Заради него продължавам да живея - великата любовна история на Цветана Манева и Явор Милушев
Цветана Манева е от тези дами, които носят мъдростта в очите си, любовта в сърцето си, а душите им са изтъкани от гений. Днес огромната актриса чества своя 79-ти рожден ден. Можем да приказваме доста за гения и актьорския път на Цветана, само че през днешния ден желаеме да ви разкажем за един различен път, по който тя е избрала да върви - пътят на Любовта.
Любов с основно " Л ", тъй като тази история е тъкмо такава - история за велика обич, която стартира с една инцидентна среща и с една срамежлива хлапашка целувка, а продължава цялостен живот! Това е великата любовна история на Цветана Манева и Явор Милушев.
Казват, че любовта идва бавно, само че в тази история тя идва внезапно. Поканена е на сцената от по момчешки дръзкия Явор, който целува по бузата смаяната Цветана. Тази почтена целувка се случва преди половин век и свързва вечно Явор Милушев и Цветана Манева. По това време те са съвсем непознати - знаели един за различен, само че нищо повече. Явор е 4 години по-малък от нея и финален курс във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Във фоайето има стационарен телефон. Цветана, която към този момент е приключила и била актриса, приказва по този телефон. Минава Явор и я целува по бузата.
След време тя си спомня: „ Беше зима. Той влезе извън. Аз продължавах да си приказвам. Той се наведе, целуна ме по бузата. Беше доста ухилен и ухаеше на непорочност. Бях го срещала и преди, знаех кой е, само че толкоз близо в никакъв случай не се бяхме приближавали. Нямах никакво време да обмислям в този миг. Усетих мирис, мирис, който сякаш ме омагьоса. Омагьоса ме! “
Известно време след тази закачлива Цветана Манева снима в Киноцентъра в Бояна кино лентата „ Последната дума “ на Бинка Желязкова. Тя е в ролята на учителката. Спомня си:
„ Бях качена на някаква платформа, по-висока. Виждах всичко от високо. Видях го по какъв начин се появи. Беше пристигнал до Киноцентъра и влезе при нас на фотосите. Приближи се до платформата и протегна ръце към мен. Аз застанах на ръба и също протегнах своите. Явор ме хвана и ме смъкна от подиума. Пулсът ми полудя, замаях се, разтреперих се, ето на това се споделя „ да ти омекнат коленете “. За този миг приказвам. Идва отникъде. Беше като вятър. Вятър, който те поема и... край. Какво да го мисля?! В такива случаи не се мисли, то в случай че се размислиш, може и да не ти се случи. "
И когато филмът излиза по кината на 7 септември 1973 година, те към този момент са двойка. Двамата се женят на 9 септември - единствения им свободен ден, когато вземат решение да сключат брак, откакто дълго време живеят дружно.
В пловдивския спектакъл режисьорът Любен Гройс слага особено за тях пиесата “Двама на люлката ”. Тримата се усамотяват в една къща и репетират съвсем непрекъснато. Представлението се трансформира в легенда из цяла България. Двамата го играят стотици пъти в продължение на 10 години.
Това е една от най-дълго играните пиеси в българския спектакъл въобще. Но любовта им, въпреки и родена в театъра, се оказва най-дългата и откровена роля в живота им.
