Режисьорът и актьор Цвети Пеняшки пред Lupa.bg: Имам късмета да работя със съмишленици и да тичаме в една посока
Цвети Пеняшки е от тези персони, които се усещат най-уютно в театъра. Може би тъй като е избрал театъра и като своя специалност, и като своя орис. Репетициите го зареждат, колегите-съмишленици го въодушевяват, а младият и надарен режисьор счита себе си за късметлия, че е обкръжен с актьори, с които гледат и тичат в една посока. " Много обичам да преговарям и може би по тази причина се насочих към режисьорската специалност ", показа Цвети Пеняшки в изявление за Lupa.bg.
Той е роден през 1993 година във Враца в фамилията на актьорите Емил и Капка Пеняшки. Благодарен е на родителите си, че са му дали креативна независимост и постоянно са подхождали с схващане към неговите режисьорски и актьорски търсения. През 2016 година Цвети приключва НАТФИЗ „ Кръстьо Сарафов “ със компетентност „ Режисура за куклен спектакъл “ в класа на проф. Жени Пашова и доцент Петър Пашов. Година по-късно прави режисьорския си дебют с постановката „ Петя и вълкът “ в Държавния куклен спектакъл в Стара Загора, където от няколко години е на щат като режисьор. Успешно се изявява и като куклен и трагичен артист.
Поставял е спектакли на сцените на Драматично-кукления спектакъл в Шумен, както и в Театър 199 " Валентин Стойчев " в София. През 2022 година режисира и написа текста на някои от песните в спектакъла „ Мелофобия “ в Театър „ Сълза и смях “. Година по-рано направи възторг и с ролята на Пилат Понтийски в рок операта „ Исус Христос суперзвезда “ в Опера Пловдив, като построи сполучливо облика на един екстравагантен, само че и в това време драматичен облик на загадъчния римски прокуратор.
Цвети Пеняшки интензивно се занимава и с дублаж. Кай от анимационната поредност „ Снежната кралица " да вземем за пример приказва на български с неговия глас. Озвучавал е и редица други анимационни и игрални филми.
Какви тематики го вълнуват като режисьор и артист, за какво му е забавно да изследва самотността и раздраната връзка сред хората, за какво детските приказки го въодушевяват и какви нови спектакли скоро ще сложи на сцената - са единствено част от въпросите, които Lupa.bg зададе на Цвети Пеняшки. От изявлението ще разберете и за какво ролята на Пилат в „ Исус Христос суперзвезда “ е голямо предизвикателство за него, както и забавни детайлности към основаването на пророческия театър в Пловдивската опера. Цвети споделя и за най-новата си режисура като режисьор - " Мелофобия ".
- Цвети, какво те кара да се чувстваш въодушевен в живота и в специалността?
- Репетициите. Много обичам да преговарям и може би по тази причина се насочих към режисьорската специалност. Като артист на мен ми е мъчно без режисьор да надграждам ролята си. Вероятно от почитание и отговорност към режисьора, че сме построили дружно една роля и по тази причина не дръзвам да кривна от верния път на спектакъла, който сме основали. Докато като режисьор се усещам доста добре по време на подготовки. Самото основаване на спектакъла и подготовките доста ме въодушевяват, въодушевява ме това, че въпреки да има първоначален текст и примерно подготвена музика, действително започваме от нулата. Обичам да играя и на компютърни игри.
Това са двата полюса, сред които се намирам – подготовките с сътрудници и компютърните игри.
Цвети Пеняшки в спектакъла " Сън в лятна нощ " на режисьора Димитър Стефанов в Театър “Любомир Кабакчиев ”-Казанлък
- Предполагам, че като креативна натура въпреки всичко не си необикновен обожател на онлайн общуването, а предпочиташ живия контакт с хората.
- Така е. Много от общуването си го взимам, работейки. Като се замисля, постоянно съм имал шанс да работя с хора, с които сме близки съидейници. В един миг обаче се оказва, че твоят кръг от познати и другари е единствено кръгът от сътрудниците. Но процесът на подготовки в никакъв случай не завършва в границите на работния ден. След това се събираме да хапнем дружно, да си поговорим, да пийнем, да си поемем въздух за малко от подготовките и още веднъж да седнем да обсъждаме какво можем да създадем, какво можем да подобрим в спектакъла. Този развой е доста прекрасен.
- Кога се вълнуваш повече, когато стартираш избран план – когато си в ролята на артист или на режисьор?
- В ролята на артист доста се тормозя, може би повече в сравнение с като режисьор. Като режисьор работя с хора, на които разгадавам и знам, че в последна сметка дружно сме основали даден театър. Отговорността може и да е по-голяма, само че в никакъв случай не ми е случвало и се надявам да не си го разреша, не дай си Боже, в случай че нещо не се получи като театър, да обвиня различен, с изключение на себе си. Притеснението като режисьор е часовете преди премиерата, преди първата среща.
Следващите спектакли започваме по-спокойно да приказваме, да обсъждаме, да подобряваме нещата, където има потребност несъмнено. Като режисьор по време на спектакъла нищо не зависи от мен (усмихва се). И да се тормозя, и да не се тормозя нищо не мога да направя. Каквото е зависело съм се опитал да го направя по време на подготовките. Ако объркам имитация или мизансцен като артист – това е друго към този момент. На сцената актьорите доста подвластен един от различен.
Като Пилат Понтийски в рок операта " Исус Христос суперзвезда ", сложена от режисьора Веселка Кунчева в Пловдивската опера. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- С кой театър стартира твоята 2023 година?
- На 19 януари в Дома на културата „ Борис Христов “ в Пловдив ще играем с Пловдивска опера „ Исус Христос суперзвезда “. Ще представим спектакъла и на 28 януари в НДК. На 22 януари в „ Сълза и смях “ ще се играе „ Мелофобия “, като аз не се появявам на сцената и там имам по-деликатно присъединяване като режисьор на постановката.
- Какво предизвикателство е за теб да изиграеш ролята на Пилат Понтийски в рок операта „ Исус Христос суперзвезда “?
- Огромно предизвикателство. Началото беше най-трудно. Изпратих първични записи от операта, а по-късно постановъчният екип трябваше да реши кого да предложения на кастинг. За моя наслада ме извикаха. Много се вълнувах за кастинга. Но най-трудният ми миг беше, когато всички солисти се събрахме на първа музикална подготовка дружно с диригента Константин Добройков и режисьора Веселка Кунчева.
Видях Влади Михайлов, Никеца, Керана – хора, на които се удивлявам. Те пяха като змейове и с душа. Те като реализатори са привикнали по някакъв метод да разкриват душата си, да го вършат прочувствено, пеейки, единствено с гласа си. Аз се зачудих какво върша там и къде се намирам. На мен ми е доста мъчно от първо лице само число да го върша.
