Туристическите агенции обикновено описват рая в офертите си за привлекателни

Туристическите организации нормално разказват парадайса в офертите си за привлекателни места по света. Но никой не те приготвя за това, което може да преживееш. Именно по тази причина и са потребни групите във Facebook, където разнообразни пътешественици споделят опита си от претърпяното.
Предлагаме ви без редакторска интервенция надарения роман за Мароко на Красимира Захариева, която е разгласила претърпяното от нея във Facebook:
„ Никога не бях виждала толкоз доста мухи накацали по храна, която се продава. Беше ме боязън да си показва по какъв начин би изглеждала картинката в месеците сред юни и август, когато нормалната температура денем надвишава 40 градуса…
Мислех си, че съм изцяло готова за Мароко, защото бях гледала доста фотоси оттова, тук в групата, прочетох всякакви неща, а и бях чувала много за тази чудновата страна. Казвам чудновата, тъй като ми припомня на една детска брошура от Джани Родари “Джелсимино в страната на лъжците ”, където Джелсемино потегля по света да търси щастието си. Така попада в чудновата страна, където лъжците и мошениците са на респект, а честните хора – в пандиза. Но както се споделя: По добре да видиш едно място със личните си очи, в сравнение с да чуеш за него хиляди пъти. Та по този начин, пристигна и моят ред да опозная тази приказна страна.

Мароко не е за всеки или най-малко тази част която съумях да видях от него. Не е за хора, които обичат да се разхождат по тънък пясък и да лежат под палмови дръвчета. Мароко е за същински пътешественици, пътешественици по душа. Мароко би трябвало да се “експлорне ”, както се споделя. Аз съм странник по душа, само че пътувам като екскурзиант. Явно още не съм намерила храброст да изляза от зоната си на комфорт и да реша да обикалям света единствено с една раница на тил.
Никога не съм била в Индия, макар че е в листата от страните които искам да посетя, само че най-разпространеното което съм чувала за тази страна е страна на контрастите. Само че в Индия всеобщо хората са извънредно небогати и напълно дребна част от тях, доста богати.
Знам че е неуместно да съпоставям Мароко със страна в която не съм била, само че прехвърлях всички тези мисли до момента в който реша какви тъкмо фотоси да кача в тази обява. Не ми се връзваше… не ми се връзваше ориенталската част на Маракеш с онази зеленина и искра по туристическите му места. Разликата беше голяма, от земята до небето. Все едно си на две разнообразни места едновременно. Затова взех решение да ви покажа фотоси от типичния живот на елементарните хора, който персонално ме впечатли повече, защото съм виждала много блестящи местенца към този момент.

Сблъсъкът ми с арабската просвета се побираше единствено в едно мое еднодневно посещаване на Доха, само че изобщо не бих могла да сравня тези две толкоз разнообразни страни, а и да кажа, че съумях да придобия престава за арабския нрав за толкоз малко време, би било неуместно.
Всяко нещо в Мароко си има цена, тази цена за туристи е тройно и четворно по висока от действителната стойност на стоката или услугата. Колкото и да се пазариш най-после отново плащаш повече. Определено мароканци знаят по какъв начин да дерат кожи, със и без кавички.
След дълъг и изтощителен ден в обиколки на Маракеш взехме решение да поседнем в парка до KOUTOUBIA MOSQUE (най-голямата джамия в Маракеш и емблема на града).
Към нас се приближи възрастен мароканец с тава сладки в ръцете. Предложи ни да си купим, само че ние общително отказахме, макар че бяхме към този момент доста гладни и изморени, само че не дотам, че да се навием да ядем храна от улицата. Не ме разбирайте неправилно, само че не си представях остатъка от почивката да го изкарам в тоалетната. Любезните отводи обаче, при тях не минават и ме бяха предизвестили към този момент за това. Тия хора от не, не схващат.

