Светът след долара: възможно ли е разпадане на финансовата хегемония?
Светът след $ към този момент не е догадка, а развой – спокоен, стратегически и надълбоко геополитически. BRICS, различните разплащателни системи и цифровите валути не са лозунги, а принадлежности за преразпределяне на финансовата мощност. Дали следим началото на по-балансиран ред или въведения към нова световна неустойчивост?
постоянно преглежда световните процеси през призмата на стратегическите ползи, финансовата архитектура и действителните последствия за Европа и България.
Пукнатините в основата: когато доверието към $ стартира да се колебае
Светът след $ не е футуристична фикция. Той е развой, който към този момент безшумно се случва – не в заглавията, а в счетоводните книги на страните, в централните банки, в договорите за сила, в новите финансови коридори сред Азия, Близкия изток и Латинска Америка. Въпросът не е дали на следващия ден заран доларът ще изчезне. Въпросът е дали неговата дарба да диктува разпоредбите на световната стопанска система последователно ерозира – и дали това е обратимо.
След Втората международна война финансовата архитектура беше ясна. Доларът стана не просто валута, а инструмент на реда. Бретън-Уудската система, златното покритие, по-късно петродоларът – всичко това трансформира американската валута в нервната система на международната търговия. Да държиш долари означаваше сигурност. Да търгуваш в долари означаваше достъп до световния пазар. Да имаш достъп до американската финансова система означаваше присъединяване в международната стопанска система.
Но хегемонията в никакъв случай не е безконечна. Тя се поддържа освен с икономическа мощност, а и с доверие. А доверието е най-крехката валута.
През последното десетилетие доларът все по-често се употребява освен като средство за разплащане, а като средство за напън. Санкции, заледяване на запаси, изключване от интернационалните разплащателни системи – финансовата инфраструктура се трансформира в геополитическо оръжие. Това даде краткосрочно предимство, само че породи дълготраен боязън. Защото всяка страна стартира да си задава еднакъв въпрос: в случай че през днешния ден това се случва на различен, може ли на следващия ден да се случи на мен?
Точно тук стартира процесът на раздалечаване. Не гръмък, не показателен, а прагматичен. Централни банки усилват златните си запаси. Двустранни съглашения за търговия в национални валути стават все по-чести. Енергийните покупко-продажби последователно се диверсифицират. Никой не афишира война на $. Просто стартират да търсят опция.
Появата на разширяващия се формат BRICS е част от този развой, само че не като идеологически съюз, а като платформа за икономическо обезпечаване. Държави с разнообразни режими, разнообразни ползи и постоянно спорни позиции се събират към една елементарна концепция – нуждата от понижаване на зависимостта от една-единствена финансова ос. Това не е гражданска война. Това е инстинкт за самозапазване.
В този подтекст различните разплащателни системи не са механически подробност, а стратегически ход. Когато се построяват нови канали за преводи отвън преобладаващата инфраструктура, това значи, че се основава паралелна действителност. Тя може да бъде по-малка, по-несъвършена, по-бавна – само че самият факт, че съществува, трансформира салдото.
Още по-интересен е въпросът за цифровите валути. Те наподобяват софтуерен опит, само че в реалност могат да се окажат архитектурен инструмент на нов ред. Ако една страна или група страни успее да наложи цифрова разплащателна система, която заобикаля обичайните медиатори, това значи нова форма на суверенитет. Не посредством танкове, а посредством код.
И въпреки всичко – да се приказва за раздробяване на финансовата надмощие, значи да се подцени инерцията на системата. Доларът не е просто валута. Той е надълбоко вплетен в интернационалните запаси, в цените на суровините, в световния дълг, в логиката на психиката на вложителите. Световната финансова система е построена към него като към централен дирек. Да се извади този дирек значи разтърсване, което никой не желае.
Затова процесът, в случай че въобще се случва, няма да бъде трагичен срив, а последователно преразпределение. Доларът може да остане мощен, само че към този момент не единствен. Може да бъде преобладаващ, само че не безалтернативен. А това е основна разлика.
Истинският въпрос не е дали ще има свят след $. Истинският въпрос е какъв ще бъде светът, в случай че финансовата мощност престане да бъде съсредоточена в един център. Ще донесе ли това повече баланс или повече безпорядък? Повече суверенитет или повече фрагментация?
Тези отговори не са явни. Но самият факт, че към този момент ги задаваме, демонстрира, че нещо фундаментално се трансформира.
А когато фундаментът стартира да се пропуква, историята нормално не се връща обратно.
Стратегията на търпеливите сили: Китай, Русия и Глобалният юг отвън доларовата орбита
Ако първата част на този развой беше подбудена от боязън – боязън от наказания, от замразени запаси, от изключване от системата – то втората е подбудена от тактика. И тук към този момент влизат огромните играчи, които не мислят в границите на избирателен цикъл, а в границите на десетилетия.