Доста по-лесно се случи на идващия стадий, когато с Веселка седнахме и тя стартира да дава насоки какво си показва, накъде може да поведем този персонаж. И тогава стопирах да мисля къде не пея правилно, къде пея правилно, къде няма да направя пауза. Сега естествено още веднъж го мисля, тъй като в случай че объркам оркестъра или някой различен сътрудник става неприятно.
Никеца (Исус) е единственият човек, който виждам в очите по време на спектакъла, споделя Цвети, който е в ролята на римския прокуратор на Юдея - Пилат. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- И по-късно започнахте да случвате този театър, в случай че използвам израза на Веселка Кунчева.
- И по-късно стартира да става доста елементарно. Най-трудното за мен беше, че процесът спря за съвсем две години. Това се случи навръх финалната права, когато бяхме достигнали до стадия, в който всички искахме да покажем и да споделим какво сме създали. А ние създадохме театър, с който се гордеехме и гордеем. Много искахме да забележим дали хората правят оценка спектакъла по същия метод, както и ние, дали това, което желаеме да кажем доближава до феновете. Беше доста мъчително тогава. Тежка работа е основаването на един театър в операта – би трябвало да има доста добър синхрон сред хор, оркестър, балет и солисти.
- Това е твой дебют в операта?
- Участвал съм един път в Старозагорската опера като куклен артист и един път в една опера-буфа „ Хубавата Елена “ на Офенбах, там играех Аякс. Там нямаше проблем, защото ролята е доста игрова и неговите партии са доста речитативни, няма подобен диапазон на пеене. Страшното при Пилат е, че за мен е доста дребна партия, обаче доста значима. Ако леко стъпя на погрешно някъде, след това не знам дали ще имам времето да се поправя.
Рок операта " Исус Христос суперзвезда " на Пловдивската опера гостува в София, в зала 1 на НДК на 28 януари. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Какво ти откри за себе си в този древен облик?
- Покрай ролята на Пилат прочетох разнообразни трактовки за него. Най-интересното ми беше, че съответно в този театър се занимахме с човечността.
Беше ми забавна тази дуалистичност, която се основава на облика и по какъв начин Пилат под въздействието на народа е заставен да вземе едно решение, само че все пак резервира своята човещина. Може ли Пилат да резервира човечността си и да вземе някакво решение? До огромна степен и операта по подобен метод е издигната.
Огромна е ролята на Веселка и на постановъчния екип, че преднамерено търсихме това решение, колкото се може по-ярко да излезе. Костюмът на Пилат, основан от Мариета Голомехова е смъртоносен и той извънредно доста ми оказва помощ като артист. Дори един подробност, колорит в костюма, един предмет е в положение да промени театралното държание. Дори единствено заради концепцията, че съм с кожен ботуш до коляното, аз не мога да вървя, както заедно съм с маратонките си в метрото.
Аз съм доста щастлив, че ми се случи тази роля, веселя се и че всички тичахме дружно в една посока. Работихме съидейници и другари, без които аз нямаше по какъв начин да изградя персонажа. Особено съм признателен на Никеца – това е единственият човек, който виждам в очите по време на спектакъла. Ако няма човек, който да е до теб в тази обстановка, в тази обща концепция ти си изгубен. Много е хубаво, че успяхме да създадем един хубав екип. Колегите ми са доста положителни.
Актьорът в спектакъла " Прегаряне " на Веселка Кунчева в Държавен куклен спектакъл - Стара Загора. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Ти участваш като артист и в още два спектакъла на режисьора Веселка Кунчева - „ Прегаряне “ и „ Последният човек “ по романа на Оруел „ 1984 “. И двата спектакъла, както и „ Исус Христос суперзвезда “ са извънредно настоящи с тематиките, които разглеждат за актуалния човек. Тези постановки към какви размисли те предизвикат теб самия?
- Ние размишляваме дружно целият екип. А „ Последният човек “ по романа на Оруел в действителност е плашещ с актуалността си театър. Много се веселя, че в „ Последният човек “, както и в „ Прегаряне “, има един по-деликатен комизъм и е прелестно, когато хората се смеят. Но още по-приятен миг е, когато ние от сцената усещаме, че публиката в салона се смее, обаче не й доста смешно. Този смях се появява в съответни подиуми, в които ние опитваме по някакъв метод да приказваме за нещата, които ни вълнуват и които вълнуват и Веселка.
Ще се веселя, в случай че може да гостуваме в София и с „ Прегаряне “ и живот и здраве повече хора да видят този театър и тази отдаденост, с която всеки от актьорите играе. Защото тази режисура в действителност физически е доста сложна за всички ни. Аз персонално върша паралели с „ Дългата разходка “ на Стивън Кинг. Много одобрявам този разказ.
И в „ Прегаряне “ става въпрос за едно съревнование, в което човек не би трябвало да стопира. Покрай пандемията единственото хубаво нещо беше, че спряхме да тичаме и да бягаме и в един миг по някакъв метод осъзнахме, че до момента всичко е било „ Бягай, бягай, не спирай от самото начало “. Изпитвам единствено обич и наслаждение, когато играем и трите спектакъла, за които в този момент приказваме. Надявам се да ги играем още дълги години, до момента в който физически можем.
Чух доста забавен коментар от възпитаници, които бяха гледали „ Прегаряне “. Две девойки си приказваха и едното сподели: „ Обаче крепко кардио направиха тия артисти “. Защото от самото начало тичаме на сцената. А другата я прекъсна и сподели: „ Да, обаче аз в този момент кво ще върша с живота си. “ И започнаха да размишляват върху тематиката. Много е хубаво, даже и за секунда по някакъв метод да допираме феновете и да ги караме да размишляват.
- Какво е водещото при избора на тематики и пиеси, които поставяш като режисьор?
- Интересувам се от доста неща на този стадий. Като цяло виждам да работя със съидейници и доста се интересувам от детски приказки.
- Постави в Държавния куклен спектакъл в Стара Загора „ Меко казано “ и „ Копче за сън “ по Валери Петров. Какво по-специално откриваш в света на Валери Петров?
- Още в НАТФИЗ като студент преподаватели от другите дисциплини ни даваха „ Пет приказки “ само че Валери Петров като образец за драматургия. Петте приказки за мен са пример на един проблем, който съществува от доста време и ще продължава да се задълбочава – раздраната връзка сред детето и възрастния.
Във всички приказки по един или различен метод става въпрос за самотно дете, за дете, на което не се обръща задоволително внимание или което не се изслушва от възрастните. За мен тези приказки би трябвало да бъдат четени по-често и да бъдат поставяни и като спектакли. Не считам, че са морално остарели. В основата си в тях се приказва за човешки проблеми и за проблеми на децата.
