Твърденията, че днес отново е нужно да се изменя и

" Твърденията, че през днешния ден още веднъж е нужно да се променя и добавя Конституцията, са, несъмнено, в основата си политически. Проблемът е (поне съгласно мен), че в тази ситуация те не са нищо повече от това.

Защо мисля по този начин?

Първо, разбирането, че промяната в правосъдната система (каквото и наличие да се влага в това, трансформирало се в политическа мантра, словосъчетание) изисква конституционни промени, ни съпътства към този момент две десетилетия. През този интервал бяха подхванати пет промени и допълнения на Конституцията, четири от които свързани със правосъдната система.

Всички тези четири промени и допълнения на Конституцията бяха необятно рекламирани като предложени или най-малко утвърдени от външен престиж (разнообразни органи на Европейски Съюз, Венецианската комисия, ГРЕКО, Съвета на Европа и т.н.). Убедено и във висок указател се твърдеше, че те са първа и несъмнено решителна крачка по пътя на правосъдната промяна. Едва ли е нужно да напомням, че

нито едно от тези промени и допълнения на Конституцията не докара до значително усъвършенстване във действието на правосъдната система,

а последните промени и допълнения (тези от 2015 г.) несъмнено утежниха така и така незадоволителната бистрота и предвидимост в активността на Висшия правосъден съвет.
Второ, в случай че някой в действителност желае да инициира значими конституционни промени, той би трябвало да поеме един избран и много явен път. Първата стъпка би трябвало да бъде очертаването на проблемите, чието решение се търси през изменение на Конституцията (ако това е допустимо да се реализира по различен метод, то този метод е постоянно за предпочитане). После –

да се показа законопроект и да се отпочне необятен обществен спор по него. И едвам по-късно – да се търси аритметично болшинство

за приемането на законопроекта. Какво видяхме през последните месеци – мощно, само че без никаква уточненост, говорене за конституционни промени и започване на странни съвещания сред политическите сили за конституционно болшинство. Но по какъв начин може да има рационален (макар и сред политици) диалог за изменение и допълнение на Конституцията, без да има най-малко някакво минимум общо кратно във визията за проблемите, чието решение ще се търси? И по какъв начин е допустимо да се търси конституционно болшинство, без да има някакъв (макар и жестоко скициран)законопроект? Изкушавам се да загатна и още нещо –

множеството хрумвания за изменение и допълнение на Конституцията, които повърхностно се хвърлят пред публиката, са в искрено несъгласие или най-малко в дискретно напрежение с Решение № 3 от 2003 година на Конституционния съд

Логично е да се запитаме дали пък не може това решение да бъде преодоляно. След Решение № 3 от 2020 година излиза, че може. Но това би трябвало да стане с деликатно премислено и мъдро дефинирано сезиране на Конституционния съд, по каквото не ми е известно някой съществено да работи.

Накратко, моето схващане е, че новата порция говорене за конституционна промяна има две цели, нямащи нищо общо с правото. От една страна се търси политическо позициониране и вероятно опрощение както на към този момент употребявани безпринципни взаимни отстъпки, по този начин и на идни по-резки политически придвижвания. От друга страна – основаването на упования за идни промени и допълнения на Конституцията е положително опрощение да не се прави нищо до тогава. Например, да не се избере нов Висш правосъден съвет. И няма за какво да се учудваме, в случай че в това време актуалният Висш правосъден съвет избере и нов основен прокурор.