В последна сметка той ни подаде по една ореховка с жест, че желае да ни почерпи. Точно сега в който отхапвах от нея, попита дали ще му дадем някакви пари. От стеснение извадихме по 10 дирхама, като 10 се равняват на едно евро. Сториха му се малко.
Абее Чичка, тия сладки от Дубай ли ги носиш!? Като видя, че няма да му мине номерът, ни пожела прелестен ден и се реалокира на прилежаща скамейка с туристи да “черпи ” със сладки. Докато рупахме ореховките подметнах шеговито на Ралица (моята приятелка), че нали се сеща какъв брой мухи са ги кацали тия сладки, и нали се сеща къде преди този момент са кацали тия мухи. Ама тя беше твърдо уверена, че нейната храна мухи не я кацат. Докато се самоубеждавахме една седмица, че нашата храна мухи не я кацат, много л__на изядохме.
Ама ореховкитеее… реховките бяха умопомрачително вкусно, толкоз вкусни ореховки през живота си не бях яла!!!

Наумих си, че когато отида в Маракеш ще се обрисувам с хена. Видях много туристи с рисунки на едната ръка, но аз бях решила, че ще обрисувам и двете. Само трябваше да намеря кой да ми ги направи. Не се наложи да диря, Тя сама ме откри. Докато се разхождахме из площада на JEMAA EL-FNAA ( доста прочут площад, забележителност в Маракеш, на който можеш да видиш всевъзможни хора, предлагащи всевъзможни джунджурийки,дресьори на змии, актьори и тн) жена в 30-те си години ме дръпна и стартира да ми предлага да ме нарисува с хена. Там на всяка крачка някой, нещо ти предлага, просто е невероятно да се движиш умерено. Тикна ми в ръцете едно албумче със фотоси, да си предпочитам. Не и се наложи да ме убеждава дълго, тъй като аз по този начин или другояче го бях решила към този момент.

Докато преглеждах фотосите, тя ближеше от спринцовката с хена и ми обясняваше, че е бременна и че хената е натурална и безвредна. Попитах какъв брой ще ми коства, тъй като желая да ми нарисува и двете ръце, а тя съобщи, че колкото аз реша толкоз да и дам. След като си избрах модела, още веднъж се поинтересувах за цената, само че тя настояваше, че го прави от сърце и колкото преценява аз, толкоз. Цялата работа лиши не повече от 15 минути. Докато ме рисуваше, ме попита дали съм омъжена, сподели че тази хена ще ми оказа помощ да си намеря богат мъж.
Позасмях се, тъй като не съм суеверна и нямам доверие в такива неща. След като завърши, аз още веднъж попитах какъв брой й дължа. В този миг тя извади албумче със фотоси, но не това което ми сподели първия път, а друго, с цени на него. Каза че едната ръка коства 400 дирхама, т.е. 80 Евро за двете. Пълен парадокс! Аз може да пребивавам в Англия от дълги години, но съм мома от източна Европа и тия на мен никак не ми минават. Дадох и 200 дирхама и и обясних, че там от където пристигам, човек би трябвало да работи през целия ден за тези пари. И че би трябвало да е доста удовлетворена, тъй като ги е изкарала за 15 минути.

В един от последните ни дни в Маракеш взехме решение да отидем до пазара за сувенири, а аз си бях наумила да “експлорна ” по съществено този лабиринт от пазарни шатри и сукове. Докато се разхождахме из пазара, едно момче ни заприказва и ни изясни, че през днешния ден има пазар на берберите (първите хора населяващи тези места), които идват от планината Атлас, особено за този пазар и че през днешния ден е последният ден. Помислих си, това няма метод да се изпусне. Той предложи да ни заведе.
Не знам какъв брой време сме вървели във вътрешността в дебрите на Медина, минавахме през разнообразни улички, даже да си помислех за връщане, щеше да е много мъчно в този лабиринт, само че в тази ситуация изобщо не мислех за това, бях твърдо решена да видя това място. А и предния ден се срещнах с една мацка от Канада и тя ме светна за една навигация без интернет, която съумях да си смъква в хотела. Увери ме, че работи и в джунглата, тъй че бях спокойна. Излязохме на една по необятна улица, където се разнасяше ужасна воня. Момчето изясни, че това е от местата където се обработват кожи.