Сега в Кукления спектакъл в Стара Загора ще слага американска пиеса за възрастни, в която става въпрос за самотно дете, по-скоро тинейджър на прага на зрелостта. Интересно ми е да проучвам самотността и раздраната връзка сред хората. Интересно ми е и каква позиция заема музиката в живота на индивида, в душата му, в обществото ни. Ето в този момент седим, приказваме, слушаме музика и тя не ни пречи.
Младият режисьор придвижи на сцената на Кукления спектакъл в Стара Загора приказката на Валери Петров " Меко казано "
- Каква музика обичаш да слушаш? Изпитвал ли си боязън или злост към избран вид музика и има ли музика, която ти подухва неприятни асоциации, както се случва с героите в спектакъла „ Мелофобия “, чийто режисьор си ти?
- Музиката, която чувам не е доста радостна. Обичам да чувам и класическа музика, само че обичам доста и меланхолична музика, някои даже биха я определили като тъжна и депресарска. Но аз не я чувам като функционалност на нещо, което да ме смъква надолу, в противен случай, меланхолията, романтиката и по-емоционалната музика ме предизвикат.
Не се сещам за музика, която съм чул и която да ми е опънала нервите. Случвало се е песни или творби да свързвам с някое събитие, което в даден стадий от живота ми не е било хубаво, само че това отпътува доста бързо.
В „ Мелофобия “ персонажите повече приказват за това, че не понасят избран вид музика, в сравнение с в действителност да не могат да я понасят. В последна сметка малко повече се вършат на хора, нехаресващи и даже мразещи музиката. Имахме доста забавен и сложен развой на основаване на самия театър. Създадохме го на мускули, имайки поради, че е частен план.
Героите в спектакъла " Мелофобия " търсят вълшебен музикален компас, който да ги насочи към живата музика скрита у самите тях. Режисьор на постановката, която се играе в Театър " Сълза и смях ", е Цвети Пеняшки
Аз бях поканен след това от Милица Гладнишка, която е създател на концепцията за спектакъла, да вземам участие като режисьор. Беше прелестно дружно да откриваме някакви неща. Като основа имаше разнообразни текстове, имаше хрумвания за подиуми, само че цялостното окомплектоване на концепцията, която да обобщава всички тези тематики търсихме дружно в процеса на работата.
В „ Мелофобия “ работих с доста мощни артисти – Милица Гладнишка, Милена Маркова, Иван Велчев, Никеца, Миро Иванов. С тях търсихме забавен баланс сред хумора и сериозното. Идеята беше освен да накараме публиката да се смее. Искахме да покажем в действителност една позиция с възприятие за комизъм.
- Възприемаш ли театъра като тип психотерапия, като битка против отчуждението сред хората?
- В нещата, които върша целя да сътворяваме почтени взаимоотношения и правдиви обстановки – неща, в които феновете и даден човек от публиката да може да припознае себе си и да види, че не го лъжем от сцената. Макар тук-там да сътворяваме нереални подиуми или взаимоотношения, въпреки всичко търсим някаква истина. Като куклен режисьор знам, че детската аудитория е доста сетивна, когато някой се опита да я лъже.
Иван Велчев, Милица Гладнишка, Милена Маркова-Маца и Никеца пеят и танцуват " Мелофобия "
- Темата за самотата ли те насочи да поставиш спектакъла „ Без излаз – изповедта на един наркоман “?
- Създадохме го взаимно с поддръжката на Инър Уийл клуб в Стара Загора. Като търсихме тематиката се спряхме на един опит, който е разказан през 20-те години на ХХ век. Става въпрос за следното: в конкретния експеримент затварят една мишка в клетка и поставят два контейнера с вода – в единия има наркотично вещество – хероин, в другия – чиста вода. Мишката стига до самоубийство, защото употребява единствено водата, в която има опиат.
След 30-40 години обаче някой се замисля, че този опит не е разгледал всички гледни точки и повтарят опита като слагат една мишка в подобен резервоар за несъмнено време и тя употребява единствено хероиновата вода, само че по-късно я вкарват в друга, по-голяма клетка с други мишки и с доста места за игра, за катерене, за ровене и се оказва, че никоя от мишките не употребява хероиновата вода, в случай, че във втория резервоар също има вода с опиат. И като се изключи че никоя от щастливите мишки не протяга ръка към тази вода и тази, която идва превъзмогва хероиновата взаимозависимост и живее щастливо.
Опитахме се да представим мислите на един подвластен в самотната му клетка, в която няма нищо друго с изключение на него самия. Спектакълът се одобри добре. Хубавото е, че се опитахме със средствата на кукления спектакъл на сенки да представим една грозна среда по страшния метод, без да е брутално, без да демонстрираме кръв и спринцовки.
" Бременските музиканти " под режисурата на Цвети Пеняшки в Театър 199 " Валентин Стойчев "
- Игра със сенките има и в твоя театър „ Бременските музиканти “.
- Там беше забавно решението, до което достигнахме – че в един свят, в който четири същества, животни – магаре, куче, котка и петел приказват и имат фантазии, индивидите не приказват и нямат фантазии. Те са тласкани от първоначални стремежи. Надявам се и имам вяра, че това го виждат и децата. Чувал съм мнения в тази посока, че ние се опитахме да оживотновим индивидите. Но най-после животните дотолкоз се уплашили, че забегнали вдън гори тилилейски, разбойниците се стреснали и станали положителни хора.
По думите на Цвети Пеняшки приказките на Валери Петров са пример на един проблем, който съществува от доста време и ще продължава да се задълбочава – раздраната връзка сред детето и възрастния
- Реакциите на коя аудитория са ти по-интересни – на детската или на по-възрастните фенове?
- Няма по какъв начин да нямам доверие на децата. Ако кажат, че им е скучно или че ги е боязън, най-вероятно е тъкмо по този начин. Ако някое дете споделя, че доста му е харесало, то не го прави, тъй като желае да се хареса на мен, или на театъра, или на госпожата, която го е довела.
Докато при възрастните виждам преди всичко да се поверявам на околните си, на роднините и на хората, с които работя. Имам шанса да работя с хора, на чийто усет имам вяра, имам вяра на усета им за спектакъл и считам, че сме задоволително близки и в случай че нещо им харесва или не им харесва ще си го кажат почтено.
Цвети Пеняшки и Диляна Спасова в постановката на Жени Пашова " Буратино " в Театър 199 " Валентин Стойчев "
- Доколко за теб е значима поддръжката от твоите родители, които също са артисти и предопредели ли тяхната специалност и твоя път към режисурата и актьорството?