Китай не приказва шумно за „ края на $ “. Китай работи. Търпеливо, методично, без идеологически лозунги. Разширяването на потреблението на юана в двустранната търговия, изключително в енергийния бранш, не е акт на митинг, а акт на позициониране. Пекин схваща нещо фундаментално – валутната мощност не се афишира, тя се построява посредством мрежа. Когато десетки страни стартират да търгуват с теб в твоя валута, когато изграждаш инфраструктура – пристанища, железници, индустриални зони – и я обвързваш с финансова взаимозависимост, ти не просто продаваш артикули. Ти изграждаш сфера на въздействие.
Русия от своя страна беше ускорена към този развой от външен напън. Замразяването на забележителна част от валутните ѝ запаси беше миг, който отекна надалеч отвън Москва. Това беше сигнал към целия свят: запасите не са неприкосновени, в случай че не си в политическия периметър на Запада. И тук се случи нещо психически значимо – страните започнаха да осъзнават, че „ неутралността “ не подсигурява отбрана. Това трансформира метода, по който централните банки мислят за риска.
Глобалният юг също влиза в тази картина не от идеология, а от прагматизъм. За страни в Африка, Латинска Америка или Югоизточна Азия въпросът не е „ Запад или Изток “. Въпросът е достъп до финансиране, до пазари, до технологии – при допустимо минимум политически условия. Ако нови финансови механизми им разрешат да диверсифицират зависимостите си, те ще ги употребяват. Не тъй като ненавиждат $, а тъй като желаят повече пространство за маневриране.
Но тук идва първото огромно ограничаване. Алтернативата изисква доверие. А доверието не се основава с заявления. За да бъде една валута интернационална, тя би трябвало да бъде свободно конвертируема, подкрепена от дълбоки и ликвидни финансови пазари, предпазена от правова система, която вложителите одобряват за предвидима. В това отношение Съединените щати към момента имат преимущество. Американският финансов пазар е голям, транспарантен спрямо множеството други възможности и надълбоко интегриран в световната стопанска система.
Юанът, да вземем за пример, към момента е под непоколебим надзор. Китайската финансова система е централизирана и мощно контролирана. Това основава непоклатимост вътре в страната, само че лимитира доверието извън. За да стане същинска аварийна валута, юанът би трябвало да поеме опасности, които Пекин не е сигурен, че желае да поеме – цялостна либерализация, свободно придвижване на капитали, по-голяма бистрота.
Именно тук се вижда сложността на процеса. Не става дума за подмяна „ едно към едно “. Не става дума за нов хегемон, който ще повтори остарелия модел. По-вероятният сюжет е мозаечен свят – голям брой валути, районни финансови центрове, паралелни разплащателни системи. Това обаче значи по-малко обединен пазар и повече фрагментация.
Дигиталните валути на централните банки прибавят нов пласт към тази картина. Те дават опция за директни преводи сред страни, без обичайните медиатори. Ако да вземем за пример Китай и страни от Близкия изток изградят постоянна цифрова разплащателна екосистема, това ще понижи зависимостта им от съществуващата инфраструктура. Но в същото време ще сътвори нови линии на разделяне – софтуерни, нормативни, геополитически.
В този развой BRICS не е едносъставен блок. Това постоянно се подценява. Между неговите членове има конкуренция, исторически напрежения, разнообразни стопански модели. Но общият знаменател е стремежът към по-голяма автономност. Ако даже част от този блян се материализира в институции – общи разплащателни механизми, капиталови фондове, нови клирингови системи – тогава международната финансова архитектура последователно ще стартира да наподобява на нещо друго от еднополюсната структура, която познаваме.
И тук стигаме до същинския стратегически въпрос: дали Съединените щати ще приспособяват системата, с цел да запазят доверието, или ще продължат да употребяват финансовата инфраструктура като инструмент на напън? Защото несъразмерната приложимост на мощ постоянно форсира тъкмо тези процеси, които целиш да спреш.
Историята демонстрира, че хегемонията рядко завършва ненадейно. Тя ерозира. Постепенно. Първо в периферията. После в центъра. Докато един ден светът се разсънва и осъзнава, че към този момент няма един център, а няколко.
И тогава настава новата алтернатива: повече центрове значи ли повече баланс… или повече неустойчивост?
Европа сред два финансови свята: автономност или взаимозависимост
Когато приказваме за свят след $, постоянно гледаме към Пекин, Москва, Вашингтон. Но същинската драма може да се разиграе не там, а в Европа. Защото Европа е най-дълбоко вплетена в американската финансова архитектура и в същото време най-уязвима, в случай че тази архитектура стартира да се трансформира.
Европейският съюз официално разполага със лична мощна валута. Еврото е втората най-използвана аварийна валута в света. Но въпросът не е единствено в номиналната мощ. Въпросът е в стратегическата автономност. Европейските банки, компании, фондове – всички те действат в система, която е надълбоко обвързана с доларовата ликвидност, с американските финансови пазари, с нормативната среда на Съединени американски щати. Дори когато покупко-продажбите не са в долари, системата постоянно минава през инфраструктура, която е под американско въздействие.