Ето какво е споделяла през годините Цветана за тайната на любовта и разбирателството с Явор:
" Явор има задоволително джентълменство и аристократизъм. Той по този начин се държи като мъж, че в никакъв случай не може да ме обиди, за което доста му благодаря. На първо място е уважението, което имаме към самите себе си. И аз, и той. А това те ангажира да уважаваш и индивида до тебе в същата степен. Другото е, че всеки от нас може да се употребява от свободата си, разбираме я като пространство доста персонално. Ако искаш един мъж още веднъж да пристигна при тебе, в никакъв случай не го питай къде отива и по кое време ще се върне.А най-важното в фамилията е да обичаш, да обичаш, да обичаш… ”
Според актрисата дългата им и мощна обич се дължи на взаимната осъзнатост на цената на другия: " Има някакво въодушевяващо доверие в това, което представляваме. Това, че постоянно сме желали да сме почтени за другия. Между нас е въпрос на зачитане на свободата на другия. Ние сме две цялости, които могат да съществуват в естетика и в доверие. Той ме научи да не ревнувам, тъй като ревността е това да се унищожиш от личната си нелепост. "
" За мен е парадокс изказванието, че две половинки правели едно цяло. Няма такова нещо. Ако е по този начин, ще се окаже, че в случай че не си намериш половинката, ти постоянно ще останеш незавършен. Което обрича половината човечество на малоценен живот. Смисълът е в това да се съберат две цялости, две приключени персони. Тогава и връзката, и контактът са освен пълноценни, само че надграждат и развиват всеки един от участниците. Човекът до теб не би трябвало да те довършва, а би трябвало дружно двамата да вършиме нещо трето, по-голямо и по-смислено от всеки един от вас. Трябва да стават основни неща. Съществен контакт и взаимоотношения. Трябва да има смисъл, а не просто да се съжителства. "
Манева добавя: " Погледът му. Абсолютно паметен. Всъщност бях го запомнила от финалния кадър на кино лентата „ Игрек 17 “. Оттам си спомнях очите му. Сега към този момент не ме гледа по този метод, естествено, и популярност Богу! Би било ненормално след толкоз години гледане. Много имам вяра на човешкия взор, на очите. Има хора, които, когато ти приказват, не те гледат. Аз обичам да се гледаме в очите. На това имам вяра, през това разбирам неизреченото, тогава съм сигурна, че това, което ми се случва, е същинско. Тогава Явор ме гледаше в очите. И продължаваме да го вършим и двамата и до през днешния ден. "
" Ние не сме две половини на едно цяло. Ние с него сме две цялости, които не могат една без друга, само че всяка си има личната цялост и смисъл. Явор и аз, след 50 години дружно, мисля, че няма потребност от формулировки какво сме един за различен и дали можем един без различен. Мисля, че отговорът е кристално явен. "
Любов с основно " Л ", тъй като тази история е тъкмо такава - история за велика обич, която стартира с една инцидентна среща и с една срамежлива хлапашка целувка, а продължава цялостен живот! Това е великата любовна история на Цветана Манева и Явор Милушев.
Казват, че любовта идва бавно, само че в тази история тя идва внезапно. Поканена е на сцената от по момчешки дръзкия Явор, който целува по бузата смаяната Цветана. Тази почтена целувка се случва преди половин век и свързва вечно Явор Милушев и Цветана Манева. По това време те са съвсем непознати - знаели един за различен, само че нищо повече. Явор е 4 години по-малък от нея и финален курс във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Във фоайето има стационарен телефон. Цветана, която към този момент е приключила и била актриса, приказва по този телефон. Минава Явор и я целува по бузата.
След време тя си спомня: „ Беше зима. Той влезе извън. Аз продължавах да си приказвам. Той се наведе, целуна ме по бузата. Беше доста ухилен и ухаеше на непорочност. Бях го срещала и преди, знаех кой е, само че толкоз близо в никакъв случай не се бяхме приближавали. Нямах никакво време да обмислям в този миг. Усетих мирис, мирис, който сякаш ме омагьоса. Омагьоса ме! “
Известно време след тази закачлива Цветана Манева снима в Киноцентъра в Бояна кино лентата „ Последната дума “ на Бинка Желязкова. Тя е в ролята на учителката. Спомня си:
„ Бях качена на някаква платформа, по-висока. Виждах всичко от високо. Видях го по какъв начин се появи. Беше пристигнал до Киноцентъра и влезе при нас на фотосите. Приближи се до платформата и протегна ръце към мен. Аз застанах на ръба и също протегнах своите. Явор ме хвана и ме смъкна от подиума. Пулсът ми полудя, замаях се, разтреперих се, ето на това се споделя „ да ти омекнат коленете “. За този миг приказвам. Идва отникъде. Беше като вятър. Вятър, който те поема и... край. Какво да го мисля?! В такива случаи не се мисли, то в случай че се размислиш, може и да не ти се случи. "
И когато филмът излиза по кината на 7 септември 1973 година, те към този момент са двойка. Двамата се женят на 9 септември - единствения им свободен ден, когато вземат решение да сключат брак, откакто дълго време живеят дружно.