- Ако кажа, че тяхната специалност не е повлияла при моя избор на специалност ще стартира с неистина. (смее се)
В ученическите си години желаех да ставам лекар.
Дори един-два месеца вървях на частни уроци, с цел да се приготвя да последвам медицина. Но в един миг ми стана доста мъчно и се замислих, че не желая да работя нещо и да отида в една специалност, в която да изучавам цялостен живот. Казах си: „ Ще изучавам четири години спектакъл, ще го изуча и след това няма никакво учене “. И по този начин и стана – взех си дипломата и към този момент всичко знам (смее се). Шегувам се, несъмнено.
В последна сметка лекарската специалност няма нищо общо с нашата. Тя е къде къде по-отговорна. Но се веселя, че по този начин станаха нещата. Подкрепата на майка ми и на татко ми е доста значима. Те живеят във Враца и се веселя доста като бият път да дойдат да гледат мой театър в Стара Загора, където съм на щат или в Пловдив, където играя или пък в Шумен, където също съм поставял спектакли.
Естествено те постоянно показват цялостната си поддръжка. Хубаво е, че постоянно сядаме да приказваме за спектакъла, т.е. продължаваме да се учим – това, което желаех да избегна. (усмихва се). Със сигурност те в никакъв случай не са ме притискали да се занимавам или да не се занимавам с постановка или с актьорство. А по-късно не са се опитвали да ме насочват, да подлагат на критика кое е вярно и кое не. Ако е имало рецензия, тя по-скоро се е превръщала в полемика.
Цвети в " Бялата гарга " на Държавен куклен спектакъл - Стара Загора под режисурата на Любомир Калаксъзов
- Имаш креативна независимост от страна на родителите ти.
- Да, късметлия съм.
- Учил си в природо-математическа гимназия – от там ли се възпламени в началото по медицината?
- Да, аз бях отстрани химия и биология и четири години ги изучавах. Учих и британски и осведомителни технологии и последният да затвори вратата. (смее се)
- Със сигурност тези предмети са ти дали една нужна обща просвета и за режисурата.
- Да, от време навреме давам отговор на въпроси от „ Стани богат “, свързани с химия. (смее се)
- С какво те заинтригува режисурата за куклен спектакъл и за какво се насочи към нея?
- Кандидатствах в НАТФИЗ кинорежисура и актьорство за куклен спектакъл и ме одобриха актьорство в класа на проф. Жени Пашова и доцент Петър Пашов. И тогава с тях обсъдихме, че има и куклена паралелка по постановка, в случай че ми е по-интересно да се занимавам с постановка. След втори курс с приравнителни изпити се трансферирах в постановка за куклен спектакъл.
Жени Пашова и Петър Пашов водеха дружно часовете си в огромна степен и хубавото е, че държаха студентите, които сме отстрани постановка да участваме и в дипломните спектакли, и въобще в работата на актьорския клас. Беше доста потребно. Това беше и повода да отида в Кукления спектакъл в Стара Загора първо като артист, а откакто се дипломирах и си взех държавния изпит към този момент работя там и като режисьор.
Цвети Пеняшки сложи " Копче за сън " по Валери Петров в Кукления спектакъл в Стара Загора
- Откриваш ли себе си в стихотворението на Валери Петров „ Хвърчащите хора “?
- Би ми се желало да бъда хвърчащ човек и бих желал да имам вяра, че съм подобен. Валери Петров го е написал по подобен метод, че да звучи колкото и хубаво, толкоз и за хора, които не са напълно наред в обществото. Той го е написал като непряк наблюдаващ. Ако човек самичък за себе си твърди, че е хвърчащ, несъмнено не е. Хвърчащите се виждат в профил.
- Занимаваш се и с озвучаване. Например Кай от „ Снежната кралица “ приказва с твоя глас. Би ли споделил в какво се крие магията на играта с гласа?
- В така наречен нахсинхронен дублаж, при който всеки самичък озвучава настрана своята роля, се отделя повече внимание на ролята, тъй като се отстранява истинският глас изпод и персонажът звучи единствено с твоя глас. Процесът на озвучаване е забавен. Аз все не съумявам да се успокоя и да не ръкомахам, до момента в който озвучавам.
" Копче за сън " в Държавен куклен спектакъл - Стара Загора
- Не се притеснявай, никой не те вижда.
- Никой не го вижда да, само че на мен доста ми оказва помощ при озвучаване на персонажа.
Даже съм се улавял, че един път до момента в който озвучавах една кола в един сериал, жестикулирах даже с нея – тя с гуми, аз с ръце. И като я виждам се пробвам да я приличам и подрипвам. Естествено виждам главата ми да е към микрофона. Много е забавно, напълно друго е като работа.
Ако озвучаваш даден персонаж и по същия метод го пренесеш на сцена не би било добре. Не съм снимал кино, само че допускам, че същата причинност важи в този случай – няма по какъв начин да пренесеш играта от театъра пред камерата, както и назад. Когато учихме в НАТФИЗ имахме и дисциплинираност „ дублаж “ при Красимир Куцупаров – доста прочут глас. И той ни споделяше: „ Спокойно, първо сега, в който застанете пред микрофона ще започнете да ненавиждате гласа си. Дълго време ще го ненавиждате и ще го чувате доста зле. А по-късно ще започнете да го харесвате, по-късно отново ще го намразите. Да кажем, че съм на стадий, в който мисля, че съм окей с гласа си.
В " Сън в лятна нощ " на режисьора Димитър Стефанов в Театър “Любомир Кабакчиев ”-Казанлък
- Към коя приказка постоянно се връщаш?
- Няколко са. Едната е „ Верният Йоханес “ на Братя Грим. В нея има доста забавна концепция и доста забавна поука. Тя е от този вид домашни приказки на Братя Грим, в които не са могли да отрежат всички бруталности. Другата е „ Приказка за стълбата “ на Христо Смирненски. Проявявам интерес към нея освен да я прочета, само че и да си напомня, че съм от раята и всички сиромаси са мои братя. Тази приказка ме предизвика и чисто креативен.
- Не си принц и боговете не са ти братя.
- Засега не съм, тъпо (усмихва се). Но както се споделя катерим се по стълбата, даваме ухо тук и там.
- Ако ти се отдаде опция с кого би предпочел да разговаряш – с Бога или с дявола?
- Наскоро в една пиеса прочетох, че с цел да се обърнем към Бога доста постоянно в наши дни би трябвало да го има и дяволът. След това си споделям, че естествено сме били обладани от дявола, обръщайки се към Бога, само че това е неизбежно.
- За да има положително, очевидно би трябвало да съществува и злото, другояче няма по какъв начин да оценим положителното, няма да я има и тази непрекъсната битка, която ни предизвика да творим и да развиваме въображението си.