Това основава абсурд. Европа желае стратегическа самостоятелност, само че финансовата ѝ действителност я връща към съдружника оттатък Атлантика. А в случай че светът стартира да се фрагментира – в случай че зародят паралелни финансови блокове – Европейски Съюз ще бъде изправен пред избор. Да остане твърдо в доларовата орбита или да търси лична роля в новата архитектура.
Но Европа има вътрешен проблем. Финансовата интеграция не е приключена. Капиталовият пазар е фрагментиран. Банковият съюз е повърхностен. Инвестиционната дълбочина на европейските пазари не може да се съпоставя с американската. Това значи, че в условия на световна турбулентност капиталът инстинктивно се насочва към Съединени американски щати като „ леговище “. Дори когато самата турбулентност произтича от американска политика.
И тук се появява по-големият риск. Ако доларът стартира последователно да губи преобладаващия си статут, това няма автоматизирано да укрепи еврото. Напротив. В един многополюсен финансов свят конкуренцията ще бъде по-остра, а неустойчивостта – по-голяма. Инвеститорите ще бъдат по-предпазливи, страните – по-защитни, капиталът – по-мобилен и по-нервен.
Какво значи това за страни като България?
На пръв взор наподобява далечно. Но в действителност е директно. Малките отворени стопански системи са най-зависими от световната финансова непоклатимост. Ако международната система стартира да се разделя на блокове, достъпът до финансиране може да стане по-скъп, по-условен и по-политизиран. Валутните режими ще бъдат подложени на по-силен напън. Дълговото обслужване ще стане по-чувствително към външни шокове.
В многовалутен свят дребните страни няма да могат да си разрешат лукса на стратегическа доверчивост. Те ще би трябвало ясно да дефинират своята икономическа и финансова принадлежност. Балансирането сред блокове може да наподобява изкусително, само че носи риск – изключително когато напрежението сред огромните центрове се ускори.
Дигиталните валути тук също играят роля. Ако се появят районни цифрови разплащателни системи, които понижават зависимостта от обичайна инфраструктура, дребните страни ще бъдат изправени пред избор – дали да се интегрират в нови мрежи или да останат в съществуващите. Това към този момент не е единствено стопански въпрос. Това е въпрос на геополитическа ориентировка.
Но има и още нещо по-дълбоко. Доларът е освен стопански инструмент, той е психически ориентир. В продължение на десетилетия рецесиите завършваха по един и същи метод – бягство към $. Ако тази рефлексна реакция отслабне, международната финансова логика на психиката ще се промени. А финансовите системи са построени върху логика на психиката съвсем толкоз, колкото върху цифри.
За Европа това значи неустановеност. За България – още по-голяма. Защото когато огромните играчи пренареждат масата, дребните би трябвало бързо да схванат къде е тяхното място. И всяко закъснение може да коства скъпо.
В последна сметка въпросът не е дали доларът ще изчезне. По-вероятно е той да остане мощен още дълго време. Истинският въпрос е дали светът ще одобри концепцията, че финансовата мощност може да бъде разпределена. И в случай че това се случи, дали новата система ще бъде по-справедлива… или просто по-разделена.
Тук можем да стигнем до финалния въпрос – дали дедоларизацията е път към по-балансиран свят или към финансова неустойчивост, която може да отключи нови световни рецесии.
Многополюсните пари: баланс или финансова стихия?
Историята ни учи на едно просто предписание – всяка надмощие основава непоклатимост, само че и взаимозависимост. А всяко раздробяване на надмощие основава независимост, само че и безпорядък.
Доларът в продължение на десетилетия беше котва. Светът можеше да бъде политически разграничен, идеологически неприятелски, военнополитически под напрежение – само че финансово имаше център. Имаше ос, към която се въртеше световната ликвидност. Имаше валута, към която се бягаше при рецесия.
Какво се случва, в случай че тази ос отслабне?
Първият резултат няма да бъде трагичен срив. Ще бъде последователно разслояване. Енергията ще се търгува допълнително валути. Държавите ще диверсифицират запасите си. Дългът ще се емитира в разнообразни парични зони. Разплащателните системи ще се разклоняват.
Но в това разклоняване има риск. Финансовата система действа върху мащаб. Колкото по-голяма и единна е тя, толкоз по-ефективна и ликвидна е. Когато стартира фрагментация, ликвидността се разделя. Пазарите стават по-плитки. Волатилността се усилва. Рискът се ценообразува по-агресивно.
Това значи по-скъп заем. По-висока цена на капитала. По-голяма неустановеност за бизнеса.
И тук се появява огромният абсурд. Държавите желаят повече суверенитет, само че суверенитетът в многополюсен финансов свят коства по-скъпо. Защото сигурността към този момент не идва от централен поръчител, а от способността на всяка система да издържи независимо.
