Царе сме на недовършената работа. Сякаш започваме нещо, само, за

Царе сме на незавършената работа. Сякаш започваме нещо, единствено, с цел да не го приключим. Вдъхновени идиоти, с две леви ръце.
Едни плочки не можем да наредим – а желаеме Историята да редим, даже да я прередим.
Телевизиите не могат да оказват помощ в борбата с недовършеността – от дълго време са лоясали, до момента в който мажат с шарлан гостите си, а страхът им може да се помирише, даже от екрана.
Нямат храброст дори за дребни хитринки, с които, както се показва Народа, да подебнат властниците.

Заради това, същинската аудитория е изоставила малкия екран – тя е забавна единствено за онази компания, която се препитава от масали по утринните блокове. А също и в оня отпадък, който би трябвало да минава за „ журналистика “ – тъй като даже беглият намек, че се създава нещо същинско от този род ще хвърли в смут шефовете на малките екрани.
Всичко, което натъкмяват там, скорострелно отива в септичната яма, още по-бързо се и не помни, основно поради своята недовършеност.
Дори Раят би се сгромолясал от такава недовършеност.

Телевизиите ореваха орталъка, че един земляк влезнал в някакво „ Енерго “, където имало ток – както се поставя – и си направил закуската. Нищо ужасно - това е ситуационен скеч, който носи внушенията на едно непринудено вглеждане в народопсихологията ни.
Обаче тя също е неразрешена зона за малките екрани, тъй като въобще не е толерантна към особеностите на локалните „ политици “.
Бъзливите малките екрани няколко дни се занимаваха с клетника, който си беше опекъл сандвича с „ непознат “ ток – само че и през разум не им минаваше да разчепкат това, което разните „ Енерго “-та са отмъкнали, одрали от гърба на нещастния ни Народец.

Всяка година, всеки сняг връща България 100 години обратно, само че никой към този момент не загатва капиталовите блъфове, с които беше приватизирана енергетиката ни.
Народа някак се досеща и за тази спекулация – и толкоз, на него му е оставена единствено тази чест: да се досеща. И след това се чудят за какво българинът е обсебван от разнообразни недомислици.

Историята в „ Енергото “ ме подсети за рубриката „ Малкият Брат “, която правех сред 2002 – 2005 година в тогавашната „ Всяка неделя “ - едно от нещата, които са напряко невъзможни през днешния ден, тъй като цензурата е заляла с мътилката си безусловно всичко.
Няма кой да измисли даже един лаф, като този на Доньо Донев: „ Когато водата стигне до устата ти, горе главата! “ Хубав лаф, има няколко хастара.

Сега върви различен лаф: „ Кой схванал – схванал “, минава за проникновен, въпреки че от дълго време не е останало, а и не се създава нещо за схващане, би трябвало да е фиктивен от някой недовършеняк.
Тогава – в 2002 година, „ Големият Брат/Биг Брадър “ към момента не беше налазил по нашите земи и към момента индигото не беше станало тук главният ефирен инструмент – индигото, с което се приджобват непознати хрумвания.
В “Малкият брат " гостът беше оставян самичък в студиото, трябваше да отвори една кутия и да коментира/да „ опише “ предметите в нея.
Рубриката потегли добре още първоначално: фамозният строител Дамян Илиев размаха теслата, която откри в кутията и сподели, че желае да разбие с нея „ алените чутури “. По това време към момента се заблуждавахме, че единствено те са чутури.

В „ Малкият Брат “ чухме чудесни импровизации. Например, тази на Валентин Пламенов, той оприличи България на живия хамстер, който бяхме сложили в кутията: „ Чудех се, защо е изработен хамстера. Сякаш Господ първоначално е имал други планове. Но наподобява нещо го е разсеяло и той е не запомнил защо би трябвало да служи хамстерът. Той безусловно не знае какво да прави със себе и нито другите какво да вършат с него… Рано или късно всеки един от нас може да се трансформира в един хамстер… и може от нещо внезапно да замязя на нищо … “.
Уж дребни истории, обаче зад тях прозираха значими внушения – и всички ги разбираха, тъй като имаше какво да бъде разбрано.
А сетне – с Разцвета на Недовършеността - колкото по-малко имаше да бъде проумявано, толкоз повече нарастваше боклука, създаван от недовършеняци.