- Да, с цел да има положително би трябвало да съществува и злото. Защо пък човек да не си поговори с дявола и от тази позиция да си направи сличаване къде се намира в живота. Ако може човек да си поговори с дявола, без обаче да мърда от стълбата, ще е добре. Защото всички сме на тази стълба и пътят нагоре в действителност може да води и надолу.
Той е роден през 1993 година във Враца в фамилията на актьорите Емил и Капка Пеняшки. Благодарен е на родителите си, че са му дали креативна независимост и постоянно са подхождали с схващане към неговите режисьорски и актьорски търсения. През 2016 година Цвети приключва НАТФИЗ „ Кръстьо Сарафов “ със компетентност „ Режисура за куклен спектакъл “ в класа на проф. Жени Пашова и доцент Петър Пашов. Година по-късно прави режисьорския си дебют с постановката „ Петя и вълкът “ в Държавния куклен спектакъл в Стара Загора, където от няколко години е на щат като режисьор. Успешно се изявява и като куклен и трагичен артист.
Поставял е спектакли на сцените на Драматично-кукления спектакъл в Шумен, както и в Театър 199 " Валентин Стойчев " в София. През 2022 година режисира и написа текста на някои от песните в спектакъла „ Мелофобия “ в Театър „ Сълза и смях “. Година по-рано направи възторг и с ролята на Пилат Понтийски в рок операта „ Исус Христос суперзвезда “ в Опера Пловдив, като построи сполучливо облика на един екстравагантен, само че и в това време драматичен облик на загадъчния римски прокуратор.
Цвети Пеняшки интензивно се занимава и с дублаж. Кай от анимационната поредност „ Снежната кралица " да вземем за пример приказва на български с неговия глас. Озвучавал е и редица други анимационни и игрални филми.
Какви тематики го вълнуват като режисьор и артист, за какво му е забавно да изследва самотността и раздраната връзка сред хората, за какво детските приказки го въодушевяват и какви нови спектакли скоро ще сложи на сцената - са единствено част от въпросите, които Lupa.bg зададе на Цвети Пеняшки. От изявлението ще разберете и за какво ролята на Пилат в „ Исус Христос суперзвезда “ е голямо предизвикателство за него, както и забавни детайлности към основаването на пророческия театър в Пловдивската опера. Цвети споделя и за най-новата си режисура като режисьор - " Мелофобия ".
- Цвети, какво те кара да се чувстваш въодушевен в живота и в специалността?
- Репетициите. Много обичам да преговарям и може би по тази причина се насочих към режисьорската специалност. Като артист на мен ми е мъчно без режисьор да надграждам ролята си. Вероятно от почитание и отговорност към режисьора, че сме построили дружно една роля и по тази причина не дръзвам да кривна от верния път на спектакъла, който сме основали. Докато като режисьор се усещам доста добре по време на подготовки. Самото основаване на спектакъла и подготовките доста ме въодушевяват, въодушевява ме това, че въпреки да има първоначален текст и примерно подготвена музика, действително започваме от нулата. Обичам да играя и на компютърни игри.
Това са двата полюса, сред които се намирам – подготовките с сътрудници и компютърните игри.
Цвети Пеняшки в спектакъла " Сън в лятна нощ " на режисьора Димитър Стефанов в Театър “Любомир Кабакчиев ”-Казанлък
- Предполагам, че като креативна натура въпреки всичко не си необикновен обожател на онлайн общуването, а предпочиташ живия контакт с хората.
- Така е. Много от общуването си го взимам, работейки. Като се замисля, постоянно съм имал шанс да работя с хора, с които сме близки съидейници. В един миг обаче се оказва, че твоят кръг от познати и другари е единствено кръгът от сътрудниците. Но процесът на подготовки в никакъв случай не завършва в границите на работния ден. След това се събираме да хапнем дружно, да си поговорим, да пийнем, да си поемем въздух за малко от подготовките и още веднъж да седнем да обсъждаме какво можем да създадем, какво можем да подобрим в спектакъла. Този развой е доста прекрасен.
- Кога се вълнуваш повече, когато стартираш избран план – когато си в ролята на артист или на режисьор?
- В ролята на артист доста се тормозя, може би повече в сравнение с като режисьор. Като режисьор работя с хора, на които разгадавам и знам, че в последна сметка дружно сме основали даден театър. Отговорността може и да е по-голяма, само че в никакъв случай не ми е случвало и се надявам да не си го разреша, не дай си Боже, в случай че нещо не се получи като театър, да обвиня различен, с изключение на себе си. Притеснението като режисьор е часовете преди премиерата, преди първата среща.
Следващите спектакли започваме по-спокойно да приказваме, да обсъждаме, да подобряваме нещата, където има потребност несъмнено. Като режисьор по време на спектакъла нищо не зависи от мен (усмихва се). И да се тормозя, и да не се тормозя нищо не мога да направя. Каквото е зависело съм се опитал да го направя по време на подготовките. Ако объркам имитация или мизансцен като артист – това е друго към този момент. На сцената актьорите доста подвластен един от различен.
Като Пилат Понтийски в рок операта " Исус Христос суперзвезда ", сложена от режисьора Веселка Кунчева в Пловдивската опера. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- С кой театър стартира твоята 2023 година?
- На 19 януари в Дома на културата „ Борис Христов “ в Пловдив ще играем с Пловдивска опера „ Исус Христос суперзвезда “. Ще представим спектакъла и на 28 януари в НДК. На 22 януари в „ Сълза и смях “ ще се играе „ Мелофобия “, като аз не се появявам на сцената и там имам по-деликатно присъединяване като режисьор на постановката.
- Какво предизвикателство е за теб да изиграеш ролята на Пилат Понтийски в рок операта „ Исус Христос суперзвезда “?
- Огромно предизвикателство. Началото беше най-трудно. Изпратих първични записи от операта, а по-късно постановъчният екип трябваше да реши кого да предложения на кастинг. За моя наслада ме извикаха. Много се вълнувах за кастинга. Но най-трудният ми миг беше, когато всички солисти се събрахме на първа музикална подготовка дружно с диригента Константин Добройков и режисьора Веселка Кунчева.
Видях Влади Михайлов, Никеца, Керана – хора, на които се удивлявам. Те пяха като змейове и с душа. Те като реализатори са привикнали по някакъв метод да разкриват душата си, да го вършат прочувствено, пеейки, единствено с гласа си. Аз се зачудих какво върша там и къде се намирам. На мен ми е доста мъчно от първо лице само число да го върша.
Доста по-лесно се случи на идващия стадий, когато с Веселка седнахме и тя стартира да дава насоки какво си показва, накъде може да поведем този персонаж. И тогава стопирах да мисля къде не пея правилно, къде пея правилно, къде няма да направя пауза. Сега естествено още веднъж го мисля, тъй като в случай че объркам оркестъра или някой различен сътрудник става неприятно.