Дигиталните валути могат да ускорят този развой. Ако се основат районни цифрови зони, които оперират съвсем самостоятелно, светът ще стартира да наподобява повече на финансов архипелаг, в сравнение с обединен океан. Това не значи безусловно злополука. Но значи по-малко автоматизирани стабилизатори.
В еднополюсния финансов свят рецесиите се овладяваха посредством съсредоточена мощност – солидна ликвидност от един център. В многополюсния свят координацията ще бъде по-трудна. Различни централни банки, разнообразни ползи, разнообразни политически режими. Съгласието ще бъде по-бавно, реакциите – по-фрагментирани.
А когато финансовата реакция закъснее, пазарите не чакат.
И въпреки всичко – има и различен прочит. Многополюсността може да понижи злоупотребата с валутна власт. Може да ограничи опцията една страна да постанова наказания с световен резултат. Може да сътвори баланс, при който никой не господства изцяло.
Въпросът е дали светът е задоволително зрял за подобен баланс.
Защото в случай че новата система се построи върху съревнование, а не върху съгласуваност, тогава дедоларизацията няма да донесе естетика, а ще отвори врата към финансови блокади, районни рецесии и валутни спорове.
Историята на ХХ век демонстрира какъв брой рискова може да бъде финансова фрагментация. Валутните войни рядко остават единствено валутни.
И тук стигаме до финалната алтернатива – дали процесът, който следим, е началото на по-справедлив стопански ред… или въведения към нова ера на неустойчивост, в която парите ще бъдат не мост, а граница.
Не краят на $, а краят на илюзията за безкрайност
В последна сметка въпросът не е дали доларът ще рухне. Историята не работи по този начин – тя не унищожава центровете за една нощ. Тя ги износва. Бавно. Почти незабележимо. Докато в един миг светът осъзнае, че това, което е изглеждало непроменяемо, към този момент не е само.
Доларът няма да изчезне. Той ще остане мощен, тъй като зад него стои стопанска система с голям мащаб, иновационен потенциал, военна мощ и дълбоки финансови пазари. Но това, което се трансформира, е друго – трансформира се визията, че финансовата надмощие е безконечна и безалтернативна.
И тъкмо тук се случва историческият преход.
Светът последователно се освобождава от концепцията за един-единствен център. Не тъй като е станал идеалистичен, а тъй като е станал внимателен. Замразените запаси, санкционните режими, геополитическите напрежения – всичко това накара страните да премислят риска. А когато рискът се премисля, архитектурата стартира да се трансформира.
BRICS, различните разплащателни системи, цифровите валути – това не са революционни лозунги. Това са принадлежности за обезпечаване. Светът не бяга от $ от ненавист. Той се пробва да се застрахова против концентрацията на несъразмерна мощ.
Но всяка застраховка има цена.
Многополюсният финансов ред няма да бъде по-лесен. Той ще бъде по-сложен. По-фрагментиран. По-непредсказуем. Ако през днешния ден рецесиите се гасят от един център, на следващия ден те ще изискват съгласуваност сред няколко. А координацията сред противници е постоянно сложна.
Тук е огромната алтернатива.
Еднополюсният свят създаваше непоклатимост посредством доминация.
Многополюсният свят може да сътвори баланс посредством конкуренция – само че и неустойчивост посредством разединение.
И всичко ще зависи от това дали новите центрове ще изберат съдействие или борба.
За Европа това значи нужда от стратегическа зрялост. За дребни страни като България – нужда от трезва преценка, а не идеологическа страст. В свят, в който финансовите оси се пренареждат, всяко решение за принадлежност има дълготрайни последствия. Няма да има място за илюзии.
Истинският край, който следим, не е завършек на валута. Това е завършек на монопола върху разпоредбите. Край на автоматизираното доверие. Край на убеждението, че една система може безпределно да всмуква напрежение, без самата тя да се промени.
Историята рядко санкционира мощните. Тя санкционира тези, които имат вяра, че силата им е безконечна.
Светът след $ няма да бъде свят без Америка. Но може да бъде свят, в който Америка към този момент не подрежда сама масата. И това трансформира всичко – не тъй като някой е победил, а тъй като салдото е почнал да се движи.
А когато салдото се движи, стартира нова ера.
И ние към този момент сме вътре в нея.
Доц. Григор Сарийскив " онлайн " - Първо предаване с аудитория
Среща лице в лице с доцент Григор Сарийски.
Анализ без монтаж. Отговори ребром.
В студиото на „ “: 25 февруари 2026 година, сряда, 19.00 часа, пл. " П.Р.Славейков " №4-А, ет.2 /плюс партер/
Първото издание на „ НА ЖИВО “ – среща с водещия и специфичен посетител в студиото - доцент Григор Сарийски, с наличие на аудитория. Едно друго предаване – без монтаж, без филтър, с действителни въпроси и пряк диалог по най-важните тематики на деня.
