Турският писател Орхан Памук е роден в Истанбул. В романите

Турският публицист Орхан Памук е роден в Истанбул. В романите си, представителни за късния постмодернизъм, той се пробва да съчетае традициите на европейската литература и османската изящна книжовност. Всичките му творби са интернационалните бестселъри – „ Името ми е червен “, " Черна книга ", " Бялата цитадела ", " Сняг ", както и мемоарната книга " Истанбул ".
Става притежател на Нобелова премия за литература за романа си „ Белият палат “. Шведската академия стимулира избора си по този начин: " Търсейки меланхоличната душа на своя роден град, Памук разкри нови знаци в конфликта и преплитането на културите ".

Въпросът е да вярваш, както имат вяра бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и в случай че се смееш на това, на което се смеят те, в случай че те гневи това, което гневи и тях, едвам тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е равностоен на осъзнаването, че това не е проблем на разсъдъка и на вярата, а е проблем на метода на живот.

Мнозина считат, че няма предначертан живот и че всяка история е низ от случайности. Но даже и последователите на това разбиране, припомняйки предишното си, одобряват за неизбежни изживените през избран интервал от живота им случайности.

Вярвам в свят, в който няма герои. Разбира се, аз се удивлявам на персоналния кураж, на интелекта, на усърдната работа. Това са качества, които същински оценявам... и които имат толкоз доста " елементарни " хора.

Идеализмът, нереалният идеализъм постоянно се конфронтира с действителността на хората, на индивида от улицата. Детайлите от всекидневието постоянно са по-убедителни от която и да е политическа фикция и измама.

Не можеш да се качиш на кораба на живота, да предприемеш това еднопосочно пътешестване един път и след това, когато свърши, да го повториш, само че с книга в ръка, без значение какъв брой комплицирана или сложна за схващане е тя, откакто я свършиш, можеш, в случай че желаеш, да се върнеш първоначално, да я прочетеш още веднъж и по този начин да схванеш сложното, а с него да схванеш и самия живот.

Всеки живот е единствен и несравним... Всеки роман е роман, тъй като е единствен и несравним. Всеки публицист е по своему трагичен публицист.

Не взимайте всичко чак толкоз на съществено. Не е ли животът хубав. Обърнете внимание на детайлностите, най-важното нещо в живота е щастието, опцията да оцелеем в това нетолерантно общество, което сами си създадохме.

Модерността значи свръхизобилие. Живеем във време на всеобщо създавани артикули, които просто се появяват в ежеднението ни, стоят на масите ни, по стените ни. Използваме ги – множеството от нас даже не ги виждат – и по-късно те още веднъж изчезват незабележимо, без фанфари.

Докато пораства броят на покварените, които рисуват не поради вярата и насладата за окото, а за пари и за популярност, все по-често ще ни съпътстват грозотата и користолюбието, каквито са в действителност ламтежите за жанр и автограф.

Себененавистта е ОК. И аз я изпитвам. И това в действителност е ОК. При нея неприятното е, в случай че не знаеш по какъв начин да се отървеш от нея, по какъв начин да я управляваш. Себененавистта в действителност може да е хубаво нещо, в случай че успееш да прозреш какъв е механизмът й, тъй като това ще ти помогне да схванеш останалите.

Винаги съм твърдял, че в сърцето на романа лежи способността на човек да се съпоставя с другите. Когато започнеш да се идентифицираш с някой, който е друг от теб, който даже е от напълно друга просвета от твоята, започваш да разбираш нещо. Разбирането е основата на толерантността. Винаги съм сериозен към нетолерантността на всички места по света, само че не пиша за това. Наясно съм, че хората могат да четат това, което пиша, само че да не се съгласяват с него. Виждам романите си като сцена, на която доста разнообразни гледни точки – културни, обществени и политически, - се размесват. Никой не знае за другите култури задоволително.

Ще проумееш най-накрая, че идентичното мислене на хората е причина за всичките несгоди по света, тоест, за това,че бедните са така небогати и глупави, а богатите така богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, тоест, за всяко нещо, предизвикващо у тебе предпочитание да умреш и да се чувстваш отговорен. Ти към този момент предусещаш, по-добре ще ти е, в случай че си злобен и аморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на честен.

Литературата ми е нужна като лекарство. Литературата, която ежедневно, като пристрастените, ми е належащо да " поемам " с лъжица или спринцовка, има избрани свойства и натоварена със смисъл консистенция.

Пиша, тъй като имам вродена потребност да пиша! Пиша, тъй като не мога да правя естествена работа като другите хора. Пиша, тъй като желая да чета книги като тези, които пиша. Пиша, тъй като се гневя на вас, тъй като се гневя на всички. Пиша, тъй като обичам да седнал съм по през целия ден в една стая и да пиша. Пиша, тъй като мога да вземам участие в същинския живот само, като го трансформирам. Пиша, тъй като желая всички вие, целият свят, да знае какъв живот сме водили и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, тъй като обичам мириса на хартия, химикалка и мастило. Пиша, тъй като имам вяра в литература, в изкуството на романа повече, в сравнение с имам вяра в каквото и да било.

Нищо не е толкоз изумително, както живота. Освен писането.

Снимки ~ onedio.com, bookfans.ne