Никеца (Исус) е единственият човек, който виждам в очите по време на спектакъла, споделя Цвети, който е в ролята на римския прокуратор на Юдея - Пилат. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- И по-късно започнахте да случвате този театър, в случай че използвам израза на Веселка Кунчева.
- И по-късно стартира да става доста елементарно. Най-трудното за мен беше, че процесът спря за съвсем две години. Това се случи навръх финалната права, когато бяхме достигнали до стадия, в който всички искахме да покажем и да споделим какво сме създали. А ние създадохме театър, с който се гордеехме и гордеем. Много искахме да забележим дали хората правят оценка спектакъла по същия метод, както и ние, дали това, което желаеме да кажем доближава до феновете. Беше доста мъчително тогава. Тежка работа е основаването на един театър в операта – би трябвало да има доста добър синхрон сред хор, оркестър, балет и солисти.
- Това е твой дебют в операта?
- Участвал съм един път в Старозагорската опера като куклен артист и един път в една опера-буфа „ Хубавата Елена “ на Офенбах, там играех Аякс. Там нямаше проблем, защото ролята е доста игрова и неговите партии са доста речитативни, няма подобен диапазон на пеене. Страшното при Пилат е, че за мен е доста дребна партия, обаче доста значима. Ако леко стъпя на погрешно някъде, след това не знам дали ще имам времето да се поправя.
Рок операта " Исус Христос суперзвезда " на Пловдивската опера гостува в София, в зала 1 на НДК на 28 януари. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Какво ти откри за себе си в този древен облик?
- Покрай ролята на Пилат прочетох разнообразни трактовки за него. Най-интересното ми беше, че съответно в този театър се занимахме с човечността.
Беше ми забавна тази дуалистичност, която се основава на облика и по какъв начин Пилат под въздействието на народа е заставен да вземе едно решение, само че все пак резервира своята човещина. Може ли Пилат да резервира човечността си и да вземе някакво решение? До огромна степен и операта по подобен метод е издигната.
Огромна е ролята на Веселка и на постановъчния екип, че преднамерено търсихме това решение, колкото се може по-ярко да излезе. Костюмът на Пилат, основан от Мариета Голомехова е смъртоносен и той извънредно доста ми оказва помощ като артист. Дори един подробност, колорит в костюма, един предмет е в положение да промени театралното държание. Дори единствено заради концепцията, че съм с кожен ботуш до коляното, аз не мога да вървя, както заедно съм с маратонките си в метрото.
Аз съм доста щастлив, че ми се случи тази роля, веселя се и че всички тичахме дружно в една посока. Работихме съидейници и другари, без които аз нямаше по какъв начин да изградя персонажа. Особено съм признателен на Никеца – това е единственият човек, който виждам в очите по време на спектакъла. Ако няма човек, който да е до теб в тази обстановка, в тази обща концепция ти си изгубен. Много е хубаво, че успяхме да създадем един хубав екип. Колегите ми са доста положителни.
Актьорът в спектакъла " Прегаряне " на Веселка Кунчева в Държавен куклен спектакъл - Стара Загора. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Ти участваш като артист и в още два спектакъла на режисьора Веселка Кунчева - „ Прегаряне “ и „ Последният човек “ по романа на Оруел „ 1984 “. И двата спектакъла, както и „ Исус Христос суперзвезда “ са извънредно настоящи с тематиките, които разглеждат за актуалния човек. Тези постановки към какви размисли те предизвикат теб самия?
- Ние размишляваме дружно целият екип. А „ Последният човек “ по романа на Оруел в действителност е плашещ с актуалността си театър. Много се веселя, че в „ Последният човек “, както и в „ Прегаряне “, има един по-деликатен комизъм и е прелестно, когато хората се смеят. Но още по-приятен миг е, когато ние от сцената усещаме, че публиката в салона се смее, обаче не й доста смешно. Този смях се появява в съответни подиуми, в които ние опитваме по някакъв метод да приказваме за нещата, които ни вълнуват и които вълнуват и Веселка.
Ще се веселя, в случай че може да гостуваме в София и с „ Прегаряне “ и живот и здраве повече хора да видят този театър и тази отдаденост, с която всеки от актьорите играе. Защото тази режисура в действителност физически е доста сложна за всички ни. Аз персонално върша паралели с „ Дългата разходка “ на Стивън Кинг. Много одобрявам този разказ.
И в „ Прегаряне “ става въпрос за едно съревнование, в което човек не би трябвало да стопира. Покрай пандемията единственото хубаво нещо беше, че спряхме да тичаме и да бягаме и в един миг по някакъв метод осъзнахме, че до момента всичко е било „ Бягай, бягай, не спирай от самото начало “. Изпитвам единствено обич и наслаждение, когато играем и трите спектакъла, за които в този момент приказваме. Надявам се да ги играем още дълги години, до момента в който физически можем.
Чух доста забавен коментар от възпитаници, които бяха гледали „ Прегаряне “. Две девойки си приказваха и едното сподели: „ Обаче крепко кардио направиха тия артисти “. Защото от самото начало тичаме на сцената. А другата я прекъсна и сподели: „ Да, обаче аз в този момент кво ще върша с живота си. “ И започнаха да размишляват върху тематиката. Много е хубаво, даже и за секунда по някакъв метод да допираме феновете и да ги караме да размишляват.
- Какво е водещото при избора на тематики и пиеси, които поставяш като режисьор?
- Интересувам се от доста неща на този стадий. Като цяло виждам да работя със съидейници и доста се интересувам от детски приказки.
- Постави в Държавния куклен спектакъл в Стара Загора „ Меко казано “ и „ Копче за сън “ по Валери Петров. Какво по-специално откриваш в света на Валери Петров?
- Още в НАТФИЗ като студент преподаватели от другите дисциплини ни даваха „ Пет приказки “ само че Валери Петров като образец за драматургия. Петте приказки за мен са пример на един проблем, който съществува от доста време и ще продължава да се задълбочава – раздраната връзка сред детето и възрастния.
Във всички приказки по един или различен метод става въпрос за самотно дете, за дете, на което не се обръща задоволително внимание или което не се изслушва от възрастните. За мен тези приказки би трябвало да бъдат четени по-често и да бъдат поставяни и като спектакли. Не считам, че са морално остарели. В основата си в тях се приказва за човешки проблеми и за проблеми на децата.
Сега в Кукления спектакъл в Стара Загора ще слага американска пиеса за възрастни, в която става въпрос за самотно дете, по-скоро тинейджър на прага на зрелостта. Интересно ми е да проучвам самотността и раздраната връзка сред хората. Интересно ми е и каква позиция заема музиката в живота на индивида, в душата му, в обществото ни. Ето в този момент седим, приказваме, слушаме музика и тя не ни пречи.