Повече информация тук: https://epaygo.bg/2432669014
И тук: https://www.facebook.com/events/926559330060257/926559340060256?active_tab=about
ВИДЕО: https://youtu.be/fRsNWWt5gF4
Публиката в залата става част от атмосферата,
постоянно преглежда световните процеси през призмата на стратегическите ползи, финансовата архитектура и действителните последствия за Европа и България.
Пукнатините в основата: когато доверието към $ стартира да се колебае
Светът след $ не е футуристична фикция. Той е развой, който към този момент безшумно се случва – не в заглавията, а в счетоводните книги на страните, в централните банки, в договорите за сила, в новите финансови коридори сред Азия, Близкия изток и Латинска Америка. Въпросът не е дали на следващия ден заран доларът ще изчезне. Въпросът е дали неговата дарба да диктува разпоредбите на световната стопанска система последователно ерозира – и дали това е обратимо.
След Втората международна война финансовата архитектура беше ясна. Доларът стана не просто валута, а инструмент на реда. Бретън-Уудската система, златното покритие, по-късно петродоларът – всичко това трансформира американската валута в нервната система на международната търговия. Да държиш долари означаваше сигурност. Да търгуваш в долари означаваше достъп до световния пазар. Да имаш достъп до американската финансова система означаваше присъединяване в международната стопанска система.
Но хегемонията в никакъв случай не е безконечна. Тя се поддържа освен с икономическа мощност, а и с доверие. А доверието е най-крехката валута.
През последното десетилетие доларът все по-често се употребява освен като средство за разплащане, а като средство за напън. Санкции, заледяване на запаси, изключване от интернационалните разплащателни системи – финансовата инфраструктура се трансформира в геополитическо оръжие. Това даде краткосрочно предимство, само че породи дълготраен боязън. Защото всяка страна стартира да си задава еднакъв въпрос: в случай че през днешния ден това се случва на различен, може ли на следващия ден да се случи на мен?
Точно тук стартира процесът на раздалечаване. Не гръмък, не показателен, а прагматичен. Централни банки усилват златните си запаси. Двустранни съглашения за търговия в национални валути стават все по-чести. Енергийните покупко-продажби последователно се диверсифицират. Никой не афишира война на $. Просто стартират да търсят опция.
Появата на разширяващия се формат BRICS е част от този развой, само че не като идеологически съюз, а като платформа за икономическо обезпечаване. Държави с разнообразни режими, разнообразни ползи и постоянно спорни позиции се събират към една елементарна концепция – нуждата от понижаване на зависимостта от една-единствена финансова ос. Това не е гражданска война. Това е инстинкт за самозапазване.
В този подтекст различните разплащателни системи не са механически подробност, а стратегически ход. Когато се построяват нови канали за преводи отвън преобладаващата инфраструктура, това значи, че се основава паралелна действителност. Тя може да бъде по-малка, по-несъвършена, по-бавна – само че самият факт, че съществува, трансформира салдото.
Още по-интересен е въпросът за цифровите валути. Те наподобяват софтуерен опит, само че в реалност могат да се окажат архитектурен инструмент на нов ред. Ако една страна или група страни успее да наложи цифрова разплащателна система, която заобикаля обичайните медиатори, това значи нова форма на суверенитет. Не посредством танкове, а посредством код.
И въпреки всичко – да се приказва за раздробяване на финансовата надмощие, значи да се подцени инерцията на системата. Доларът не е просто валута. Той е надълбоко вплетен в интернационалните запаси, в цените на суровините, в световния дълг, в логиката на психиката на вложителите. Световната финансова система е построена към него като към централен дирек. Да се извади този дирек значи разтърсване, което никой не желае.
Затова процесът, в случай че въобще се случва, няма да бъде трагичен срив, а последователно преразпределение. Доларът може да остане мощен, само че към този момент не единствен. Може да бъде преобладаващ, само че не безалтернативен. А това е основна разлика.
Истинският въпрос не е дали ще има свят след $. Истинският въпрос е какъв ще бъде светът, в случай че финансовата мощност престане да бъде съсредоточена в един център. Ще донесе ли това повече баланс или повече безпорядък? Повече суверенитет или повече фрагментация?
Тези отговори не са явни. Но самият факт, че към този момент ги задаваме, демонстрира, че нещо фундаментално се трансформира.
А когато фундаментът стартира да се пропуква, историята нормално не се връща обратно.
Стратегията на търпеливите сили: Китай, Русия и Глобалният юг отвън доларовата орбита
Ако първата част на този развой беше подбудена от боязън – боязън от наказания, от замразени запаси, от изключване от системата – то втората е подбудена от тактика. И тук към този момент влизат огромните играчи, които не мислят в границите на избирателен цикъл, а в границите на десетилетия.