Докато Недовършеността не се трансформира в същинско цунами, когато Кирчовци превзеха на абордаж потъващата гемия, към момента наричана „ България “, едвам опозорява това свято име. Не бяха еднооки пирати, ами напряко кьорави, само че съумяха.

Минаха три години, откак Кирчовци се вършат на балами – сякаш ръководят в една или друга форма страната, а в действителност я изтърбушват. Имат право. Те са от този вид късметлии-апаши, които авансово са амнистирани за всичките си грехове.
Кирчо стартира играта си с оскверняване на самата Конституция – само че незабавно социологически организации и медии се натиснаха да бъдат наети за негови юристи. Твърдяха, че близо 60 % от интервюираните нямали нищо срещу двойното му поданство – с тази неистина си постилаха черджето пред Кирчо за бъдещи подаяния.
60 % нямали нищо срещу обругаването на Основния Закон, което този злощастник си разреши – вярвате ли го?
Той и до момента се хили предостатъчно – тъй като беше извършил една от дилемите, които му бяха упълномощили.
Паролата за това „ Възраждане “ беше - „ Майната й на Конституцията им “. Надяваха се, че Българският Разсъдък към този момент е задоволително зловонен, с цел да одобри покорно това.
Преди това интервенция „ Майната му на православието “ не реализира нищо изключително – надяваха се обаче новото свърталище „ политици “ да има по-голям триумф, тъй като то беше надалеч по-безцеремонно и безочливо даже от соломонпаситата. И тъкмо по този начин се оказа – Конституцията бе обругана без никакви последствия за хулиганите.

Сега е наред друго Възраждане и даже не се крие задачата му: опустошаване на страната през непомерни заеми; продажба на земя – щом Кокорчо отхвърля, значи тъкмо това ще се случи; разоръжаване до шушка на армията; дребен случай на наша територия – и следва неизбежната прегръдка/окупация с няколко бази. Тогава към този момент ще сме изцяло подготвени да спечелим и ние, като братята-украинци, идната война с Русия.
Това е методът – една победоносна война – с цел да се излезе на глава с този неотстъпчив Народ.
Ти му дуднеш да прати на майната му православието – а министър председателят на същите тия твърдоглавци се хвали, че е построил и ремонтирал 300, че и повече манастири и храмове.
Ти му казваш, на същия Народец, да прати на майната му русофилството си – той обаче се инати и въобще не слуша локалните русофоби, по съвместителство и търгаши с съветски газ.

Ако Кисинджър, примерно, беше имал време за нашите дребнавости, сигурно би споделил, че с сходни диваци няма оправия, ни се водят, ни се карат, каквото и да захванат – все го оставят незавършено, на тях прескочи-кобила е обичаната им игра, стига им да се обутат един-друг, повече не им е нужно, би трябвало да си цялостен добряк, с цел да кроиш с тях голямата/своята си политика, ще те оставят посред вонливо мочурище, по образеца на един техен изверг Андрешко, те се раждат с неговите номера, и дори умират с тях, ето – заплащат предплатено самолети и други бойни машини, и даже не бързат да си ги изискат, останалият им от руснаците чакъл го подаряват на украинците, и готово – реват „ Ура “ със свалени гащи, реват си за по-гореща братска прегръдка.
Както и да е.
Но най-малко още веднъж ни развеселиха с следващия репортаж за ремонта на жълтите павета – пустите павета, не се дават, отново се разместили, въпреки че били подредени в специфични железни рамки, като че ли ни се подиграват, протестът им пред Парламента продължава, тука е по този начин – индивидите мълчат и си кротуват, камънака се опъва.

Дали и паветата не ни подсказват, че си оставаме недовършеняци – и тогава, когато съдбоносни паники ни застигат.
А може би ни споделят и друго: че към този момент не заслужаваме никакви жълти павета.
Един кален биволарски път ни отива повече.