Младият режисьор придвижи на сцената на Кукления спектакъл в Стара Загора приказката на Валери Петров " Меко казано "
- Каква музика обичаш да слушаш? Изпитвал ли си боязън или злост към избран вид музика и има ли музика, която ти подухва неприятни асоциации, както се случва с героите в спектакъла „ Мелофобия “, чийто режисьор си ти?
- Музиката, която чувам не е доста радостна. Обичам да чувам и класическа музика, само че обичам доста и меланхолична музика, някои даже биха я определили като тъжна и депресарска. Но аз не я чувам като функционалност на нещо, което да ме смъква надолу, в противен случай, меланхолията, романтиката и по-емоционалната музика ме предизвикат.
Не се сещам за музика, която съм чул и която да ми е опънала нервите. Случвало се е песни или творби да свързвам с някое събитие, което в даден стадий от живота ми не е било хубаво, само че това отпътува доста бързо.
В „ Мелофобия “ персонажите повече приказват за това, че не понасят избран вид музика, в сравнение с в действителност да не могат да я понасят. В последна сметка малко повече се вършат на хора, нехаресващи и даже мразещи музиката. Имахме доста забавен и сложен развой на основаване на самия театър. Създадохме го на мускули, имайки поради, че е частен план.
Героите в спектакъла " Мелофобия " търсят вълшебен музикален компас, който да ги насочи към живата музика скрита у самите тях. Режисьор на постановката, която се играе в Театър " Сълза и смях ", е Цвети Пеняшки
Аз бях поканен след това от Милица Гладнишка, която е създател на концепцията за спектакъла, да вземам участие като режисьор. Беше прелестно дружно да откриваме някакви неща. Като основа имаше разнообразни текстове, имаше хрумвания за подиуми, само че цялостното окомплектоване на концепцията, която да обобщава всички тези тематики търсихме дружно в процеса на работата.
В „ Мелофобия “ работих с доста мощни артисти – Милица Гладнишка, Милена Маркова, Иван Велчев, Никеца, Миро Иванов. С тях търсихме забавен баланс сред хумора и сериозното. Идеята беше освен да накараме публиката да се смее. Искахме да покажем в действителност една позиция с възприятие за комизъм.
- Възприемаш ли театъра като тип психотерапия, като битка против отчуждението сред хората?
- В нещата, които върша целя да сътворяваме почтени взаимоотношения и правдиви обстановки – неща, в които феновете и даден човек от публиката да може да припознае себе си и да види, че не го лъжем от сцената. Макар тук-там да сътворяваме нереални подиуми или взаимоотношения, въпреки всичко търсим някаква истина. Като куклен режисьор знам, че детската аудитория е доста сетивна, когато някой се опита да я лъже.
Иван Велчев, Милица Гладнишка, Милена Маркова-Маца и Никеца пеят и танцуват " Мелофобия "
- Темата за самотата ли те насочи да поставиш спектакъла „ Без излаз – изповедта на един наркоман “?
- Създадохме го взаимно с поддръжката на Инър Уийл клуб в Стара Загора. Като търсихме тематиката се спряхме на един опит, който е разказан през 20-те години на ХХ век. Става въпрос за следното: в конкретния експеримент затварят една мишка в клетка и поставят два контейнера с вода – в единия има наркотично вещество – хероин, в другия – чиста вода. Мишката стига до самоубийство, защото употребява единствено водата, в която има опиат.
След 30-40 години обаче някой се замисля, че този опит не е разгледал всички гледни точки и повтарят опита като слагат една мишка в подобен резервоар за несъмнено време и тя употребява единствено хероиновата вода, само че по-късно я вкарват в друга, по-голяма клетка с други мишки и с доста места за игра, за катерене, за ровене и се оказва, че никоя от мишките не употребява хероиновата вода, в случай, че във втория резервоар също има вода с опиат. И като се изключи че никоя от щастливите мишки не протяга ръка към тази вода и тази, която идва превъзмогва хероиновата взаимозависимост и живее щастливо.
Опитахме се да представим мислите на един подвластен в самотната му клетка, в която няма нищо друго с изключение на него самия. Спектакълът се одобри добре. Хубавото е, че се опитахме със средствата на кукления спектакъл на сенки да представим една грозна среда по страшния метод, без да е брутално, без да демонстрираме кръв и спринцовки.
" Бременските музиканти " под режисурата на Цвети Пеняшки в Театър 199 " Валентин Стойчев "
- Игра със сенките има и в твоя театър „ Бременските музиканти “.
- Там беше забавно решението, до което достигнахме – че в един свят, в който четири същества, животни – магаре, куче, котка и петел приказват и имат фантазии, индивидите не приказват и нямат фантазии. Те са тласкани от първоначални стремежи. Надявам се и имам вяра, че това го виждат и децата. Чувал съм мнения в тази посока, че ние се опитахме да оживотновим индивидите. Но най-после животните дотолкоз се уплашили, че забегнали вдън гори тилилейски, разбойниците се стреснали и станали положителни хора.
По думите на Цвети Пеняшки приказките на Валери Петров са пример на един проблем, който съществува от доста време и ще продължава да се задълбочава – раздраната връзка сред детето и възрастния
- Реакциите на коя аудитория са ти по-интересни – на детската или на по-възрастните фенове?
- Няма по какъв начин да нямам доверие на децата. Ако кажат, че им е скучно или че ги е боязън, най-вероятно е тъкмо по този начин. Ако някое дете споделя, че доста му е харесало, то не го прави, тъй като желае да се хареса на мен, или на театъра, или на госпожата, която го е довела.
Докато при възрастните виждам преди всичко да се поверявам на околните си, на роднините и на хората, с които работя. Имам шанса да работя с хора, на чийто усет имам вяра, имам вяра на усета им за спектакъл и считам, че сме задоволително близки и в случай че нещо им харесва или не им харесва ще си го кажат почтено.
Цвети Пеняшки и Диляна Спасова в постановката на Жени Пашова " Буратино " в Театър 199 " Валентин Стойчев "
- Доколко за теб е значима поддръжката от твоите родители, които също са артисти и предопредели ли тяхната специалност и твоя път към режисурата и актьорството?
- Ако кажа, че тяхната специалност не е повлияла при моя избор на специалност ще стартира с неистина. (смее се)
В ученическите си години желаех да ставам лекар.
