познава оригинала; подобен е и животът, сън за живот, който не съществува, за който единствено приказват, без да знаят защо приказват в реалност. 

Маса и дух постоянно са били противоположни понятия. Ала масите в никакъв случай до момента не са властвали, цялостно и даже тотално, масите, издигнали на власт властта на масите, в никакъв случай до момента не са посочвали толкоз недвусмислено духа като собствен зложелател, както го вършат днес; масите, по-точно властта, която удостоверява легалността си с масите, се намира в състояние, от което може да унищожи всяка по-висока форма на битие; а без него животът няма стойност (страх ме е, че няма и смисъл). Това е събитие на ХХ век. 

Никога няма да се науча да манипулирам елементарното устройство на живота. Да натискам вярното копче в нужния миг, както актуалният човек-автомат го прави, без каквито и да било усложнения. (Вярно, че от време на време натиска копчето, от което избухва.) 

Днес към този момент не от Фройд, а от личен опит знаем, че би трябвало да се опасяваме от себе си, тъй като не знаем на какво бихме били способни - или пък неспособни; и в случай че в това време открием в себе си добре завършен, само че в името на бога усърдно подтискан едипов комплекс, този ден по всяка възможност можем да потънем в съня с блажена усмивка. Съзнанието за виновност, произлизаща от прегрешението на античното отцеубийство, било основало просвета - за какво да не го четем дремейки, откакто от този момент са избити толкоз татковци - синове, дъщери и майки - и виждаме, че освен никой не изпитва виновност поради това, само че даже и не сме поумнели...

Какво дава преимущество на перото ни? Нима сме по-мъдри или по-учени от Фройд? Ни минимум. Но имаме повече опит. Тъй като светът доста се промени, промени се индивидът и знанието ни за него...

Разговор. Смята, че изключителността на света може да се принизи до опцията да бъде изобразен. - Да си художник значи тъкмо противоположното. 

Не е неотложно да си изкормена жертва на балканската война или недохранен сомалиец, с цел да стигне до тебе обезвереният зов на света - и да разпознаем в него личния си глас. 

Ако човек взема решение да се бори, той би трябвало да знае защо се бори. В противоположен случай няма смисъл. Човек нормално се бори, с цел да се снабди с власт. Или пък, тъй като въпросната власт заплашва живота му.

Вижте, не желая да отхвърлям, че съм бил пандизчия в Аушвиц и че в този момент владея Нобелова премия. Какво би трябвало да направя от това? Какво би трябвало да направя от обстоятелството, че оцелях и че не преставам да оставам жив? Чувствам, че претърпях нещо неизмеримо, тъй като освен оцелях при тези ужаси, само че съумях да ги опиша по метод, който е търпим, допустим и все пак е част от тази радикална традиция. 

Опитът ми беше цената, която платих, с цел да вляза в литературата. 

Отворих очите на читателите, чиито майки и татковци бяха останали безмълвни. 

Истинското средство за изложение на един човек е неговият живот.

В този групов свят (лудостта и опустошението са групови, от тях няма поединично спасение), в този групов свят да останеш просто човек и да издържиш като човек: по-героично начинание за момента надали бих могъл да назова.

Снимка: npr.org