Китай не приказва шумно за „ края на $ “. Китай работи. Търпеливо, методично, без идеологически лозунги. Разширяването на потреблението на юана в двустранната търговия, изключително в енергийния бранш, не е акт на митинг, а акт на позициониране. Пекин схваща нещо фундаментално – валутната мощност не се афишира, тя се построява посредством мрежа. Когато десетки страни стартират да търгуват с теб в твоя валута, когато изграждаш инфраструктура – пристанища, железници, индустриални зони – и я обвързваш с финансова взаимозависимост, ти не просто продаваш артикули. Ти изграждаш сфера на въздействие.
Русия от своя страна беше ускорена към този развой от външен напън. Замразяването на забележителна част от валутните ѝ запаси беше миг, който отекна надалеч отвън Москва. Това беше сигнал към целия свят: запасите не са неприкосновени, в случай че не си в политическия периметър на Запада. И тук се случи нещо психически значимо – страните започнаха да осъзнават, че „ неутралността “ не подсигурява отбрана. Това трансформира метода, по който централните банки мислят за риска.
Глобалният юг също влиза в тази картина не от идеология, а от прагматизъм. За страни в Африка, Латинска Америка или Югоизточна Азия въпросът не е „ Запад или Изток “. Въпросът е достъп до финансиране, до пазари, до технологии – при допустимо минимум политически условия. Ако нови финансови механизми им разрешат да диверсифицират зависимостите си, те ще ги употребяват. Не тъй като ненавиждат $, а тъй като желаят повече пространство за маневриране.
Но тук идва първото огромно ограничаване. Алтернативата изисква доверие. А доверието не се основава с заявления. За да бъде една валута интернационална, тя би трябвало да бъде свободно конвертируема, подкрепена от дълбоки и ликвидни финансови пазари, предпазена от правова система, която вложителите одобряват за предвидима. В това отношение Съединените щати към момента имат преимущество. Американският финансов пазар е голям, транспарантен спрямо множеството други възможности и надълбоко интегриран в световната стопанска система.
Юанът, да вземем за пример, към момента е под непоколебим надзор. Китайската финансова система е централизирана и мощно контролирана. Това основава непоклатимост вътре в страната, само че лимитира доверието извън. За да стане същинска аварийна валута, юанът би трябвало да поеме опасности, които Пекин не е сигурен, че желае да поеме – цялостна либерализация, свободно придвижване на капитали, по-голяма бистрота.
Именно тук се вижда сложността на процеса. Не става дума за подмяна „ едно към едно “. Не става дума за нов хегемон, който ще повтори остарелия модел. По-вероятният сюжет е мозаечен свят – голям брой валути, районни финансови центрове, паралелни разплащателни системи. Това обаче значи по-малко обединен пазар и повече фрагментация.
Дигиталните валути на централните банки прибавят нов пласт към тази картина. Те дават опция за директни преводи сред страни, без обичайните медиатори. Ако да вземем за пример Китай и страни от Близкия изток изградят постоянна цифрова разплащателна екосистема, това ще понижи зависимостта им от съществуващата инфраструктура. Но в същото време ще сътвори нови линии на разделяне – софтуерни, нормативни, геополитически.
В този развой BRICS не е едносъставен блок. Това постоянно се подценява. Между неговите членове има конкуренция, исторически напрежения, разнообразни стопански модели. Но общият знаменател е стремежът към по-голяма автономност. Ако даже част от този блян се материализира в институции – общи разплащателни механизми, капиталови фондове, нови клирингови системи – тогава международната финансова архитектура последователно ще стартира да наподобява на нещо друго от еднополюсната структура, която познаваме.
И тук стигаме до същинския стратегически въпрос: дали Съединените щати ще приспособяват системата, с цел да запазят доверието, или ще продължат да употребяват финансовата инфраструктура като инструмент на напън? Защото несъразмерната приложимост на мощ постоянно форсира тъкмо тези процеси, които целиш да спреш.
Историята демонстрира, че хегемонията рядко завършва ненадейно. Тя ерозира. Постепенно. Първо в периферията. После в центъра. Докато един ден светът се разсънва и осъзнава, че към този момент няма един център, а няколко.
И тогава настава новата алтернатива: повече центрове значи ли повече баланс… или повече неустойчивост?
Европа сред два финансови свята: автономност или взаимозависимост
Когато приказваме за свят след $, постоянно гледаме към Пекин, Москва, Вашингтон. Но същинската драма може да се разиграе не там, а в Европа. Защото Европа е най-дълбоко вплетена в американската финансова архитектура и в същото време най-уязвима, в случай че тази архитектура стартира да се трансформира.
Европейският съюз официално разполага със лична мощна валута. Еврото е втората най-използвана аварийна валута в света. Но въпросът не е единствено в номиналната мощ. Въпросът е в стратегическата автономност. Европейските банки, компании, фондове – всички те действат в система, която е надълбоко обвързана с доларовата ликвидност, с американските финансови пазари, с нормативната среда на Съединени американски щати. Дори когато покупко-продажбите не са в долари, системата постоянно минава през инфраструктура, която е под американско въздействие.