Дори един-два месеца вървях на частни уроци, с цел да се приготвя да последвам медицина. Но в един миг ми стана доста мъчно и се замислих, че не желая да работя нещо и да отида в една специалност, в която да изучавам цялостен живот. Казах си: „ Ще изучавам четири години спектакъл, ще го изуча и след това няма никакво учене “. И по този начин и стана – взех си дипломата и към този момент всичко знам (смее се). Шегувам се, несъмнено.
В последна сметка лекарската специалност няма нищо общо с нашата. Тя е къде къде по-отговорна. Но се веселя, че по този начин станаха нещата. Подкрепата на майка ми и на татко ми е доста значима. Те живеят във Враца и се веселя доста като бият път да дойдат да гледат мой театър в Стара Загора, където съм на щат или в Пловдив, където играя или пък в Шумен, където също съм поставял спектакли.
Естествено те постоянно показват цялостната си поддръжка. Хубаво е, че постоянно сядаме да приказваме за спектакъла, т.е. продължаваме да се учим – това, което желаех да избегна. (усмихва се). Със сигурност те в никакъв случай не са ме притискали да се занимавам или да не се занимавам с постановка или с актьорство. А по-късно не са се опитвали да ме насочват, да подлагат на критика кое е вярно и кое не. Ако е имало рецензия, тя по-скоро се е превръщала в полемика.
Цвети в " Бялата гарга " на Държавен куклен спектакъл - Стара Загора под режисурата на Любомир Калаксъзов
- Имаш креативна независимост от страна на родителите ти.
- Да, късметлия съм.
- Учил си в природо-математическа гимназия – от там ли се възпламени в началото по медицината?
- Да, аз бях отстрани химия и биология и четири години ги изучавах. Учих и британски и осведомителни технологии и последният да затвори вратата. (смее се)
- Със сигурност тези предмети са ти дали една нужна обща просвета и за режисурата.
- Да, от време навреме давам отговор на въпроси от „ Стани богат “, свързани с химия. (смее се)
- С какво те заинтригува режисурата за куклен спектакъл и за какво се насочи към нея?
- Кандидатствах в НАТФИЗ кинорежисура и актьорство за куклен спектакъл и ме одобриха актьорство в класа на проф. Жени Пашова и доцент Петър Пашов. И тогава с тях обсъдихме, че има и куклена паралелка по постановка, в случай че ми е по-интересно да се занимавам с постановка. След втори курс с приравнителни изпити се трансферирах в постановка за куклен спектакъл.
Жени Пашова и Петър Пашов водеха дружно часовете си в огромна степен и хубавото е, че държаха студентите, които сме отстрани постановка да участваме и в дипломните спектакли, и въобще в работата на актьорския клас. Беше доста потребно. Това беше и повода да отида в Кукления спектакъл в Стара Загора първо като артист, а откакто се дипломирах и си взех държавния изпит към този момент работя там и като режисьор.
Цвети Пеняшки сложи " Копче за сън " по Валери Петров в Кукления спектакъл в Стара Загора
- Откриваш ли себе си в стихотворението на Валери Петров „ Хвърчащите хора “?
- Би ми се желало да бъда хвърчащ човек и бих желал да имам вяра, че съм подобен. Валери Петров го е написал по подобен метод, че да звучи колкото и хубаво, толкоз и за хора, които не са напълно наред в обществото. Той го е написал като непряк наблюдаващ. Ако човек самичък за себе си твърди, че е хвърчащ, несъмнено не е. Хвърчащите се виждат в профил.
- Занимаваш се и с озвучаване. Например Кай от „ Снежната кралица “ приказва с твоя глас. Би ли споделил в какво се крие магията на играта с гласа?
- В така наречен нахсинхронен дублаж, при който всеки самичък озвучава настрана своята роля, се отделя повече внимание на ролята, тъй като се отстранява истинският глас изпод и персонажът звучи единствено с твоя глас. Процесът на озвучаване е забавен. Аз все не съумявам да се успокоя и да не ръкомахам, до момента в който озвучавам.
" Копче за сън " в Държавен куклен спектакъл - Стара Загора
- Не се притеснявай, никой не те вижда.
- Никой не го вижда да, само че на мен доста ми оказва помощ при озвучаване на персонажа.
Даже съм се улавял, че един път до момента в който озвучавах една кола в един сериал, жестикулирах даже с нея – тя с гуми, аз с ръце. И като я виждам се пробвам да я приличам и подрипвам. Естествено виждам главата ми да е към микрофона. Много е забавно, напълно друго е като работа.
Ако озвучаваш даден персонаж и по същия метод го пренесеш на сцена не би било добре. Не съм снимал кино, само че допускам, че същата причинност важи в този случай – няма по какъв начин да пренесеш играта от театъра пред камерата, както и назад. Когато учихме в НАТФИЗ имахме и дисциплинираност „ дублаж “ при Красимир Куцупаров – доста прочут глас. И той ни споделяше: „ Спокойно, първо сега, в който застанете пред микрофона ще започнете да ненавиждате гласа си. Дълго време ще го ненавиждате и ще го чувате доста зле. А по-късно ще започнете да го харесвате, по-късно отново ще го намразите. Да кажем, че съм на стадий, в който мисля, че съм окей с гласа си.
В " Сън в лятна нощ " на режисьора Димитър Стефанов в Театър “Любомир Кабакчиев ”-Казанлък
- Към коя приказка постоянно се връщаш?
- Няколко са. Едната е „ Верният Йоханес “ на Братя Грим. В нея има доста забавна концепция и доста забавна поука. Тя е от този вид домашни приказки на Братя Грим, в които не са могли да отрежат всички бруталности. Другата е „ Приказка за стълбата “ на Христо Смирненски. Проявявам интерес към нея освен да я прочета, само че и да си напомня, че съм от раята и всички сиромаси са мои братя. Тази приказка ме предизвика и чисто креативен.
- Не си принц и боговете не са ти братя.
- Засега не съм, тъпо (усмихва се). Но както се споделя катерим се по стълбата, даваме ухо тук и там.
- Ако ти се отдаде опция с кого би предпочел да разговаряш – с Бога или с дявола?
- Наскоро в една пиеса прочетох, че с цел да се обърнем към Бога доста постоянно в наши дни би трябвало да го има и дяволът. След това си споделям, че естествено сме били обладани от дявола, обръщайки се към Бога, само че това е неизбежно.
- За да има положително, очевидно би трябвало да съществува и злото, другояче няма по какъв начин да оценим положителното, няма да я има и тази непрекъсната битка, която ни предизвика да творим и да развиваме въображението си.
- Да, с цел да има положително би трябвало да съществува и злото. Защо пък човек да не си поговори с дявола и от тази позиция да си направи сличаване къде се намира в живота. Ако може човек да си поговори с дявола, без обаче да мърда от стълбата, ще е добре. Защото всички сме на тази стълба и пътят нагоре в действителност може да води и надолу.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