В пловдивския спектакъл режисьорът Любен Гройс слага особено за тях пиесата “Двама на люлката ”. Тримата се усамотяват в една къща и репетират съвсем непрекъснато. Представлението се трансформира в легенда из цяла България. Двамата го играят стотици пъти в продължение на 10 години.
Това е една от най-дълго играните пиеси в българския спектакъл въобще. Но любовта им, въпреки и родена в театъра, се оказва най-дългата и откровена роля в живота им.
Ето какво е споделяла през годините Цветана за тайната на любовта и разбирателството с Явор:
" Явор има задоволително джентълменство и аристократизъм. Той по този начин се държи като мъж, че в никакъв случай не може да ме обиди, за което доста му благодаря. На първо място е уважението, което имаме към самите себе си. И аз, и той. А това те ангажира да уважаваш и индивида до тебе в същата степен. Другото е, че всеки от нас може да се употребява от свободата си, разбираме я като пространство доста персонално. Ако искаш един мъж още веднъж да пристигна при тебе, в никакъв случай не го питай къде отива и по кое време ще се върне.А най-важното в фамилията е да обичаш, да обичаш, да обичаш… ”
Според актрисата дългата им и мощна обич се дължи на взаимната осъзнатост на цената на другия: " Има някакво въодушевяващо доверие в това, което представляваме. Това, че постоянно сме желали да сме почтени за другия. Между нас е въпрос на зачитане на свободата на другия. Ние сме две цялости, които могат да съществуват в естетика и в доверие. Той ме научи да не ревнувам, тъй като ревността е това да се унищожиш от личната си нелепост. "
" За мен е парадокс изказванието, че две половинки правели едно цяло. Няма такова нещо. Ако е по този начин, ще се окаже, че в случай че не си намериш половинката, ти постоянно ще останеш незавършен. Което обрича половината човечество на малоценен живот. Смисълът е в това да се съберат две цялости, две приключени персони. Тогава и връзката, и контактът са освен пълноценни, само че надграждат и развиват всеки един от участниците. Човекът до теб не би трябвало да те довършва, а би трябвало дружно двамата да вършиме нещо трето, по-голямо и по-смислено от всеки един от вас. Трябва да стават основни неща. Съществен контакт и взаимоотношения. Трябва да има смисъл, а не просто да се съжителства. "
Манева добавя: " Погледът му. Абсолютно паметен. Всъщност бях го запомнила от финалния кадър на кино лентата „ Игрек 17 “. Оттам си спомнях очите му. Сега към този момент не ме гледа по този метод, естествено, и популярност Богу! Би било ненормално след толкоз години гледане. Много имам вяра на човешкия взор, на очите. Има хора, които, когато ти приказват, не те гледат. Аз обичам да се гледаме в очите. На това имам вяра, през това разбирам неизреченото, тогава съм сигурна, че това, което ми се случва, е същинско. Тогава Явор ме гледаше в очите. И продължаваме да го вършим и двамата и до през днешния ден. "
" Ние не сме две половини на едно цяло. Ние с него сме две цялости, които не могат една без друга, само че всяка си има личната цялост и смисъл. Явор и аз, след 50 години дружно, мисля, че няма потребност от формулировки какво сме един за различен и дали можем един без различен. Мисля, че отговорът е кристално явен. "
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