Това основава абсурд. Европа желае стратегическа самостоятелност, само че финансовата ѝ действителност я връща към съдружника оттатък Атлантика. А в случай че светът стартира да се фрагментира – в случай че зародят паралелни финансови блокове – Европейски Съюз ще бъде изправен пред избор. Да остане твърдо в доларовата орбита или да търси лична роля в новата архитектура.
Но Европа има вътрешен проблем. Финансовата интеграция не е приключена. Капиталовият пазар е фрагментиран. Банковият съюз е повърхностен. Инвестиционната дълбочина на европейските пазари не може да се съпоставя с американската. Това значи, че в условия на световна турбулентност капиталът инстинктивно се насочва към Съединени американски щати като „ леговище “. Дори когато самата турбулентност произтича от американска политика.
И тук се появява по-големият риск. Ако доларът стартира последователно да губи преобладаващия си статут, това няма автоматизирано да укрепи еврото. Напротив. В един многополюсен финансов свят конкуренцията ще бъде по-остра, а неустойчивостта – по-голяма. Инвеститорите ще бъдат по-предпазливи, страните – по-защитни, капиталът – по-мобилен и по-нервен.
Какво значи това за страни като България?
На пръв взор наподобява далечно. Но в действителност е директно. Малките отворени стопански системи са най-зависими от световната финансова непоклатимост. Ако международната система стартира да се разделя на блокове, достъпът до финансиране може да стане по-скъп, по-условен и по-политизиран. Валутните режими ще бъдат подложени на по-силен напън. Дълговото обслужване ще стане по-чувствително към външни шокове.
В многовалутен свят дребните страни няма да могат да си разрешат лукса на стратегическа доверчивост. Те ще би трябвало ясно да дефинират своята икономическа и финансова принадлежност. Балансирането сред блокове може да наподобява изкусително, само че носи риск – изключително когато напрежението сред огромните центрове се ускори.
Дигиталните валути тук също играят роля. Ако се появят районни цифрови разплащателни системи, които понижават зависимостта от обичайна инфраструктура, дребните страни ще бъдат изправени пред избор – дали да се интегрират в нови мрежи или да останат в съществуващите. Това към този момент не е единствено стопански въпрос. Това е въпрос на геополитическа ориентировка.
Но има и още нещо по-дълбоко. Доларът е освен стопански инструмент, той е психически ориентир. В продължение на десетилетия рецесиите завършваха по един и същи метод – бягство към $. Ако тази рефлексна реакция отслабне, международната финансова логика на психиката ще се промени. А финансовите системи са построени върху логика на психиката съвсем толкоз, колкото върху цифри.
За Европа това значи неустановеност. За България – още по-голяма. Защото когато огромните играчи пренареждат масата, дребните би трябвало бързо да схванат къде е тяхното място. И всяко закъснение може да коства скъпо.
В последна сметка въпросът не е дали доларът ще изчезне. По-вероятно е той да остане мощен още дълго време. Истинският въпрос е дали светът ще одобри концепцията, че финансовата мощност може да бъде разпределена. И в случай че това се случи, дали новата система ще бъде по-справедлива… или просто по-разделена.
Тук можем да стигнем до финалния въпрос – дали дедоларизацията е път към по-балансиран свят или към финансова неустойчивост, която може да отключи нови световни рецесии.
Многополюсните пари: баланс или финансова стихия?
Историята ни учи на едно просто предписание – всяка надмощие основава непоклатимост, само че и взаимозависимост. А всяко раздробяване на надмощие основава независимост, само че и безпорядък.
Доларът в продължение на десетилетия беше котва. Светът можеше да бъде политически разграничен, идеологически неприятелски, военнополитически под напрежение – само че финансово имаше център. Имаше ос, към която се въртеше световната ликвидност. Имаше валута, към която се бягаше при рецесия.
Какво се случва, в случай че тази ос отслабне?
Първият резултат няма да бъде трагичен срив. Ще бъде последователно разслояване. Енергията ще се търгува допълнително валути. Държавите ще диверсифицират запасите си. Дългът ще се емитира в разнообразни парични зони. Разплащателните системи ще се разклоняват.
Но в това разклоняване има риск. Финансовата система действа върху мащаб. Колкото по-голяма и единна е тя, толкоз по-ефективна и ликвидна е. Когато стартира фрагментация, ликвидността се разделя. Пазарите стават по-плитки. Волатилността се усилва. Рискът се ценообразува по-агресивно.
Това значи по-скъп заем. По-висока цена на капитала. По-голяма неустановеност за бизнеса.
И тук се появява огромният абсурд. Държавите желаят повече суверенитет, само че суверенитетът в многополюсен финансов свят коства по-скъпо. Защото сигурността към този момент не идва от централен поръчител, а от способността на всяка система да издържи независимо.
Дигиталните валути могат да ускорят този развой. Ако се основат районни цифрови зони, които оперират съвсем самостоятелно, светът ще стартира да наподобява повече на финансов архипелаг, в сравнение с обединен океан. Това не значи безусловно злополука. Но значи по-малко автоматизирани стабилизатори.