Реших, че такова нещо би трябвало да се види, непременно. От дребна съм доста любопитна и все се навирам където не ми е работа. И този път не изневерих на себе си. Бях застанала пред едно такова място и твърдо бях решила да надникна вътре. Между мен и вратата се бяха изправили три големи купчини с конски фъшкии и не знам какъв брой милиона мухи към тях. Все едно някой ги беше изсипал преднамерено там. В този миг бях толкоз решена да вляза, че нищо не можеше да ме спре. Пристъпих самоуверено напред..
Пред мен се откри необятна, открита повърхност с каменни вани и разтлани кожи по тях. Вътре миришеше на същото на което и извън, но умножено по 10. Не се дишаше. Успях да устоя броени секунди, с цел да направя няколко фотоси. Чудех си, по какъв начин може да работят хора тук, безусловно нечовешко е. Ралица реши, че и е пристигнало допълнително и желае да се върне в хотела. Бързаше да хване безплатния шатъл, а на мен никак не ми се тичаше след нея. Не мислех че е добра концепция да се разделяме, но ми се искаше да се помотая още малко в близост, а и изобщо не ми се стоеше в хотела.

В момента в който тя се отдалечи осъзнах, че през последните двайсетина минути не бяхме срещали никакви туристи. Да кажа че ме хвана боязън, ще е прекомерно пресилено, по скоро се сетих за клетия си татко, в случай че можеше да ме види в този момент отнякъде щеше да получи “харт атак ”. Той благия постоянно се тормози като пътувам и като чу, че ще вървя в Мароко, косите му се изправиха. Аз нагласена кокона, сама, единствено с араби в близост. Чудничко! Добре де, взех решение да опитвам навигацията, всичко беше тъкмо, досега в който започнах да минавам през очарователни, тесни улички и изцяло забравих за нея. Директно обърнах на камера и започнах да фотографирам.
Изведнъж се озовах на доста оживена улица цялостна с туристи, взех решение че съм на прав път. Толкова беше натоварено, че хората колкото да се разминаваха, като прибавим и всякакви мотористи които се опитваха да си проправят път през тълпата. Едно момче тикаше огромна количка с плодове и едно от колелетата безусловно мина през краката ми. Подскочих. За благополучие контузията не беше сериозна, даже ми стана смешно.
Помислих си, че би трябвало напълно да съм откачила, откакто отвръщам по този начин в тази обстановка. Повечето дами които познавам, биха се разстроили, биха мрънкали, само че аз повече се смущавам и мърморя в случай че ми се постанова да лежа дълго на шезлонга до басейна. Мрънкам от досада.

Съвсем инцидентно се оказа, че моя позната, с която сме били на бригада в Англия и не сме се виждали от доста години е по същото време в Мароко, видяла че съм в Маракеш и ми писа във фейсбук. Само, че те трябваше да дойдат на датата, в която ние си тръгвахме и за жал не можахме да се засечем, само че съумях да и дам някои препоръки. Каза ми, че са в Казабланка (град който бях възнамерявала да посетя, само че не съумях – друга дълга история).
Нахвърлях и небрежно местата които си заслужава да се видят, а тя ми отговори, че откровено се надява в Маракеш да й хареса, тъй като на никое място другаде не им било харесало до в този момент.
Та така… Мароко не е за всеки. Трябва да си същински странник по душа с цел да намериш обаяние в това да вървиш през конски фъшкии, да срещаш мошеници на всяка крачка, които се интересуват единствено от парите ти и да си подготвен да се блъскаш по пазарите с всякаква сган и транспортни средства от примитивен тип. Но в случай че съумеете да отворите сърцето си за тази друга просвета, ще бъдете пленени от неповторимата комбинация от багри и аромати вечно. Аз персонално оставих част от сърцето си и на това място. “