В еднополюсния финансов свят рецесиите се овладяваха посредством съсредоточена мощност – солидна ликвидност от един център. В многополюсния свят координацията ще бъде по-трудна. Различни централни банки, разнообразни ползи, разнообразни политически режими. Съгласието ще бъде по-бавно, реакциите – по-фрагментирани.
А когато финансовата реакция закъснее, пазарите не чакат.
И въпреки всичко – има и различен прочит. Многополюсността може да понижи злоупотребата с валутна власт. Може да ограничи опцията една страна да постанова наказания с световен резултат. Може да сътвори баланс, при който никой не господства изцяло.
Въпросът е дали светът е задоволително зрял за подобен баланс.
Защото в случай че новата система се построи върху съревнование, а не върху съгласуваност, тогава дедоларизацията няма да донесе естетика, а ще отвори врата към финансови блокади, районни рецесии и валутни спорове.
Историята на ХХ век демонстрира какъв брой рискова може да бъде финансова фрагментация. Валутните войни рядко остават единствено валутни.
И тук стигаме до финалната алтернатива – дали процесът, който следим, е началото на по-справедлив стопански ред… или въведения към нова ера на неустойчивост, в която парите ще бъдат не мост, а граница.
Не краят на $, а краят на илюзията за безкрайност
В последна сметка въпросът не е дали доларът ще рухне. Историята не работи по този начин – тя не унищожава центровете за една нощ. Тя ги износва. Бавно. Почти незабележимо. Докато в един миг светът осъзнае, че това, което е изглеждало непроменяемо, към този момент не е само.
Доларът няма да изчезне. Той ще остане мощен, тъй като зад него стои стопанска система с голям мащаб, иновационен потенциал, военна мощ и дълбоки финансови пазари. Но това, което се трансформира, е друго – трансформира се визията, че финансовата надмощие е безконечна и безалтернативна.
И тъкмо тук се случва историческият преход.
Светът последователно се освобождава от концепцията за един-единствен център. Не тъй като е станал идеалистичен, а тъй като е станал внимателен. Замразените запаси, санкционните режими, геополитическите напрежения – всичко това накара страните да премислят риска. А когато рискът се премисля, архитектурата стартира да се трансформира.
BRICS, различните разплащателни системи, цифровите валути – това не са революционни лозунги. Това са принадлежности за обезпечаване. Светът не бяга от $ от ненавист. Той се пробва да се застрахова против концентрацията на несъразмерна мощ.
Но всяка застраховка има цена.
Многополюсният финансов ред няма да бъде по-лесен. Той ще бъде по-сложен. По-фрагментиран. По-непредсказуем. Ако през днешния ден рецесиите се гасят от един център, на следващия ден те ще изискват съгласуваност сред няколко. А координацията сред противници е постоянно сложна.
Тук е огромната алтернатива.
Еднополюсният свят създаваше непоклатимост посредством доминация.
Многополюсният свят може да сътвори баланс посредством конкуренция – само че и неустойчивост посредством разединение.
И всичко ще зависи от това дали новите центрове ще изберат съдействие или борба.
За Европа това значи нужда от стратегическа зрялост. За дребни страни като България – нужда от трезва преценка, а не идеологическа страст. В свят, в който финансовите оси се пренареждат, всяко решение за принадлежност има дълготрайни последствия. Няма да има място за илюзии.
Истинският край, който следим, не е завършек на валута. Това е завършек на монопола върху разпоредбите. Край на автоматизираното доверие. Край на убеждението, че една система може безпределно да всмуква напрежение, без самата тя да се промени.
Историята рядко санкционира мощните. Тя санкционира тези, които имат вяра, че силата им е безконечна.
Светът след $ няма да бъде свят без Америка. Но може да бъде свят, в който Америка към този момент не подрежда сама масата. И това трансформира всичко – не тъй като някой е победил, а тъй като салдото е почнал да се движи.
А когато салдото се движи, стартира нова ера.
И ние към този момент сме вътре в нея.
Доц. Григор Сарийскив " онлайн " - Първо предаване с аудитория
Среща лице в лице с доцент Григор Сарийски.
Анализ без монтаж. Отговори ребром.
В студиото на „ “: 25 февруари 2026 година, сряда, 19.00 часа, пл. " П.Р.Славейков " №4-А, ет.2 /плюс партер/
Първото издание на „ НА ЖИВО “ – среща с водещия и специфичен посетител в студиото - доцент Григор Сарийски, с наличие на аудитория. Едно друго предаване – без монтаж, без филтър, с действителни въпроси и пряк диалог по най-важните тематики на деня.
Повече информация тук: https://epaygo.bg/2432669014
И тук: https://www.facebook.com/events/926559330060257/926559340060256?active_tab=about
ВИДЕО: https://youtu.be/fRsNWWt5gF4
Публиката в залата става част от атмосферата,
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